Стефан Цанев - "...ако срещнеш честен човек..."

Да не изпуснем юбилея..

Таки написа:Да не изпуснем юбилея..

онзи ден не беше ли?

не можеш да се сетиш за някой по-млад, нали?





ей т`ва е драмата на другарете -

кинти има, а

няма бодра смяна интелигенция

Навремето Пантелей Зарев беше написал една глупост в статия за дебелата си изгора Ваня Петкова, в смисъл, че щяла да остане в българската литература. Тогава един бургаски поет каза по повод полюциите на "критика": "За да остане Ваня Петкова в българската литература, трябва първо Пантелей Зарев да остане в нея. А това никак не е сигурно."

Днес никой не си спомня и за двамата, освен много рядко и с омерзение.

Та така и с критика Гранитски и похваления от него поет-съпартиец.

кой е Пантелей Зарев?

Най-близкият приятел на др. Тодор Живков. Член на ЦК на БКП. Организатор на десетки погроми над писатели от страниците на партийния и литературен печат. Получил много дебели пачки пари от Тато, множество апартаменти из центъра на София. Едният от хората, с които Тато си пие кафето в деня, когато го свалиха. Баща на прочутия "писател" Владимир Зарев(олюцията) и свекър на "световната поетеса" Мирела Иванова. Разбра ли сега защо се "обичаме" с нея толкова много?!

Един виц за времето, когато се смениха двамата председатели на СБП. И двамата имаха по един син Владко на Татко, който писателстваше. Та за Пантелей Зарев и новия ни шеф Любомир Левчев се каза тогава следното. "Каква е разликата между стария и новия председател на СБП? Че Пантелей Зарев заради сина си ще пожертва и българската литература, а Любомир Левчев заради себе си ще пожертва и сина си."

Я да ви разкажа една много сладка история от онова време. Традиция беше председателите на творческия ни съюз да се обясняват в любов на Диктатора от страниците на органа на Писателския съюз "Литературен фронт". Пантелей Зарев(олюцията) беше някакси по-сдържан, не го караше лично, а обясненията му бяха все чрез Партията. Демек, обича Партията и затова обича др. Тодор Живков. Но Левчев (най-близкият приятел на др. Стефан Цанев!!!) го даваше направо през просото. Може би защото и пиеше повече, та затова и свинствата му бяха къде по-откровени.

Един ден влизам в Писателското кафене, а то настръхнало като пчелен кошер. Смях на талази, а също и псувни се носят от масите. "Абе, какво става тук?" - питам един приятел. А той ми бутва писателския ни вестник под носа. И там се мъдри поредното любовно обяснение на Левчев към Диктатора ни. Още ми се драйфа, толкова откровено педалско беше. Но едно изречение беше направо хит: "Другарю Тодор Живков, вие не можете да ми попречите да Ви обичам!" Така беше написал държавният ни поет до своя любим Диктатор, КОЙТО вече не можеше да му попречи да ГО обича.

Пък на мен като ми прикипя, казах високо: "Абе тези двамата що не вземат най-накрая да се наебат, че да спрат тези вазелинени спявки по пресата!"

Половината маси изпокапаха от столовете си. Е, мен ме "наградиха" по-късно с дългогодишна безработица и разни други "приятни" нещица, няма да ви кажа какви, за да не завиждате.

komarKo написа:кой е Пантелей Зарев?

малиии много съм зле


и тоя и ваня петкова ги знам




отивам да се посипя с пепел и бира




лека!

