ИСТОРИЯ

Отвреме навреме попадам на любопитни текстове като този:

«Дорогому другу Адольфу Гитлеру...»

та затова откривам тая тема.

А ето някои исторически сведения представени от "противниковия" отбор:


http://standartnews.com/forums/index.php?action=1&topic=2&page=1



Цитат:
Лъжа първа: Славяно-българското братство и федерирането между тюрко-българите водени от Аспарух (Испер) и седемте славянски племена. Българските историци искат да ни внушат, че в основата на средновековната Българска държава лежи доброволен съюз между славяни и тюрко-българи. Като чете човек български писания, за това, как се съюзили наричаните днес “прабългари” със славяните, как в онези жестоки времена се установили братски отношения помежду им (племена коренно различни в езиково отношение, по физически облик и религиозни вярвания), очите му се насълзяват от умиление. Но това тюрко-славянско братство не се потвърждава от исторически факти. В хрониката на патриарх Никифор пише, че “Те (българите) покорили славяните”, а в хрониката на Теофан Изповедник, че покорените седем славянски племена били принудени да плащат на българите данък [Виж. ГИБИ, Т.III. С., 1960, с. 297 и 264]. Йоан Екзарх нарича българските боляри и управляващи “насилници славянски”. Киевски летописец също пише: “...рекоми Българе и седоша по Дунаеви, и насильницы словеном быша” [Державин, Н.С. История на България. Том І, с.213]. Не е известно също славяни да са заемали отговорни постове в управлението на Първата българска държава. Тюрко-българите са самовластни господари. На това мнение е и академик Б. Ристовски, който пише, че от сериозните исторически извори не се потвърждава наличието на съюз между “турано-българите” и славяните [Ристовски, Б. Македониjа и македонската нациjа. Скопjе, 1995]. Но ако сериозните извори не потвърждават наличието на такъв съюз, то потвърждават, че славянските племена Ободрити и Браничевци (населяващи Тимошко), по времето на хан Омуртаг, се обърнали към владетеля на Франкската държава Людовик Благочестиви с молба да ги приеме под своята власт, за да не са под българско робство. [Виж. И. Снегаров. Християнството в България преди покръстването на княза Бориса. С., Годишник на Духовната академия, 1956, с.218]. А ето и един български документ от онова време: “Хан Омуртаг преведе войската си срещу гърците и славяните, за да свали от трона гръцкия император, ... да смаже славяните и те да не могат да се освестят докато го има слънцето и тече река Тича” [Бешевлиев, Веселин. Към прабългарските надписи. София, Печатница “Художник”, 1927]. Как ви хармонира читателю, установеното славяно-българско братство с надписа на хан Омуртаг? Как ви се струват твърдения в учебниците по история за българските училища, като това: “България първата славянска държава”? Могат да се приведат и други факти потвърждаващи робското положение на славяните в Първата българска държава. При една кървава разправа, около 763 г., между тюрко-българските властващи родове, много славяни (според патриарх Никофор 208,000) напускат българската държава и с позволението на Константин V Копроним, се заселват в м. Азия, областта Витания, около р.Артана [Ташкавски, Драган. Кон етногенезата на македонскиот народ, Скорjе,1973, с.37-38].





Цитат:
Българските историци и етнолози от девет дерета вода докарват за да докажат, че гагаузите и турците в Североизточна България не са потомци на тюрко-българите, защото последните са славизирани. Хубаво, но къде са отишли славизираните тюрко-българи от тези места? Как на тяхно место се заселиха турците? Защо, живелият 9 години в Провадия през ХVІ в., добровничанин П. Гьоргич счита тамошните турци за остатъци от Аспаруховите българи? Защо сред гаджалите Шкорпил намери предания, че са дошли от другата страна на Дунав, от Русия и превзели Добруджа, Делиорман и Шуменското поле и владели този регион дълго време; след това дошли гърците, а по тях турците. Между тях се предава, че построили крепостта Абоба и докарали течаща вода с водопровод? (Д.Ташковски, Кон етногенезата…, с.80). Господа това са факти от историческото съзнание на този народ!

Боабабич, съжалявам само, че не мога да ти правя компания на тема "Кои са прабългарите и имат ли почва у нас"

Guess who написа:Боабабич, съжалявам само, че не мога да ти правя компания на тема "Кои са прабългарите и имат ли почва у нас"

Е, нищо. Всепак тази теза, че турците в североизточна България, са прабългарите, е доста смела и объркваща. ММеко казано.

За комитопулите: Давид, Мойсей, Ааарон и Самуил

http://www.bg-history.info/?p=statia&statiaid=892

Боабачо, ей слава богу одъхнах си !!!! Така де с тия еврейски имена на братята, направо си е мъка!!!! Арменци ... ядва се !!!!
Кибик Блаже
ПП. Дай нещо по тика да се заям чадо!!!

Няма ли кой да му пусне в темата линк насам. Аз продължавам да съм отстранен от Медияпул.


Boabab цитира:
Цитат:
Лъжа първа: Славяно-българското братство и федерирането между тюрко-българите водени от Аспарух (Испер) и седемте славянски племена. Българските историци искат да ни внушат, че в основата на средновековната Българска държава лежи доброволен съюз между славяни и тюрко-българи. Като чете човек български писания, за това, как се съюзили наричаните днес “прабългари” със славяните, как в онези жестоки времена се установили братски отношения помежду им (племена коренно различни в езиково отношение, по физически облик и религиозни вярвания), очите му се насълзяват от умиление. Но това тюрко-славянско братство не се потвърждава от исторически факти.

Лично ние смятаме, че Първата Българска Държава е прабългарска държава, а не славянска и по-точно полиетническа империя, която обединява прабългари, славяни, алани, гърци и др., и ръководещ елемент в която са прабългарите, като такива си остават и хановете и царете чак до Самуил, ако е вярно това, че той е от рода на княз Борис.
При това положение очевидно всякакви приказки за доброволен съюз, за някакви си братски отношения и др. от този сорт, лично за нас, са ако не глуповато-смешни, то поне напълно излишни.
Цитат:
Тюрко-българите са самовластни господари. На това мнение е и академик Б. Ристовски, който пише, че от сериозните исторически извори не се потвърждава наличието на съюз между “турано-българите” и славяните [Ристовски, Б. Македониjа и македонската нациjа. Скопjе, 1995]. Но ако сериозните извори не потвърждават наличието на такъв съюз, то потвърждават, че славянските племена Ободрити и Браничевци (населяващи Тимошко), по времето на хан Омуртаг, се обърнали към владетеля на Франкската държава Людовик Благочестиви с молба да ги приеме под своята власт, за да не са под българско робство. [Виж. И. Снегаров. Християнството в България преди покръстването на княза Бориса. С., Годишник на Духовната академия, 1956, с.218].

Но кажете ни, уважаеми Боабаб, кой народ “в онези жестоки времена”, пък и много след това, че дори и до днес, не е под робство и трябва ли сега и тук да даваме примери от историята на Англия, Русия, Франция и особено на САЩ и Турция, където до най-ново време робството изобщо не е метафорично, а буквално.

И все пак не бива да сме несправедливи спрямо прабългарите като цяло, защото именно те изнасят основната тежест от процеса на формирането на бъдещата българска народност и достатъчно красноречив пример доказателство за това са изкланите боили и техните семейства, които не са славяни, а прабългари; с постановление на Църковния Събор точно на тях, а не на славяните, се забранява да говорят майчиния си език, а който бъде хванат да прави това се наказва с бой и му се конфискува имуществото; не славянски светилища, защото те нямат такива, а прабългарските светилища са разрушени или превърнати в черкви и т.н. и т.н.
Пък и в края на краищата, как така става, че “онеправданите и потискани” славяни се съхраняват, но и нещо повече – не прабългарският, а именно техният език става официален за една прабългарска държава
и се запазва във Времето?
Цитат:
А ето и един български документ от онова време: “Хан Омуртаг преведе войската си срещу гърците и славяните, за да свали от трона гръцкия император, ... да смаже славяните и те да не могат да се освестят докато го има слънцето и тече река Тича” [Бешевлиев, Веселин. Към прабългарските надписи. София, Печатница “Художник”, 1927].

Но кой цар или император, уважаеми Боабаб, не е водил завоевателни войни?
А дали те могат да ми кажат какво прави техният Сашко чак в Индия и защо и ние да не можем и да не трябва да се гордеем с един хан, който след продължителни преговори с въпросния Людовик, не ми изглежда много на Благочестив, и след като разбрал, че докато този дърпа конците, западната граница на България няма да се стабилизира, просто си грабнал бронята, качил си войската на кораби и по Драва, по Драва, стигнал до където трябва, слязъл, нахлузил си бронята, яхнал си коня и с огън и меч ги умиротворил панонските славяни!
Добре щеше да бъде, ако и братята македонци можеха да се похвалят и гордеят с такъв хан, но кой и къде е той, когато и самият Сашко не прилича особено много на македонец, ами на грък.
Цитат:
Българските историци и етнолози от девет дерета вода докарват за да докажат, че гагаузите и турците в Североизточна България не са потомци на тюрко-българите, защото последните са славизирани. Хубаво, но къде са отишли славизираните тюрко-българи от тези места? Как на тяхно место се заселиха турците? Защо, живелият 9 години в Провадия през ХVІ в., добровничанин П. Гьоргич счита тамошните турци за остатъци от Аспаруховите българи? Защо сред гаджалите Шкорпил намери предания, че са дошли от другата страна на Дунав, от Русия и превзели Добруджа, Делиорман и Шуменското поле и владели този регион дълго време; след това дошли гърците, а по тях турците. Между тях се предава, че построили крепостта Абоба и докарали течаща вода с водопровод? (Д.Ташковски, Кон етногенезата…, с.80). Господа това са факти от историческото съзнание на този народ!

Ние по-горе вече отбелязахме, че славянизацията на прабългарите не се е състояла докрай,
и цитирахме покойния проф. Страшимир Димитров, който има много хубава студия по този въпрос - Светла му памет, голям учен и велик българин!

Освен това от тюркологическите изследвания е много добре известно, че гагаузите и различните балкански тюрки като гаджали, сургучи и др. не са турци по произход, а северни тюрки, корените на които достигат дори и до прабългарите, така че не напълно нормално, а направо задължително е в техните предания да има спомен и за онези далечни времена.

За съжаление точно тези северни тюрки не са проучвани от времето на Шкорпил насам или ако това е правено, то изследванията са провеждани с презумпцията, че те са с турски произход и така нещата са до никъде!?...

И накрая, уважаеми Боабаб, нека ни е позволено да забележим още, че от известно време нашите славянски и най-близки братя македонците си имат собствена държава и си живеят вътре в нея, както те си знаят и както си искат.

И при тях, и при нас обаче има тъмни балкански субекти, които под прикритието на чистата наука трупат пари и власт, като плюят един срещу друг и така ангажират не толкова себе си, колкото всички честни и почтени македонски и български учени, а оттук и всеки отделен представител на двата братски народа.

Никак обаче не ни отива, уважаеми Боабаб, ние, родни братя, да сучем кръв и мляко от изсъхналата гръд на общата ни в миналото Майка България и да я плюем един другиму в очите, много мерзко-унизително е все пак за всички нас, българи и македонци.

Боабабчо за протокола, тива все македонски извори и автори ЛИ са ????
Кибик Блаже

Боабачо, я скиф туй в сайта http://frognews.bg/Frog/index.php?option=com_content&task=view&id=3057&Itemid=15 :
-"

Мистериозните рекорди на древните българи

17 10 2007

Страница 1 от 3 Древните българи са изминали 6000 км през Евразийския материк. Рекорд, който бие легендарните морски пътешествия на Одисей и скандинавските викинги. Няма повод, но има нужда да се припомнят тези подвизи.Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно. (Паисий Хилендарски) Рядко се срещат народи като българите, чиято историческа съдба се дели на два крайно контрастни и ярко отгранчими периода. Период на велик възход, продължил почти цяло хилядолетие, и период на слабеене и упадък започнал преди хиляда години и продължаващ с малки прекъсвания и възходи почти до наши дни. Историята на древните българи ни е потребна, за да разберем както причините за някогашния наш неотразим възход като народ, така и причините за невидимия, но неизкореним упадък, който неведнъж е довеждал нашия народ през последното хилядолетие до плачевно състояние. Тя ни е необходима, за да си възвърнем отново онези светли сили, които са дали на България славата на една от най-големите, но и на една от най-справедливо управляваните държави в Европа. Трудно е да се открие по-необикновен и по-загадъчен народ от древните българи. Този забравен народ има няколко исторически рекорда. Поради своята трудна историческа съдба той се е придвижвал на големи разстояния от своята прародина и не е изгубил името си сред многобройните народи и племена. Този народ е оставил следи от запад на изток на повече от 6 хиляди километра и от север на юг на повече от 5 хиляди километра разстояние. Изминатите от този народ географски разстояния през огромния Евразийски материк са по-големи от разстоянията, преодолявани от древните гърци при легендарните им морски пътешествия и от знаменитите скандинавски викинги. Светът благоговее пред митовете на елините и пред сагите на викингите, а българите не се споменават сред народите пътешественици и тяхната необикновена устойчивост не се познава. Не се познават техните пътешествия на запад и на север и в последствие многобройните им пътешествия към Индия по времето на прочутия цар Кардам и за преселенията към Армения и към планината Булгар в Мала Азия. Причината - от една старана на древните българи се е гледало като на нежелани гости, намесили се в живота на богатите византийски провинции. 90% от информацията за ранната и средновековна българска история идва от византийски историци и хронисти. От тях не може да се очаква обективно отношение към българския политически и църковен елит. Това е нормално. Българската държава е основен съперник на Византия в битката за хегемония в Югоизточна Европа. От друга страна българските средновековни истории и хроники са унищожени при завоюването на страната от турците. Още в XIV в. са изгорени всички царски, болярски, патриаршески, митрополитски и манaстирски библиотеки и архиви. Български документи е унищожавало и гръцкото духовенство. През XIX в. са унищожени много български ръкописни сбирки, останали в манастири и църкви под юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Същата е съдбата на хилядите надписи върху камък. Голяма част са изчезнали в турските варници на територията на старите столици Плиска и Преслав. Съхраняваните документи в Киев са унищожени през XIII в. от татарите. Съхраняваното сега във Ватикана е отдавна известно. Във библиотеката на Ватикана обаче са унищожени много документи през 1576г при. т.нар "сакко ди Рома" (ограбването на Рим от германските войски и втори път от войските на Наполеон). Малкото налично в Москва също е унищожено при пожарите през 1812 г. при Наполеоновия поход. Източници за историята на древните българи се намира най-много в не съвсем обективните и често преразказани византийски хронисти. Така са правили и Цезар Бароний, и Мавро Орбини, и Петар Богдан и Отец Паисий. Това е довело до появата на немалко съществуващи и до днес грешни представи за българската история. Затова е необходимо системно научно изследване на наличните китайски, арабски и арменски документи. Рядко се намира народ, който е създал на четири различни места, на хиляди километра една от друга, четири големи държави наречени с едно и също име. Първатa е в подножието на Памир и Хиндокуш. Втората е при Кавказ, наричана от византийците Старата Велика България, за която напомнят крепостните стени на град Хумар. По тези крепостни стени, както и по стените на Вавилон, е можела да мине колесница. Третата е край Волга, наричана от Русите Велики Болгар. Четвъртата е край Дунав. Последната България изгражда като столица огромната Плиска върху 23 кв.км. През IX-X в. това е вероятно най-големият град в Европа. Ако речем да опишем накратко българската история, можем да си послужим и с четири известни имена на български планини. Първата е планина Българ в далечния Памир, описана в арабски документи през X в. Втората е Булгра в централен Кавказ в съвременната област Балкария. Третата Булгар в древната област Каликия Трахея (Суровата Каликия) в Мала Азия. Четвъртата планина е България (днес Булгерия) на юг от Неапол. Това е най-западното планинско гнездо на древните българи. Тези четири планини сочат пътя на българите, но и една особеност. Древните българи са създавали своя държава винаги до висока планина, в която при бедствие да спасяват своя народ. Четирите велики български градове. Древният град Балх край Памир е столицата на Балхара. В древността Балхара е наричана "Страната на хилядата градове". Вторият е Българският Балх в Кавказ, който е наричан от арабите Булгар балк. Третият град е Велики Болгар край Волга. Четвъртият е Бълград на север от Дунав. Един от големите градове на Аспарухова България. Същият град днес се казва Алба Юлия. Унгарците го наричат Булгарфейервар и Дюлафейервар. Четирите реки, край които са обитавали древните българи. Пъвите две са далечните реки Балхаб и Куб (днешна река Кабул) в древна Балхара. Втората река е Куб (днешен Кубан) в Кавказ. На трето място е река Волга. Четвъртата река е Дунав. Българската история може да се опише и с четири имена на герои. Авитохол, споменат в древна българска легенда заедно с имената на Ромул и Рем. Вторият легендарен български владетел е Ирник. Пред него са изпитвали стархопочитание две велики империи - Византия и Сасадинска Персия. Аспарух, който завзема византийски провинции, заселва се в тях и принуждава Византия да му плаща данък. И един български духовник. Малко известния Петър Българина от Булгаро Верчели. Той получава през шести век кардиналския сан от римския папа. В "Махабхарата" на царя на Балхара се гледа като на един от царете, произхождащи от древна Ария - легендарната прародина на индоиранските народи. За това както означава тази подробност най-видният съвременен санскитолог Томас Барроу казва: "Нахлулите в Индия северни народи наричали себе си с името AIRIY. Зад тях в Азия останали родствени с тях народи, които заели цялото Иранско плато и обширните пространства на централна Азия. Тези народи наричали себе си със същото име - на езика на Авестата AIRIY, от което произлиза и името на съвременен Иран." По времето, когато е била писана "Махабхарата", все още е бил жив споменът за общата прародина на индийците и иранците, известна като АЙРИАНА ВЕДЖЙО, затова индийските крале са гледали на царете на Балхара като на свои древни сродници, произхождащи от прастарата съвкупност от народи, наричана с общото име AIRIY (АЙРИА). "Царете на Ария - пише в Махабхарата" - верни на своята цел, сигурни в своето знание, познавачи на "Ведите", изкъпаха душите си в светлия ручей на "Упанишадите". Царете с цялото дължимо достойнство и благолепие и вървейки заедно като един, изпълниха всички високи церемонии за своето обединяване, Бхарата! Това беше царят на Балх - Бахлика, който докара колесница, облечена цялата в злато и Судакшина я запрегна с бели коне от Афганистан...Господарят на Декан донесе ризница. Царят на Магадха - гирлянда и тюрбан; великият стрелец Васудана доведе огромен слон на 60 години...Царят на Кашите донесе лък. Шаля - царят на Мадра, донесе позлатен меч и мандолина със златни струни..."Тук царят на Балх е посочен на първо място между съюзниците на индийската династия Каурави, при това той стои начело на съюзните царе при церемонията по побратимяването, съединяваща по прастар обичай в едно цяло царете на АЙРИА, т.е. на древната индоиранска родина. Забележителен е и подаръка на царя на Балх - облечена в злато бойна колесница с превъзходни бели коне. В анонимния хронограф от 354 г. българите са посочени като потомци на СИМ, който според Библията заселил след Потопа земите на Изтока. Тази легенда ясно сочи, че българите са дошли от земите на Изтока. Явно е, че българите са дошли в Кавказ от това древно и богато царство като са се преселили оттам. Но каква би могла да бъде причината за това? На този въпрос отчасти са отговорили индийските и китайски източници. Напоследък все повече се пише за връзките на прабългарите с някои от най-старите цивилизации: Древен Египет; Шумер; Китай и др. Интересен е въпросът и за отношениятя между древните българи и есеите в старата римска провинция Палестина. Източници: 1. Библиография; 2 Косвени източници; Ранни китайски източници; Трудове на епископ Григорий от Павия края на пети век; История на Мовсес Хоренаци пети век; Сведения за кавказките българи на сирийския хронист Захарий Ритор от 550 г; сведения от арменската география "Ашхарацуйц" 680-790г. „Отвес" - сайт на българските масони