И така, в началото на 1949 година вождът и учителят на българския народ Георги Димитров обяви, че диктатурата на пролетариата е победила и че България тръгва уверено по пътя на социализма към светлите върхове на комунизма, а Иван Кардамов отново пое пътя към затвора. Разкарваха го от затвор в затвор десетина години, и не че правеше нещо против властта, напротив, говореше, че при такива повратности в историята грешките са неизбежни, че жертвите са необходими за прогреса на човечеството и че властта няма вина, че тя просто изпълнява историческата повеля на времето, и прочие, но хората на властта мислеха,че той им се подиграва, и в още по-тъмен зандан го натикваха, като се поболя - пратиха го на чист въздух в Белене (Боже, дал си на България само два острова - един на Дунава, другия на Черно море, две райски кътчета, а ний ги превърнахме в два зловещи ада!), накрая се озова в още по-кошмарния лагер край Ловеч - това бе една каменна кариера, лете събираше като лупа слънчевите лъчи и термометърът надскачаше петдесетте градуса, зиме се превръщаше в дяволско сборище на снежните виелици, но без значение зима ли беше, или лято от тъмно до тъмно осъдените трябваше да мъкнат камъни с тарги от дъното на кариерата до върха на баира, на другия ден ги смъкваха от баира долу в кариерата, после пак нагоре - и така до безкрайност (това не беше случайно хрумване на тъпата охрана, както бихте си помислили, това беше висша идейна философия - този безсмислен труд бавно втълпяваше в главите на народните врагове безсмислието на тяхното съществувание), и понеже, останал само кожа и кости, Иван Кардамов се строполи още при първото изкачване с камъните по баира, надзирателят Газдов даде знак на охраната да го ликвидират - да не хаби хляба, през нощта две здрави момчета го изведоха уж на разпит и още пред вратата на бараката размазаха черепа му с тояги, пъхнаха потрошеното му тяло в един чувал, натикаха чувала в камионетката, камионетката пое към другия край на града, в неугасналите още клетки на разбития Иванов мозък просветваха и угасваха като на скъсана филмова лента безпорядъчни картини: как връзват на шията му камък и го хвърлят в Дунава; как Стамболийски го потупва по рамото; как сомовете, още живи, скачат в лодката и той ги удря с дървения чук по главата; как оножда зад тезгяха в кафенето си комшийката Анифе, дошла уж да купи тутун за мъжа си; как се друса във файтона, важен като банкер, захапал дебелата кубинска пура; как вика на брат си Банко: "Откъдето аз се връщам, ти там ще идеш!"; и Секулината сестра Мария за миг просветна в някакво ъгълче на мозъка му и угасна... камионетката стигна до края на града, спусна се в една закътана долинка край малко поточе - там управата на лагера си беше спретнала малка свинефермичка, момчетата отвориха задната врата на камионетката, изхлузиха неизстиналия още труп от чувала (чувалът ще им потрябва пак), свинете, озверели от яденето на сурово човешко месо, свирепо се нахвърлиха върху Иван Кардамов, разкъсаха го на парчета и го изядоха, накрая една свиня съзря изхвръкналото на няколко крачки встрани парче от мозъка му, пихтиесто и бяло като белтъка на яйце, свинята го налапа и последната мярнала се там картинка - как Иван Кардамов, яхнал на бял кон, влиза в парламента на Големия град - угасна...

Стефан Цанев, "Мравки и богове" .

...."През късната есен на деветдесет и втора година, изненадващо получих покана да присъствам на бал в Ню Йорк. Звучи като от мюзикъл, нали. Бал в Манхатън. Фондацията на господин Августин Пейчинов урежда среща на български и американски интелектуалци в салоните на неговия хотел на същата улица в Ню Йорк, на която живее великата Кетрин Хепбърн. И аз съм бил един от избранниците. Цялото пътуване, целият престой е за сметка на господин Пейчинов! Само че, който няма смокинг, трябва да си ушие при шивач, препоръчан пак от господин Пейчинов. Без смокинг - никакъв бал. Платът ще бъде от фондацията, а ние ще трябва да платим по хиляда лева за шев. Еми изкуших се, Ню Йорк бях виждал само на кино и изобщо всичко изглеждаше примамливо. Димитър Коруджиев ми се обади, че и той щял да пътува. Може ли да разчита на моята помощ по време на пътя? Естествено. Болестта му, между другото, се бе влошила и той малко се страхуваше от това прелитане над океана.

....

И ето ме с нов кожен куфар с висяща калъфчица, в която беше пъхнато картонче с името ми. Вътре в куфара фалшивият смокинг, папийонки и разни други неща. А на летището се събрали един куп познати лица. Стефан Цанев, писателят Петър Константинов, Митко Коруджиев, Анахит Тачева и мъжът й, Кръстю Петков, имаше и духовници от двата пола в черни одежди, моля не ми задавайте въпроса „Защо“, тъй като отговорът ми е: „Не знам“. После се присъединиха и Very Important Persons- извънредно важните личности - депутатите Михаил Неделчев, Елена Поптодорова, Чавдар Кюранов, Александър Томов, Георги Пирински, кметът Янчулев...

.........
Още от София се заговори най-напред като предположение, а после със сигурност, че на тази среща в Ню Йорк ще присъства и сам цар Симеон Втори със семейството си. Точно затова бяха отпътували предварително една група актьори, сред тях Невена Коканова, Николай Калчев, и режисьорът Павел Павлов. Те вече цяла година играеха пиесата „ Последните 13 дни на цар Борис„, която бе написана по книгата на Стефан Груев „Корона от тръни“ и се посещаваше от много публика. Явно тримата се готвеха да я покажат в Ню Йорк.