Боабабчо, хвърлих едно оче по диогонала ... слава богу че го нема непрочетният Хръбър!!!
Веднага , шъ окне че е от лъже историка (икономиста) Добрев, а не от баш историка(езиковеда) ... неговият любим професор ДОБРЕВ!!!!!!
ПП.По стил ми напомня Стефан Цанев ... поне от пръв поглед!!!!

интересен текст, чудех се дълго за коя тема е

Новото забатачване около мита Батак

Новата песен - на стар глас...

http://www.sarakt.org/anti-martina-baleva.html

[quote="Българанъ"]Новата песен - на стар глас...

http://www.sarakt.org/anti-martina-baleva.html[/quote]


Мдааа, виж една мъдра мисъл от Александър Далев , за енергията която трябва, ЗА да обориш една ДИВОТИЙКА !!!
-"Една невярна и глупава теза може да е изложена на пет страници. Опровергаването й обаче винаги довежда до написването на двадесет страници. Ако трябва да се отговори изчерпателно, няма да стигнат и сто. Този проблем го видях практически още като студент на изпита по „История на Русия” навремето. На мой колега се падна въпрос за управлението на руския император Александър ІІІ и той започна изложението си с думите „През 1900-та година кралят бил убит в Новоросийск.” Професорът естествено изпадна в ярост и закрещя: „Колега, първо не е през 1900 г., а през 1894 г., второ не кралят, защото в Русия крале няма и не е имало никога, а императорът, трето не е убит, а си умира нормално и разбира се не в Новоросийск, а в двореца „Ливадия” в Крим. И аз питам за управлението, а не за смъртта му!” На една невярна и смешна теза изложена с осем думи, професорът трябваше да отговори кратко с петдесет и шест думи – седем пъти повече. "
Кибик Блаже
ПП.Статията се казва :"

И сига Боабабчо , от малко друг ъгЪл история българска, от едн омое приятелче от нета...Разрешил ми е да пускам винаги и кугато наме ра за добре неговите лакардийки по ИСТОРИЯ !!!
http://forum.all.bg/postlist.php/Cat/0/Board/elections/page/0



admiral .... Email admiral@mail.bg


Обстоятелствени пояснения около 681г.
#772861 - 11.05.2005 17:18



Обстоятелствени пояснения около 681г.

Никак не му беше лесно на кана.

Това, че от дни насам седеше по цял ден на хълма до мочурливия бряг на голямата мътна река и размишляваше не оправяше положението ни най-малко, напротив. И при боилите, и при бойците, и при булките им, ежечасно ставаше все по-осезаемо едно подмолно недоволството, не точно от него, опазил го Тангра, но - най-общо казано - от обстоятелствата, но то винаги така започва. И сега първо се заоплакваха от комарите, дето хапели децата, после климата бил нещо кофти, та конете се поболявали, че и тревата не била това, дето трябва да е и изведнъж току виж вече нищо не е наред. А стигне ли се един път дотам, ясно кой е виновен, кана, че кой друг и това е моментът в който обстоятелствата те застигат и ти подлагат крак. Както и да го въртеше и сучеше, нещо трябваше да предприеме и то час по скоро.

Тъй де, обстоятелствата. Те се зададоха изведнъж. Баща му, Тангра да го прости, си отиде от този свят точно навреме, т.е. преди обстоятелствата да го застигнат. Каза няколко думи на синовете си за изпроводяк и склопи очи. Измъкна се стария хитрец, помисли си със завист кана, измъкна се и какво остави? Няколко приказки, дето който и от бойците да питаш, може да ти ги изпее, защото всеки баща ги повтаря на синовете си, като няма какво друго да им остави.

И после стана, както ставаше винаги. Забравили всички бащински съвети и предварителни уговорки всеки тръгна накъдето му скимна. Единия брат, за когото въобще не беше ясно дали наистина му е брат, изведнъж заяви, че който иска може да чака хазарите да дойдат и да му разпорят това-онова, ама той няма такова намерение. След което събра приятелите си заедно с домочадието им и се запиля някъде на запад, потъна зад едни вечно заснежени планини и ни се чу, ни се видя повече.

Още не се бяха успокоили духовете и по-големия му брат почна да си стяга багажа. На въпроса къде е хукнал той само вдигаше рамене и даваше да се разбере, че му е абсолютно все едно къде ще се установи, само точно тука не ще да остава за нищо на света. След време се чу, че се е настанил със своите хора между едни чукари на ръба на империята, плячкосва сегиз-тогиз близките й градове, въобще, живее си живота и хич не го е еня за родата. Канът му беше изпратил вестоносци да го питат какво става с това, дето го бяха мислили едно време. Да направи държава му кажете, гласеше отговора, който му донесоха, да направи, па тогава пак да се обади. Досега всичките я бяха карали без държава, та не беше съвсем ясно брат му дали знаеше въобще за какво говори, а не беше изключено и вестоносците да бяха попрекалили с пиенето, докато са чакали отговора.

Канът мислено махна с ръка. Къде ти държава сред тази тръстика, до тая мътна река, сред рояци от комари, без пътища, без комуникационна мрежа и без връзки със международната общност, това да не ти е Мединат Израел? А пък и от хората му никой нямаше дори бегла представа как се прави такова нещо. Както винаги липсваха кадри. Когато тръгваш последен обираш това, което е останало. Всичките те от една страна бяха едни невероятни готованковци, чакаха на него да се справи някак с обстоятелствата, а от друга страна речеше ли нещо, почваха да се мусят и кусури да му намират. Брат му донякъде беше прав, такива само една държава ги оправяше, но не беше никак ясно откъде трябва да се започне. От империята знаеше, че се назначават някакви министри ли, дипломати ли? Да, ама после, като ревнат всички “искам и аз!”, де ще се дене? Пък и какъв ще е този министър, дето един телефон няма, да го изстреляш нанякъде по спешност, или поне да го нахокаш? Ако пък тръгне първо да праща дипломати насам-натам по другите земи наоколо, току виж новата му държава се опразнила за нула време. Ще им се услади на всичките да щъкат по чужбина, да яздят служебни кобили и после за друго не можеш ги хвана. Ха после си ги натиснал малко нещо, ха са поискали политическо убежище я в империята, я другаде. И после като тръгнат да го одумват хронистите, та за демокрацията, та за людските права.. тя край няма да има.

Век като век ли беше това, та да прави държава?

Канът изпъна изтръпналия си крак, премести се на другия и го удари на философия:

В дълбока древност някак е било по-лесно. Заплюеш си някое парче ничия земя като твоя, и след като няма кой да те гледа в ръцете, започваш така, както ти скимне. Важното е да се погрижиш да се скалъпят няколко хубави легенди по въпроса. За героите, дошли някъде от равнината например, или отвъд морето. Или слезли (хайде, от мен да мине) от Балкана. И закриляни от боговете основали град. Или завоювали такъв. Или разработили технологията на киселото мляко и хванали монопол за целия континент.

Така ставаше до преди време, размишляваше кана, да, ама сега вече не става така. Няма и да си започнал и чуждите хронисти вече ще са наточили калемите и ще записват ли записват по дебелите книги, още преди да си сколасал да измислиш азбука и да напечаташ първия официоз. После правнуците ще четат историята си от чуждите хроники и ще има да се зверят. Къде се били заселили прадедите? При мътната река? При комарите? Не беше честно.

Ако можеше да се изчака още някой друг век с правенето на държава, пак можеше да стане по-лесно. Направо играчка щеше да си е. Пишеш няколко листа конституция, прочиташ я на международна пресконференция, като същевременно решително се дистанцираш от миналото и когато първата държава те признае искаш подкрепата на ООН-то и МВФ-то, като в замяна обещаваш, да не дърпаш ушите на малцинствата и да не развъждаш големи количества кока на своя земя. Работа за има-няма една седмица, най-много две.

Но сега щеше да е трудно, много трудно. Любезните му братя бяха оставили черната работа на него, да се грижи за историята и имиджа за пред бъдещите поколения. Хак ти е, съвсем се вкисна кана, като си си избрал ранното средновековие да правиш държава! Сега, ако не искаше да останат тука сред комарите, трябваше да се наместят на парче земя между племена по-опаки и от това, дето го предвождаше и после със зъби и нокти ден и нощ да го бранят. Или да се обърне към империята да им даде някакъв пущинак на периферията, срещу десетилетия гранична служба. Разбира се преди това трябваше да я убеди, че е добро момче и с него няма да си имат главоболия. Не че други не го бяха правили преди. Само че в империята имаха малко странно чуство за хумор, и хич не беше ясно накъде щяха да го командироват. Онези твърдоглавите, с хубавите руси невести, които преди него бяха минали мътната река без много да питат, тогава са били десет пъти повече хора от неговите и все пак част от тях империята беше успяла да разсели чак по сушавите ридове край топлото море. Сред тези от тях, които бяха останали край реката, през ден, през два се събираха групи на другия бряг и го питаха, няма ли да прецапа и той. Ще прецапам като му дойде времето, им бе отвърнал достойно. Очевидно все още не им беше ясен що за птица е, той и неговите хора. Но онези, русолявите, бяха кораво племе, смучеха яко и си падаха по сеира и кьотека, пък и владееха доста широк набор от мръснишки номера, които при сгоден случай прилагаха на своите неприятели. Ако се разчуеше, че е тръгнал да моли империята за парцел земя, където да си паркират конете, край, щеше да стане за резил сред тях и другите. Нямаше да го бръснат за слива, чак го втресе при тази мисъл, по-добре още сега да се удави в мътната река.

Вкратце можеше да се каже, че обстоятелствата го бяха обградили отвсякъде – както в пространството така и във времето.

Канът се шляпна по врата и замислено разтри кръвта и размазаното насекомо между пръстите си. Ако останеха още един сезон тука никак не беше ясно кои щяха да го изядат първи – комарите или собствените му хора. Защото те засега си траеха, но не се знаеше докога, а почнеха ли го веднъж, отърване нямаше. И всъщност, държава или не, единствения им път водеше отвъд реката, така че нямаше какво да се маят. Но преминеха ли я веднъж, империята можеше и да поизчака. Не се знаеше ни кога, ни къде ще им пресече пътя, а пък по равнината легионите щяха направо да ги разпердушинят, не беше то работа. То че без бой няма да мине, няма, кой иначе щеше да го уважава, но империята не биваше да се подценява. Най-добре щеше да стане, ако можеше да се завърже някакво малко стълкновение, ей така, проформа колкото да се разчуе поне сред онези русолявите отсреща. Тъй или иначе ще трябва да живеят сред тях, поне да се тачат. Ако пък и един, двама от имперските хронисти драснат някой друг ред – чиста работа, и грижата му за историята отпадаше. Моментът не беше много подходящ, но не беше и чак толкова зле случен. Империята си имаше доста грижи на другия край, едни превъртели идеолози с криви саби напираха от юг и приковаваха цялото внимание на стратезите в столицата. Това, че досега не му бяха пратили профилактично войска насреща показваше, че още не го брояха за сериозен противник. Което от друга страна беше жалко, защото мястото, където сега бяха заседнали за нищо не ставаше, но за една средно малка битка си беше направо идеално.

Значи трябваше да ги докарат тук, питаше се само как, защото дори да разтръбяха навсякъде, че ще правят държава, най-вероятно беше в столицата на първо време да пуснат само някой-друг виц по въпроса и толкоз.

Канът вдигна очи от мътната вода и погледът му се спря на раболепно стоящия на един хвърлей новобранец. Това пале беше най-големия натегач от целия стан, една отвратителна лепка, дето не се отделяше от него, дори когато му се налагаше да се усамоти зад някой храст. Кога ядеше и спеше не беше ясно. Като нищо може да е шпионин на империята, за момент го осени кана, но после отхвърли тази мисъл. Те, имперските тайни служби действаха другояче – обикновено се присламчваха към младото поколение боили и се опитваха отдалече да ги програмират. И неговия първороден по едно време се беше запилял към столицата, откъдето се ширеха странни слухове за страхотни купони в компанията на онова гъзарче Юси, синчето на василевса. Кана не отдаваше голямо значение на такива приятелства. В империята нещата понякога се меняха доста бързо – днеска си шеф, утре те прашат до Херсон без обратен билет, да си починеш на държавни разноски. Когато първородния му се върна, кана първо му дръпна един бой, след което го попита откъде е взел пари, да се развява из столицата. Младия му показа някакъв малък правоъгълен слитък със ситни златни букви. Неговия приятел Юси му го дал, с него се плащало без проблеми навсякъде, но канът много добре знаеше, че всички сметки рано или късно се оправят с твърда монета, затова прибра слитъка. На синчето Юси носа му щеше да бере ядове, както си падаше по лайфа и раздаваше кредитни карти наляво и надясно още преди да са му пораснали мустаци, но това вече не беше негова грижа.

Следва продължение

Продължение... иначе ми ока , че е многоооо дълго !
...
Сега обаче този Юси и неговата компания можеха и да свършат една полезна работа. В главата на кана бавно започна да се оформя един план, за чието осъществяване по изключение не му трябваха ни братята, ни братовчедите и това беше най-голямото му предимство. Първо се почеса зад ухото, след което махна с ръка и новобранецът се затича към него. Я да викнеш сина ми, големия, да дойде при мен, заповяда му кана. Бойчето отпраши към стана.

Първородния му се зададе откъм шатрата на сестра си бавно и достойно. На кого ли чупи стойки, мислено се усмихна кана и го загледа по-внимателно. Наследникът му от няколко дена насам подчертано пазеше поведение, а при сестра си влизаше само, когато му трябваше някоя нова дрешка. Значи пак се готви да обикаля по дискотеките с Юси, си помисли кана, много добре! За къде се стягаш, на купон ли, запита го благо. Момчето, явно олепено, сведе поглед и почна да пристъпва от крак на крак. Кана го остави още малко да се поГЪРЧИ, после бръкна в наметалото, извади оттам малкия златен слитък и му го подаде. На, каза, да не плащат други за тебе, че то срамота. Синът му отначало не можа да повярва, след това протегна колебливо ръка, но погледът му се изпълни с въпросителни. Няма нищо, леко подхвана канът, багатурът почна миналата седмица да ги фабрикува, имаме вече към десетина копия. На първо време ще дам на боилите, пък после и една по-голяма търговия с тях можем да завъртим. Младия сбърчи недоверчиво нос. Юси каза, че не могат да се копират, отвърна той със самодоволния тон на пубертиращ всезнайко. Млък, сопна му се канът, аз от зелена тиква семе не ща! Какво е това тиква, бе, тате, попита младия. Върви при ония руслолявите да ти обяснят, те по разбират от зеленчук, изръмжа канът. И гледай след седмица да си се върнал, че...