Смокингът! Обличам си черния костюм, с триста зора закачам папийонката, оглеждам се в огледалото. Хубаво момче. И тръгвам. Пеша, естествено. Много добре, че в Ню Йорк повечето от улиците са номерирани и успоредните една на друга следват строг порядък. Така, с малки лутания, се озовах на 49-тата улица в хотела на господин Пейчинов. Отварят ти вратите, поклони, гардероб, абе беше вече кажи-речи зима, а не си спомням, каква връхна дреха носех, не вярвам да е бил някой от любимите ми шушляци. И се озовавам в компания от познати ухилени лица. Всеки гледа другия и се смее, толкова много предрешени видни българи, с лъскави ревери, папийонки и добре че някои бяха навили модерните пояси, за да си припомняме все пак откъде сме се пръкнали. А Стефан Цанев пък беше със смокинг и шарена риза, бялата му се оказала тясна. Но затова пък Елена Поптодорова носеше дълга, чисто бяла, непорочна рокля, красота... и изведнъж един огромен изпъчен гръден кош - червени бузи и закачливи мустаци - Жорж Ганчев.

По едно време към мен се приближи млад човек и ми казва поверително:

- Негово Величество иска да се види с вас! Ако обичате елате.

С мен? Може би някаква грешка. Не, никаква грешка.

Симеон Втори стоеше в отделна стая до една маса, елегантен, изтънчен и приветливо ми подаде ръка. Разменихме съответните любезности и аз, може би направих съдбоносна грешка, днес осъзнавам това безпощадно ясно, усмихнах се и казах:

- Ваше величество, аз съм ваш началник.

Той примига няколко пъти, недоумявайки.

- Аз съм председател на българите в чужбина, а вие сте българин в чужбина.

Сега съзнавам, че един монарх не може да приеме, дори на шега, някой, изтъпанчил се пред него в смокинг без лъскави ревери, да се представя като негов началник.

Нямаше що да сторя, не се засмя човекът и аз, за да разведря настроението, му разказах, че като дете съм виждал баща му да посещава детския му лекар доктор Балабанов. Помните ли доктор Балабанов.

- Как не?

- И тогава татко ви приклекна, подаде ми ръка и ме попита: „знаеш ли, кой съм аз“, а аз му отговорих: „Знам, ти си чичо царя!“

Навремето Борис се засмя, но сега Симеон само рече:

- Колко мило!

Явно не схвана и тази шега. Имаше две обяснения: или нямаше достатъчно чувство за хумор, или българският му език, който беше много добър за човек преживял половин век в странство, не проумява чисто нашенските съвременни смисли, таящи се зад познатите му думи.

Той искаше да ме попита за намеренията ми за Агенцията за българите в чужбина, но в този миг в стаята нахлу Стефан Цанев и разговорът ни секна, след това навлязоха и другите гости, а най-развълнуван от срещата беше доктор Петър Константинов.

Знаех Петър Константинов като способен писател на исторически теми, пламенен родолюбец, добряк, който обича да държи дълги възторжени слова, но че тъй задъхан от вълнение ще преживява срещата със царя и неговото семейство, не предполагах.

Да обожествяваш, изглежда, е генетично заложено качество у човека. И не смятам, че това качество е за хвалене. Като оставим настрана щатните богове, обожествявали са се животни, змейове, мечки, скали, каменни фалоси, крале, императори, диктатори. Някои от религиите и великите идеологии претърпяха упадък, но обожествяването си остана необходимост и ето новите заместители на боговете: рокпевци, китаристи, киноартисти, футболисти. Кумирите удовлетворяват нуждата от всеобщо преклонение, от единството при всеобщото преклонение. Напразно Моисей си мърмори: „Да нямаш други богове освен мене, никой не го чува“... Виж Мохамед е по-гласовит, звучи като старшина в казарма. Днес ислямът се изопачава, в негово име се плоди ненавист, леят кървища, самовзривяват се млади хора, колят се деца...срина се пред очите на света центърът на Манхатън.