Момчето се затича надолу и се шмугна в шатрата на сестра си, откъдето миг след това се появи с вързоп в ръце, хукна към ливадите, където стояха паркирани конете и след малко изчезна в облак прах. Канът доволно потри ръце. Първородния му след ден-два щеше да стигне столицата и, млад и глупав, какъвто си беше, на минутата щеше да изтропа на всички за аферата с копията. Канът не знаеше точно за колко време мълвата щеше да стигне до тайните служби, ама едно беше ясно като бял ден – някой щеше да се раздвижи и то светкавично. Защото когато ставаше дума за плячкосване или търговия с момичета и трева, империята много-много не се зореше. Едни негови далечни пра роднини половин век се бяха препитавали така по тези земи. Брат му, дето беше се заселил сред планините на югозапад, ги вършеше същите, и какво? Стига да не припарваш до столицата, можеше да минеш метър. Тези неща интересуваха главно хронистите, които пищяха за людските права. Василевсът предпочиташе да си прави оглушки. Но когато работата опираше до пиратски копия и фалшиви кредитни карти вече нямаше шега, кохортите на финансовите щяха да кацнат най-късно след два месеца край мътната река с многото комари. За тази акция щяха да дочуят всички, с други думи, пъблисити-то му беше вързано в кърпа. Канът не се съмняваше, че щяха да клъвнат. Откак неговите деди бяха измислили камуфлажните гробове на Атила, реномето им на фалшификатори беше всеизвестно.

Дотук добре, рече си кана, задвижихме нещата, а ако нещо тръгнеше накриво до един-два дена, имаше кой да прихване младия преди да е стигнал до столицата. С кохортите на финансовите щяха да се справят, боилите така скучаеха, че им беше вече все едно с кого щяха да се бият, само търкал да станеше. Още не беше дошло време да им каже, но пък можеше да се похвали на багатура, каква чудна идея го е осенила. Канът отново махна с ръка на новобранеца.

Багатурът след малко се зададе бавно-бавно, сигурно бе станал от следобедна дрямка. На вид както винаги леко прегърбен, да го духнеш – ще падне, лесно беше да го подцениш, но отвореше ли уста с лекота можеше да те направи на пет номизми.

Как я докара тоя сезон тревата, го попита канът, когато оня седна насреща му. Багатурът, явно очакващ нещо друго, се оживи. Слаба работа, избоботи той, на тоя климат не може даже да изсъхне като хората, не знам за празника какво ще правим. Няма страшно, догодина по това време сме ей там, махна с ръка към отсрещния бряг канът. Багатурът за всеки случай обърна глава и погледна през рамо натам, където пак се бяха събрали група руси левенти и си подаваха един мях от ръка в ръка. Да не си уговорил нещо със столицата, бе, шефе, попита предпазливо той. Как ли не, ухили се канът, ти падаш ли си по граничната служба, щото аз - не. После му разказа за мухата, дето щеше да им пусне до ден два. Ще ги набием здравата, когато дойдат, да им вземем страха. После оттатък реката всички ще ни подкрепят и ще си живеем рахат, няма да смеят да ни пипнат, ама първо трябва да ги понабием. Багатурът се опули от изненада. Легионите ще ни смачкат, бе шефе, изохка той. През тази тръстика оттука даже и на конете не можем да офейкаме. Легионите им сега са на южния фронт, тържествуващо каза канът. Да имат най-много един-два да пратят, а и три да пратят, колко легиона могат да стъпят на този бряг? Ще ги отъркаляме един по един. Вярно, шефе, ама с финансовите афери василевсът се занимава винаги лично, а той по това време си кара уелнеса в Месемврия. Та ако му се наложи да го прекъсне заради нас, ще вземе да дойде с корабите си до тука. И после не ние кохортите, а той нас с неговите стрелци ще натика в мочурището.

Канът се почеса неуверено. Не беше ясно тоя дъртофелник багатурът откъде знаеше план-графика на василевса, това трябваше да се провери, но иначе беше прав. Дойдеха ли на кораби, щяха да им разкажат играта. Подходящото иначе за отбрана място се превръщаше в капан. Така не я беше намислил тази работа, гениалният му план започна да се пропуква по шевовете още преди да беше почнал. Може би щеше да е по добре да прати някого да прихване първородния му още преди да е стигнал столицата и обстоятелствата да станат неуправляеми. Аман от обстоятелства! Ако пътя, дето го бяха били дотук и всичките досегашни премеждия бяха за тоя, дето клати гората... мисли главо, викна си той, мисли, затова си канска! Един комар кацна на лявата му вежда, но той дори не го усети. Погледът му отново обходи мочурището, мътната река и се спря на другия бряг. Свитото му гърло се поотпусна, той дълбоко си пое дъх и забеляза как багатурът внимателно го следи с очи. Ще има да вземаш, дърто, аз не се предавам толкоз лесно, помисли си той, после пое на глас. Абе, тези, русолявите, преди да минат реката, живееха на север, в едни гори с много мочурища, нали? Така е, отвърна багатурът, те ги разбират тези работи по-добре от тебе и мене заедно, ама как ще ги прекараш да участват на наша страна? Щото, като ги гледам, без онова, дето го лочат от тези мехове при тях нищо не върви освен да ни гледат сеира. Хм, пусна превъзходната си усмивка канът, колко ти е останало от миналогодишната трева? Багатурът първо не схвана, но после очите му се изпълниха с неподправено уважение. Виж, за това не се бях сетил, шефе, така може и да ги навиеш. Трябва да има още половин бала, може и малко повече, ей сега ще ида да погледна. Иди, иди, само много-много не дрънкай, да не се разчуе дето не трябва, още преди да му е дошло времето.

Канът се загледа след запътилия се към стана багатур, после се изправи на крака, разкърши се и с бавни и достойни стъпки слезе на брега. Онези оттатък реката явно бяха преполовили мяха и бяха в добро настроение. Единият от тях се изправи, размаха като за покана ръка и го попита, кога най-после ще се накани да прецапа и той. Довечера идвам, викна им приглушено но отчетливо канът. После прокле на ум обстоятелствата, които го докараха да се къпе в този мъток извън сезона. Мамка ви, отсега нататък аз вас, а не вие мен! Имаше там някаква приказка за едни хвърлени зарове, си спомни бегло той, ама забравих как беше. Да де, с какви ли не глупости ти пълнят главата, докато си малък.

Олег Айранов
2005

--------------------
Моем да копам. Моем и да не копам.

Редактирано от admiral (11.05.2005 17:19)


Ако искаш Боабабчо има още няколко разказа от адмиралоооо !

Сига нещо което, ми обяснява защо от генетична гледна точка сме най-близо до северни гърци, хървати и мекета, както и местният НИ произход!!! с тънкият намек че бъл-гари , значи хълм и страж т.е. всички гранични войски по света се наличат БЪЛ-ГАРИ (а сега)???
Статията е пусната от някой си боцман(предполагам от Олег Айрамов) "Римска теза за произхода на българското име" в "меее...пууул"
-" Вто Окт 09, 2007 3:28 am Заглавие: Римска теза за произхода на българското име
Римска военна теза за българското име

Увод

На любителите на приключения и странни открития, предлагам едно дедуктивно разследване в . . . българската история. Официалната българска и европейска истории, предлагат четива в които преобладават повече героично-митологичните сцени, отколкото реалните исторически събития. В тях свободният избор на гледна точка е предопределен предварително и предлаганите версии се втълпяват за единствено възможни. Това лишаване на личността от свободен избор е залегнало дълбоко в човешката природа. Да вземем едно дете, като обект. Наложено му е име, което то не е избирало, а впоследствие трябва да се гордее с него. Родено е от майка и баща, по прищявка на Нейно Величество Генетично-Селективната Случайност и му се втълпява, че е тяхно (с явен акцент на притежание) дете, без то да ги е избирало. Кръщават го и го противопоставят на всички некръстени, обрязани и т.н. Обучава се на език, за да се разбира с околните, но не и по-далечните от човешкия вид. Дава му се образование, което в най-добрия случай го противопоставя на по-долните или по-горните по ценз и това човешко същество е заставено да мисли, че е в една общност със всички тези, които го насилваха до момента. Ето така на съвременният човек му е внушено, че всичко това е правилно и дори в някои случаи е заставен да воюва с други хора по причини неизвестни на воюващите, но известни на тeзи, които се познават и довчера са се потупвали дружески по раменете. На това му се казва Цивилизация. И така, като цивилизовани хора, загубили своята свобода още с първата глътка въздух, навлизаме в историческата джунгла. За да си отговорим има ли смисъл такова разследване, би трябвало да сме наясно каква е, и какво е била България в най-близкото минало. Нека изберем краткия период 100-120г. назад, т.е. този, който формира сегашното представяне на историята.
България в този период с кратки прекъсвания е (за съжаление) определено сателитна държава. Възстановена през 1878г. в граници (няма да коментираме тези граници, политически ли са, етнически ли са и т.н.) почти по картата на Равенския козмограф от 354г. в продължение на споменатия около 120 годишен период, България непрекъснато е манипулирана от Големите Играчи в Европа – Австроунгария, Турция, Германия, Русия и др. На тези, на които вече им е неприятно, че са граждани на марионетна държава, ще напомня за успокоение, че никой не избира Родината си. Доста по-големи народи от българския ( поляци, каталунци, кюрди ) и по – мотивирани ( чехи, фини, унгарци ) са се опитвали да се откопчат от лапите на Големите Играчи, обаче отскубнали се от единият в тях забива нокти другият. Европа и околностите й са с твърде скромни размери и не позволяват по-мащабни маневри на дребосъците.
Това подчинено политическо положение на България, е формирало и съответното васално-приспособленческо поведение на нейните управленчески структури, в нашият случай, тези които формират националното самосъзнание - Министерства на културата, на образованието, училища, университети и т.н. Когато се е сменял „диригента” (Големият брат) и националният оркестър е променял своят „тон”. Това многодесетилетно „мачкане” от горе надолу е оформило и облика на българската историография, която винаги е „припявала” на вълчия вой на Големите, естествено с подобаващо смирено кучешко джафкане. Ето какво казва за такъв интелектуален диктат и унизителна социална атмосфера Джордано Бруно:
„ Ако аз работех с плуга, пасях стадо, обработвах градина, правех дрехи, никой нямаше да ми обръща внимание, малцина биха се вглеждали в мен и аз щях да угодя на всички. Но аз измервам полето на природата, стремя се да паса душите, мечтая да обработвам ума и да поправям навиците на интелекта – ето защо онзи който ме гледа, ме заплашва, който ме следи ме напада, който ме догонва ме ухапва. А който ме хване – изяжда ме и това вършат не един и двама, а мнозина и почти всички .”
Както виждате през последните 500г. нравите не са се променили в Европа.

Последният Голям Брат - Русия, наложи панславизма в българската история и тъй като Сталин (по други сведения – Ленин) прекръсти Булгаристан на Татарстан, за българските историци се предоставиха „свободни” пространства зад Татарстан – там да си търсят корените на българщината, защото българина винаги държи на предците си – да бъдат винаги по-велики от предците на комшиите! Натам се отправиха в стегната стъпка рекрутираните български историци и като резултат – копия с конски опашки монголо-арабски образец, полуразвалено месо изпод седлото за закуска и обяд, хански филми в които кроманьонски монголоиди реват „Хане, победихме” и т.н. Всичко както си му е редът. Но. . . „Живота си тече” ( филм с Мики Руни), Дядо Иван и Чичо Сам подписаха САЛТ-2 и си поделиха света – всеки да си продава пушкалата в неговата си част, „железните” германци ядосани от тоталните военни поражения в почти всички войни, измислиха мутанта Обединена Европа, трудолюбивата жълта раса заля света с всевъзможна продукция, обаче маршът на българската историография напарфюмирана с розово масло, достигна Китайската стена и се очаква в скоро време да прецапа и Куросива . Ако се вкарат още пари в тази „експедиция”, може да се включат и вулканолози, които да открият в кратерите, например черният базалт, Свещеният камък на Черните българи, или астрономи да открият конски фъшкии зад предела на Роше, от прочутите „звездни български коне”. Всичко е възможно.
Тези и подобни други „интелектуални” откривателски въжделения, много успешно са красифицирани от Освалд Шпенглер в неговата гениална схема-таблица за развитието на цивилизациите (която разбира се няма нищо общо с национал-социализма) и успешно прилагани от цяла плеада титуловани измамници, начело с „първоучителите” Ягич и Шафарик, та до „бащицата” Васил Златарски. Това е най-черното дело на тези „учени”, откровени агенти на Големите Братя, чийто идеи за азиатщината на българите и до ден днешен марширува по българските улици и училища. Разследването по Римската теза показва, че Големите Братя са имали своите основания, българите да се търсят в Азия и по никакъв начин да не се свързват с Европа, а за Балканите да се „доказва”, че са заселени от полудиви варвари ( не става въпрос само за българите, но и за сърбите, хърватите, черногорците, власите и т.н.) на които порядък могат да създадат само Големите Братя. Допълнителен „ред”, много по-древен, е реализиран от православните християни, които хиляда години „чистят” историческите извори от „дяволски писмена”, еретически или „безбожни слова”, следствие на което в Балканската история липсват дори съчиненията на Константин Велики, затова пък има „елински” източници отпреди 2000г. Нека да видим какво е оцеляло и какво „говорят” първоизточниците, защото те, както ще се убедите, определено не казват това, което се излага от напарфюмираната история.
И така, каква е Римската теза, която ще се доказва оттук нататък? Смятам за по-удачно да съобщя предварително каква е тезата, за да се има пред вид при разглеждането на източниците. Така ще е по-удобно за читателя, който ще може постепенно да акумулира своето становище за нейната основателност.
Тезата е, че ИМЕТО “БЪЛГАРИН” ПРЕДИ ДА СЕ ПРЕДИ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В НАРОДНОСТНА ХАРАКТЕРИСТИКА СЪЩЕСТВУВА ( В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СТОТИЦИ ГОДИНИ ) КАТО СЛУЖЕБНА, ТИТУЛНА ДУМА В РИМСКАТА ИМПЕРИЯ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ЕВРОПА.
Конкретно Римската теза ще доказва, че COMITATUS = BULGARI . В електронното изд. на Римската теза „комитатус” беше оповестено като „comitae” в съответствие с една испанска монография, където това понятие беше въведено като заместител на „псевдо комитатенсес” – отрядите от „втора линия” на граничните войски limitanei. По същество също гранични войски за опазване на границата. Тъй като реакцията на средният читател е веднага да потърси сред официалните речници това понятие и след като не го намери умно да заключи – „такова животно няма”, реших да не „обременявам” допълнително темата с авангардни понятия и да се спра само на comitatus, тъй като това не изменя по същество направлението на разсъжденията на самата теза.

....
Изложение

Изложение

Като понятие, “българин” има две характеристи: външна (формална, нарицателна) и вътрешна (съдържателна, смислова), които ще обознача като І (формален) белег и ІІ (смислов, народностен ) белег. Тезата в голяма степен изяснява именно невиждането (неразбирането) на разликата мужду І и ІІ белег на думата. Доказването на наличие на тези два белега в думата «българин» изяснява противоречивите изводи до които стигат д-р Г.Ценов и други по-древни автори, именно в неразбирането или неудоточняването на тези белези.

I. Къде срещаме “българин” в близкото минало?:

1.Паисий – “Онны Болгари имеали намерение и съгласие...” ( Г. Ценов „Произхода на българите. . .” стр.460)

2. Паисий - “. . . поради що се срамиш да се назовеш Болгарин ?...”

3. Славянски превод на Манасий по поръка на Иван Александър (1331-1356)
“ При Анастасии цари начеше блъгари поемати землю сию...”, (Г.Ц. „ Произхода...” стр.180)

4. Солунска легенда за Курил: Заглавие - „Слово Курила Философа како оувери словинию рекше блъгаре”
Ив.Добрев, „Солунска легенда”, КМЕ 3/2003.

- Курил пита Митрополит Йоан, къде е българската земя на който въпрос митрополита не отговаря, а се впуска в обяснения колко са опасни “блъгарите”(Г.Ц.—Произхода...стр.264). Т.е. Кириловото питане е питане за наличието на ІІ белег, а отговора на Митропорит Йоан (че българите са опасни човекоядци и т.н.) е в сферата на І белег – какви са българите, а не кои са.