Но ние пристъпихме към официалната вечеря. Хубаво, ама заведението на господин Пейчинов не можеше да побере в един салон толкова много гърла. И по старата идея на алековия Гочоолу трактирът беше разделен на две помещения - „дворянско“ и „мужицко“. Дворянското беше на първия етаж, където се бяха разположили царските хора и някои звани, а в мужицкото - ние останалите. Седяхме край дълги дървени маси, успоредно наредени, така че половината бяхме с гръб едни към други. Виж, вечерята бе за всички еднаква, богата и питателна, напитките също, а освен това ние приземните имахме и едно стратегическо преимущество - барът с алкохола беше при нас. Спомням си, че до мен седеше Атанас Папаризов, бивш министър в кабинета на Димитър Попов, държеше се скромно и вежливо.

Обслужването бе отлично, сервитьорите летяха с подносите и полека-лека ние се задълбочихме в изисканите гозби. Не щеш ли, изведнъж от едно малко високоговорителче над главата ни се понесе химнът на Негово Величество царя. Почудих се, това пък защо по никое време, оглеждам се - всичко около нас се изправя на крака, а Негово Величество го няма, той си е някъде там горе и как се появи у мене този инат, не знам, нещо ме притисна към стола и не се надигнах от мястото си, гледам и Папаризов също седи.. Сега, той си е комунист и спазва партийната дисциплина, но аз знам „Всемогъщи прави боже“ наизуст и мога даже да го изпея, и не съм комунист, тогава защо не ставах? Ами от яд. От несъгласие с такива изблици на раболепие, на показно верноподаничество. Да бяха изсвирили по-напред „Мила Родино“, както си му е реда, разбирам, но не би.

Всички рипнали - и Кюранов, и Поптодорова, хайде те бяха на горния етаж, неудобно е някакси да правиш демонстрации... По-късно след вечерята към нас се приближава Александър Томов с червения си пояс и червената папийонка и аз го питам:

- Кажи, господин Томов, ти стана ли, като се свири химнът на царя?

Той леко се смути, усмихна се весело и отговори:

- Абе аз нещо се бях замислил и по едно време гледам, всички станали на крака...

- И ти се оказа прав! - подсказах му аз.

- Ами да - каза той.

Така или иначе моето поведение прибави още мрачни краски към образа ми в очите на монархистите.

.........
На другия ден вярвах, че ще намеря „Чемширът“, като след битката при Ватерло. Нищо подобно. Всичко бе разчистено, нямаше следи от бедствието, загиналите и ранените бяха прибрани, имаше и няколко оцелели войни, които навъсено пиеха кафе. Мартина Вачкова се опитваше да говори по телефон с Австралия за сметка на господин Пейчинов, но никой не знаеше, колко е часът сега в Сидней.

Вечерта се състоя представлението на пиесата. Помещението, предопределено за него, не беше достатъчно да побере присъстващите, за хората от царското семейство бяха запазени предни места, това бе единственият случай, в който те ползваха някаква привилегия. Самият Стефан Груев, развълнуван, леко пребледнял, седеше скромно сред публиката. Не бях гледал спектакъла на софийска сцена, но нюйоркската беше импровизирана, неудобна, малка и сигурно пречеше на актьорите. Предполагам, че бяха и притеснени от присъствието на високите гости. Всичко беше драматично, постановчикът Павел Павлов бе използвал класическото оръжие на режисурата - запалените свещи, които актьорите разнасяха бавно и внимателно насам-натам, за да не подпалят някое кадифе. Само малцина от присъстващите приеха представлението хладно, повечето възторжено, като се стараеха това да бъде забелязано, а Симеон бе действително трогнат, казваха, че видели сълзи в очите му. Това беше напълно разбираемо.

След спектакъла отново вечеря, която вече се сервираше на самообслужване, всеки се редеше на опашка с приборите си, царят също. С падането на нощта последва нова атака на бара, но през деня резервите бяха възстановени, барманите рехабилитирани, така че не успяха да бъдат изненадани. И все пак, колкото и да са били хладнокръвни тези люде, сигурно след нас са тръгнали сказания и балади.

Не знам дали в „Чемширът“ стана ясно доколко българските интелектуалци са интелигентни, но че умеят да ядат и пият гороломно на чужда сметка и че в това отношение проявяват завидно единство, в което всяка разлика в политическите възгледи изчезваше, ще се запомни, докато свят светува. Не знам дали тогава и Симеон Втори се очарова тъй много от своите някогашни поданици, че се зарече рано или късно отново да ги управлява.