5. От приведените примери :
Името “българин” не е с точно установен изказ в продължение на стотици години от самите нас българите, което предполага името да не е народностна характеристига и „исконно българско”, а дума с “особен” характер, която по ред исторически причини се е превърнала впоследствие на етноним, преминавайки през различни адаптивни фази на изказ преди да се утвърди в сегашният си вид – българин и производните.
Тук му е мястото да спомена една друга дума „palatini”, (която ще разгледам по надолу, където са римските чинове) имаща съвсем различно „поведение” в българския език. Тази дума е внедрена в употреба от император К. Велики (роден в Ниш) за назоваване на гвардейците охраняващи императорския дворец. Че думата е българска по произход се указва от двойното множественото число „и-ни”, което при романската подгрупа е „s”. Думата има само един корен „палат”. Тази дума „палат” и нейното значение за „дворец” са се запазили в българският език 1700г. без да се променят. Явно, че при нейното „внедряване” като понятие за вид войска, Константин е имал за основание, същата дума „на разположение” при същият смисъл, защото при романската подгрупа, в испанският тя се е изменила на „palacio” – палацио, а в италиянският „palacio” – палачио, където пък дава основа на друга дума – палячо (палячи). Вижда се, че думите променят своите структури и се „самонагласят” спрямо езиковите изисквания на новият език в който „влизат”. А това, че „палат” не се променя в българският е много сериозно основание да предположим, че не се е променила, защото самият й първообраз е спрямо българската речева особеност, и съседната романска не може да „търпи” тази особеност и я оформя спрямо своите речеви специфики. Ето защо различният изговор на „българи” от българи в миналото, в гореизложените писмени документи е основание да се предположи, че тази дума е в процес на „усвояване, приспособяване” към българските речеви изисквания в споменатият период, а не е възникнала на основата на българският. Заслужава си да споменем и най-родственият на българският език – сърбохърватският. Сърбите произнасят (ни наричат) „бугари” и това „бугари” си е точно bulgari с асимилация на „Л”, но не и на някой от споменатите български древни изговори на думата и носи своя първообраз директно от латинския. Защо - ще видим по-надолу.
Да не говорим, че в нито един надпис от Тервел, Омуртаг или Крум (смятани за «българи» по народност от официалната история) не е споменато името “българин”, нито пък те се самонаричат така. Има всевъзможни и многообразни титли, гранични наименованиа, роднински връзки, но име “българин” като народностен белег няма.
Извод: Името “българин” (до около VІ в.) съществува само в смисъла на І белег – формалния . Разбира се VІ в. е твърде условна граница, защото, тогава съществува и „българин” като етноним, но предполагаемия преходен период е около VІ в – Х в. Разбира се не мога да поставя по-точни граници поради недостига от документи на разположение, още повече, че има автори които пишат по-късно от Х в., а вече употребяват „българи” за етноним, когато говорят за времена преди Х в., дори за ІV в. Това, че те „привнасят” своето от по-ново време разбиране за името „българин”, като етнос, не е доказателство, че то е било такова в описвания от тях период. Меродавни са мненията и свидетелствата на тези, които са съвременници, на това време ІІІ – Vв., но не и на по-късни. А от съвременниците на ІІІ – V, VІ в. никой не говори за българите като етнос.
Нека погледнем и „особеното” местоположението на Плиска и Преслав като бивши български столици, като преди това изразим съмнение че те са изначално българско творение. И основание за това съмнение е Codinus, De origene Constantinop. Bonnae, p. 22-23., където е казано, че съвременните Преслав, Плиска, Констанца и Силистра са построени от Константин Велики. Дори тези крепости да са построени от него на мястото на по-стари селища на които старото име не се е запазило или новото е негов репит, то това не променя основанието, че не са изначално построени от българите, а вероятно само са подобрени или разширени от тях впоследствие, във формата под която ги разбираме днес – крепости.

(Тук мисля му е мястото да спомена едно „странно” съвпадение. Една крепост в Североизточна Испания, край р. Евро (Ебро) от ІІІ в. пр.н.е. се нарича Contrebia Belaisca (Контребия Белаиска). Не съм запознат откъде са първите сведения за името на столицата Плиска, но ако са елински, то те са изопачили Б на П, понеже нямат подходящ звук. Също както родното място на Ал. Македонски – Пела си е било Бела, древното племе „белазги”, а не „пелазги” и т.н., и столицата се е наричала Блиска и съответно Преслав – Бреслав (има такива запазени имена в славянските езици и то на градове). От древната испанска Белаиска до българската Блиска разликата е нищожна).

Като такива (столици), те би следвало да са построени на места недостъпни и труднопревзимаеми, още повече, че удачни места има и то в непосредствена близост до споменатите столици. Плиска и Преслав са изградени върху бивши римски селища, както споменахме по-горе, но защо българските строители отиват на тези същите места, след като римляните определено не са мислили, че поставят основите на столици? Нима основанията на римляните и българите при избора на място са били еднакви? Или подобни? Защо не се избира място, подобно на Царевец например? Подходящи плата (със естествен каменен откос 20 – 25м) които са прородни крепости има доста, едно от друго по-внушителни. С минимални строителни усилия те биха се превърнали в непристъпни крепости, по-непристъпни дори от Цариградската. Защо е пренебрегната тяхната очевидна и естествена пригодност? Да оставим височините. Не са използвани и водните препятствия при избор на място. При владеене територията на цяла Северна България (по надолу ще се убедите, че не само Сев. България, но и целият Балкански п-в), не е използвано затруднението, което създава при нападение, една река например или морето. Какъвто избор например имаме при строежа на древната крепост на Никопол (на р. Дунав). Или Калиакра. Тези естествени природни препятствия, като възвишенията и водните прегради очевидно са пренебрегнати, понеже явно се е мислило за нещо друго. И това „друго” нещо, не е било свързано с обезпечаване на някаква тотална отбрана, защото и най-примитивните народи са използвали споменатите природни фактори за защита. Едва ли българите са се смятали и за недосегаеми, човешката и европейска история не познават такава „недосегаемост”. Няма народ или племе, което да не е било побеждавано или да не е побеждавало, така че едва ли подобна мисъл като „недосегаемост” се е оказала определяща, дори за най-горди от гордите. Поглеждайки картата, забелязваме, че Плиска и Преслав се намират почти в средата на една обширна хълмиста равнита, чудесна за преходи или разгръщане на сили от всякакъв род за атака. Тази равнина се знае като Малка Скития и от незапомнени времена е била арена на преселения и нашествия. И на най-удобното за атакуване място, нашите предшественици определят своите столици – нещо което не е правено нито преди тях, нито след тях. Нека засега приемем, че този избор не е случаен, а си има своите логични и исторически основания, съвсем различни от тези, споменатите градове да бъдат непристъпни. Да не говориим, че на фона на тези строежи с тяхното „странно” местоположение, стават немислими прехвалените строителни умения на българите, изтъквати от официалната история, построили „някога, някъде, някакси” в Азия, грандиозни строежи и културни империи. Дори да не са открити – по въпроса се „копае”, защото е „сигурно” че са там, в Азия, но не и в Крит или на дъното на варненското езеро да предположим.
Нека разгледаме две прочути колони в българската история – Крумовата и Омуртаговата. Няма да се спирам на тяхното конкретно съдържание засега, понеже не е нужно за целта, ще разгледаме само смисъла на изложеното в тях.
Омуртагова колона: Заявява се кой е владетелят, къде е местоположението по отношение север-юг и строителни подробности по съграденото от него. Изложението е изцяло в информационен стил, липсват хвалебствените и ласкателни за владетелите изрази или такива изобразяващи техни подвизи, победи над враговете или нещо подобно. Заявено е какви са разстоянията до Дунав и Балкана, и т.н., все неща с неясно предназначение. Индикира се област и не е ясно кому е нужна тази информация. Явно не е за враговете, тъй като тя само би ги улеснила, не е и за Омуртаг – след като знае разстоянията, защо му е да ги записва на колона, да не ги забрави ли ?! Не е и за болшинството от народа му, който едва ли е знаел да чете на гръцки. Неизвестния евентуален ползвател на колоната остава засега загадка.
....