Господин Пейчинов бе уредил посещение в Метрополитен. „Евгений Онегин“ с Мирела Френи и Николай Гяуров, със Сейджи Озава на пулта и още прекрасни солисти. Билетите струваха по осемдесет долара на трети балкон. Когато пристигнах в Операта, домакинът ни чинно чакаше на опашка пред касата, защото се оказало, че българските му гости, си довели и свои приятели от града и околностите на опера и той, естествено, трябваше да им купи билети. Жорж Ганчев например бе придружен от двете си дъщери, дошли от далечна Калифорния.

Представлението бе чудесно. Оркестърът фантастичен, Мирела Френи пожъна овации, Николай Гяуров изпя „Любви все возрасти покорни“ по начин, в който се усещаше, че вече не всички възрасти са покорни на гласа му, но публиката бе великодушна. Цар Симеон, заедно със семейството си, седеше скромно на същия този трети балкон, където бяхме и всички ние. Тези неща се забелязват, те не се учат, те се предават по наследство от векове.

Посетихме и един мюзикъл на Бродуей по Гершуин в „Шуберт тиътър“. Мюзикълите не са моя стихия, но това, което ме шашардиса, бяха актьорите. Те можеха всичко. Пееха, свиреха, танцуваха, бяха акробати, бяха фокусници, бяха знаменити. Халба бира се хвърля по дългия десетина метра плот на бара, плъзга се като ракета по него, актьорът плонжира във въздуха и хваща халбата миг, след като тя е вече излетяла от плота. Една капка не се разлива. И това представление тия хора играят години наред, понякога цял живот...

А над Бродуей висеше огромна пълна жълта луна. Точно над един небостъргач. И изгърбена черна котка на покрива.

Дойде денят, предназначен за посещение на извънградското заведение на Пейчинов. Там щяхме да ядем пуйка. Празникът на благодарността беше минал, но нашият домакин искаше да напомни и за него. Някога преди векове изпаднали преселници на крайбрежието на Атлантика били спасени и нахранени от индианците с пуйки. И оттогава на този ден всички американци пекат това пернато. Както е известно, в пристъп на благодарност, те някога изклаха и индианците. И днес, всеки последен четвъртък от ноември, ядат пуйка, пълнена с угризения.

Пътувахме повече от час и накрая стигнахме един крайпътен хан с големи зали и навред препълнени блюда с печено пуешко месо. Настанихме се на отделни маси и се подготвихме за тържеството, но по едно време Петър Константинов разтревожено попита:

- А къде е Негово величество?

Нямаше го Негово величество. Странно. Никой от нас не бе го виждал.

И тогава един от хората на домакина съобщи, че Негово величество заедно със семейството си рано сутринта си е заминал. Петър Константинов залитна:

- Как...

Ами така.

И тогава писателят с най-трагичния патос, на който бе способен, изрече:

- Но той не може да ни изостави така!

Ние, изоставените, се почудихме, почудихме, сетне плахо вкусихме от пуйката. Съобразихме, че това е последната ни вечер в Ню Йорк и може би напомнянето за благодарността подсказва , че някой от нас трябва да рече две думи за голямото гостоприемство. С това се нае профсъюзният деец Кръстю Петков - сетне микрофона грабна Петър Константинов и незнам дали все още е свършил речта си.

Когато се завърнахме в родината, научих, че Стефан Цанев изказал пред телевизията недоволство от срещата в Ню Йорк. Очакванията му да се срещне с повече американски интелектуалци от висока проба, не се оправдали. Е, наистина, Джеръм Селинджър не дойде да ни посети. Пък и да беше се сбъркал да дойде, дали щяхме да го познаем.

А Петър Константинов се оказа прав. Царят не можеше да ни изостави така. Десет години по-късно това стана печално ясно."

Доколкото си спомням 3 - Георги Данаилов

Не знам .. Нека подeрзаем още ..

На всекиго - според потребностите. ОТ НАС - според способностите..

"1.Не преигравай" - Станиславски

НЕПАТЕТИЧНА ИЗПОВЕД

Преди да те целуна,
исках да ти кажа
кой съм.
Но не успях,
защото се целунахме внезапно.
Затова сега,
когато ме залееш
със златните вълни на косите си -
изслушай ме.

Отдавна не бяха ме наричали
най-добрият човек на света
и аз бях забравил
да бъда добър.
Моето минало
е миналото на един романтичен юноша,
танцувал върху маси и покриви -
защото няма нищо по-скучно
от безопасната повърхност
на дансинга.

Често падах,
губех равновесие
от прекалена искреност.

Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции
и в хотели сънувах
своите сънища.
Нямам постоянно местожителство
и не искам да имам,
защото се плаша от властта на вещите,
от неподвижния хоризонт на прозореца
и от хората с неподвижни хоризонти…

Пусти пътища ли извървях,
малко ли събрах,
или пък много разпилях -
но сега не притежавам нищо друго
освен себе си,
освен тихото желание
да се раздам до последния атом.

Ако това ти е достатъчно -
залей ме
със златните вълни на косите си.

Стефан Цанев, 1960

Отдавна не бяха ме наричали
най-добрият човек на света

Аз също не мога да си обясня тази силна пристрастеност на Соня към поетичните изблици на Стефан Цанев. На 19 много харесвах неговите стихове, на 25 престанах да го чета. Така ми беше казал един приятел: "Като пораснеш малко, ще разбереш, че този човек няма нищо общо с поезията." Тогава се възмутих на думите му. Днес се смея на възмущението си.

Мога да кажа само, че Соня е останала на 19 по отношение на поезията. Е, аз съм горе-долу на толкова по отношение на класическата музика. Човек не може да расте във всичко еднакво бързо.Така че не приемам много сериозно нейните рецитации тук. По отношение на политиката ми се струва, че тя още не е излязла от пубертета, може и да не е влязла в него даже.

.. че вместо да го абим, и то така настойчиво, за да убедим някого, че А не е добър поет, да посветим същото време, цитирайки нашите любими поети B, C, D etc. ?

Стефан Цанев е добър поет, но за хора на 19. А другото съм го правила нееднократно, без да намирам отклик у публиката. Тя беше заета да се занимава с това каква гадна комунистка съм, защото не харесвам др. Костов.

Стефан Цанев, Недялко Йорданов...това са поетите на моето време, на моята България...когато май бях вече излязла от пубертета...

"Il mondo è bello perchè è vario" казват италианците и би било добре всеки да се занимава със собствения си пубертет.

Свободен форум, свободни вкусове, свободни мнения...в рамките на доброто възпитание, ако е възможно...

А другото съм го правила нееднократно, без да намирам отклик у публиката.

Е, къде по-добре да няма отклик, отколкото да те емнат двама-трима критици на любимите ти поети ..

Но съм сигурен, че ми признаваш правотата. От няколко години периодично се оплаквам, че отрицанието в БГ е станало национален спорт. Всички оспорват, отричат, разобличават и оплюват с все по-нарастваща лекота и готовност. А все по-малко се занимават с излагане и защита на позитивни противотези. Като видя, че някой е хвален за някаква статия, аз вече знам, че с вероятност 90% това се дължи на някакви отрицания и разобличения в тази статия, а не на позитивни послания.

По време на последната изборна кампания за президент, сайтите бяха пълни с най-различни нападки срещу "Гоце" и почти празни откъм хвалебствени изказвания за Беронов. Когато се избираше кмет, на 10 писания срещу Бриго и Бойко едва ли щеше да се намери едно в полза на Заимов. И така е почти винаги и навсякъде.

голем проблем става като завреш в очите на определена пасмина, че не е бяла и добра каквато умре да се изкара

проблемът е, че

"тяхната България" (виж по-горе)

не съществува...

ами сега?

Таки написа:
.....
От няколко години периодично се оплаквам, че отрицанието в БГ е станало национален спорт. Всички оспорват, отричат, разобличават и оплюват с все по-нарастваща лекота и готовност.
.....

същите болезнени въпроси си задава и Елитъ ни.

"Защо по дяволите не ни харесват? Толкова сме готини!"

komarKo написа:проблемът е, че

"тяхната България" (виж по-горе)

не съществува...

ами сега?

Aми сега? Ами като миналия път...в търсене на баланс между инстинкт за самосъхранение и интелектуална честност.
Докато не се случи това:

Уморих се.
Задушавам се.

Бийте се,
плюйте се,
убивайте се,
боричкайте се за власт,
играйте си на партии,
на държави
и на войни.

Без мен

Аз се хващам за Млечния път
и започвам да се люлея
под съзвездието на Касиопея.
(Долу
там нейде
лаят човекоподобни чакали,
разчекнали челюсти,
чакат да падна,
да ме разкъсат...)
Но аз продължавам да се люлея
под съзвездието на Касиопея...

Ще се скъса ли Млечният път?

Стефан Цанев, из "Дойдох, видях, не победих" - 1998

Без мен!!!

nikiforov написа:Без мен!!!

Ти също понякога се качваш на Млечния път ...и винаги отдолу
"човекоподобни чакали,
разчекнали челюсти,
чакат да паднеш,
да те разкъсат".