.....
Крумова колона: Тук липсват описания за извършени строежи или ако ги е имало – не са се запазили. Изреждат се командирите и тяхната подчиненост спрямо Крум, така и подчинеността помежду им, кой коя страна да заеме в местност, за чието име има изказана една хипотеза към края. Официалното тълкуване е, че Крум увековечил някоя от победните си заповеди предшестващи някакво победоносно нахлуване, нанякъде. Това едва ли е правилното тълкуване по няколко съображения.
(А) Това не могат да бъдат предварителни нареждания за поход, защото никой не е толкова тъп, че да документира поход върху камък, който не е известно как ще завърши за него.
(Б) Всички подобни надписи са се правили (и се правят) за походи (войни) завършили успешно, а не за предполагаемо успешни.
(В) От момента на издаване на заповедите до самият поход, войските едва ли са чакали да се издълбае колоната за удоволствие на Крум. (Г) Самият поход би свършил преди за се издълбае и половината от колоната.
(Д) Какъв е този поход, който се разгласява предварително ? За улеснение на тези които ще бъдат атакувани ли, да могат добре да се подготвят или да избягат, че Крум не е обичал да се бие с неподготвени врагове – джентълмен е бил. Най-големите документирани победи на Крум, обаче са именно с изненади и засади. Така, че те не се вързват и с предварителното оповестяване.
(Е) Явно това са публични заповеди, които недвусмислено трябва да се изпълняват и от цивилно население, за разлика от военните заповеди, които не се разгласяват.
Всички тези съображения идват да покажат необосноваността на предположението, че това са заповеди за военен поход. Ако не са за поход, за какво са тогава? Най-вероятно е, да са за придвижване с цел заемане на дадени области и това движение изключва промяната на началниците или някакво установяване различно от заявеното от надписа. Тоест това е заповед, която изключва промяна (която би била нещо естествено за боен поход с цел по-добро приспособяване към обстановката) на указаните посоки, така също изключва и промяна на командирите, което при бойни действия също е немислимо.Тя изключва дори и военни действия, които биха променили местоположението на войските. Кого тогава би обслужвал този надпис и за каква цел? Изключвам от този надпис да се ползвал и „глупавият” Крум, за да си „припомня” къде, кого е изпратил. Надписа няма значение и за изпратените, тъй като те също не са в досег с него и едва ли е служил и на техните близки. Този надпис (тъй като е издълбан на камък) има смисъл единствено като писмено доказателство (добре защитено срещу природните стихии) което ще обслужи едно бъдеще време, където ще бъде нужно да се доказва кой, къде е бил и от кога. Надписа не касае и бъдещото потомство на Крум след 1000г. например, а много по-близкото бъдеще, защото при този случай съдържанието би било по-различно, както всички от подобен завещателен стил: Аз, еди кой си, син на. . ...роден еди къде си, владетел на....победител на. . . неща все в този стил, който би имал смисъл за потомците, че предците йм не са били случайни хора, а велики личности. Докато надписа на Крум си е точно военен доклад за свършеното. Кого е визирал Крум с тази информация и е държал тя да бъде фиксирана във времето? Омуртаг дори препраща тази информация и след своята смърт („човек и добре да живее – умира и друг се ражда и нека родения последен. . .”) до своят предполагаем приемник, по-точно приемници. Той предполага, че тази информация ще е нужна и не трябва да се изгуби. Кои са тези конкретни получатели на военните доклади? Едва ли такива прочути бойци и военоначалници са смятали, че с такива декларации за владяна територия биха улеснили своите приемници – ако на тези велики пълководци не им е било ясно, че за владеенето на територия е валидно само моментното състояние на силите, аз не виждам на кого другиго би било ясно това. Кого са искали да информират Крум и Омуртаг и с каква цел?
Гледната точка на Римската теза е, че Омуртаг и Крум, ако не през цялото време на управлението си, то поне за част от него действат, като съюзници ( федерати) на Римската империя и за тази цел са създадени и тези надписи върху камък. Те са доказателство за охраната и контрола върху местността, което ще бъде публично основание за изискване на съответното възнаграждение. И за да не остане съмнение, кога са поети тези задължения от тях и какво са свършили, те документират това което са направили. То е както доказателсто, за свършената дейност, така и документирано основание, което владетелите ще заявят на водените войски от тях , ако е необходимо да се наложат съответни „санкции” на Римската империя при положение , че не изпълни задълженията си по плащанията. Смятам, че Крум пред стените на Цариград получава именно такова плащане , забравено от „разсеяните” византийци. Иначе защо ще отпуска „вълчия капан” в който е стегнал империята ? Ами защото не му е било нужно да убива „кравата даваща мляко”. Освен това Империята плаща да контролира северните й граници, обаче Крум не плаща тя да пази неговите южни от арабите, които по това време са много сериозна сила. Изгодата е двойна и Крум няма никакъв интерес да я съсипва, само няколко здрави ритника да си изплати борчовете. Той това и прави и затова не предприема никакви опити за тотално унищожение. Крумовата империя е най-голямата в българската история – От Горна Панония ( днешна Чехия и Унгария) до Златния Рог и от Охрид и околностите – до Карпатите и Седмоградско. И тази империя не е изградена върху някаква постоянна сила от типа на конните пълчища на племенните империи ( тимурова, хазарска, чингиз ханова и т.н.), а е стегната от стоманените гарнизони на потомците на римските bulgari пръснати по невралгичните точки на Крумовата империя, на същите места където са били поставени те от римляните – около Белград, В Мизия около р. Янтра, по цялата дължина на Дунав от Вълтава надолу, в Добруджа около н. Калиакра и т.н. И всеки гарнизон си е пазил околността срещу което се е препитавал от тази околност. Ето защо при описанието на войната срещу Крум от Никифор ( както и на Юстиниян ІІ срещу Телериг), имаме изрази като, ”победил българите и продължил, обаче други българи ги пресрещнали и ги разбили” и т.н. Ако ставаше въпрос за една войска, която на едното място е претърпяла поражение, но на другото, следствие на получени подкрепления е победила, това „други” звучи странно. Дори прилича на индикиране на друга сродна народност или племе. Това „други” става понятно, само ако се има пред вид, че българите са разположени в гарнизони, в модули, които за „забелязани” и записани като „различни” (други) от пишещият редовете.
Подобно е тълкуването на местоположението на Плиска и Преслав според Римската теза. Те не са крепости избрани с цел „непревзимаемост”. Те са на тези места именно за да спират и поемат ударите на евентуалните нападатели. Те са там, за да не могат да бъдат „пренебрегнати” (заобиколени), да пречат на разположилите се в равнината. Ето тази тяхна „буферна служба” е довела до многократното им завладяване и в крайна сметка от тях са останали само основите. За разлика от много по невзрачни крепости, но на удачно място – като Асеновата крепост например.
Тъй като стана въпрос за примитивното, „ханско” тълкуване на надписите от колоните на Омуртаг и Крум, ще спомена още един примитивизъм, внушаван от официалната история. Става въпрос за Лаврентския летопис от ХІVв., където се споменава за писмото на древните славяни. Това е всеизвестният израз, че те са писали с „чрътами и резами”, което се декодира като „черти и резки”.
( На това се учат децата още от малки, както са ме учили и мен. Едва ли има българин който да не е бил унижен през последните 100г. с това тълкуване, което заявява, че предците му са тотални неграмотници и като такива, разбира се трябва да се търсят в пустините и чукарите на Азия!)
С което се прави много „интелигентното” тълкуване, че славяните са писали с „черти и резки”, но пък затова се „забравя” да се уточни каква е разликата между „черта” и „ резка”.
( За тази своя интелигентна пост-трактовка, българското гъркофилско лоби почива за сметка на домакините по плажовете на бившата българска Беломорска Тракия. За Сочи, „екскурзиантите” са други. Те са от азиатското лоби. Пробългарското лоби си копае доматите на село през лятната почивката, защото не може да си позволи да ги купи от пазара. „. . и всекиму своето” – казва Исус Христос )
Смятам, че се говори за съвсем друго. Досегашното тълкуване излиза от една предварително заявена позиция за превъзходство, което превъзходство се вменява на четящия като основателно и естествено. С други думи, ето, ние съвременниците пишем с букви закръглени, елегантни и красиви, а славяните, като по-тъпи и диви са писали с черти и резки. ( За етноса „ славяни” съм приел разсъжденията на Ив. Иванов : славяни ~ склавони ~ скити, като една и съща дума, изказана различно, от разни хора, в различни времена, за обозначаване на един и същ етнос накратко ). При декодирането на пиренейските руни обаче се уверих, доколко подобна изходна позиция не е'' основателна и как руните са носители на едно учудващо, дълбоко философско разбиране на света. След получената „рунна забележка” по отношение на древните паметници, още при препрочитането на текста ми стана ясно, че се говори за друго, и с това „друго” аз вече бях се срещнал при руните. И това „друго” е, че в Лаврентският ръкопис не се обяснява как е изглеждал външният вид на древното писмо, а се указва по какъв начин се е прилагало то. Т.е. „ с чрътами и резами” не трябва да се тълкува като „ с черти и резки”, а „чрез чертане (писане) и чрез изрязване (дълбане )”. От втория начин „с резами” при руните срещнах дори два „подначина”. По – древният (V-ІVв.пр.н.е.) е изчукване на руните посредством пунктир от точки (с пробой върху бронз) и по новият (по-нов с около 400г.) чрез изрязане с длето също върху бронз, от който по-нов начин е и израза „резами” в споменатият ръкопис. От първият начин „ с чрътами” ( с чертане, писане ) едва ли ще се намерят документи оцелели след 2000г. християнско усърдие да се унищожават „нечестивите” писмена. От вторият имаме два начина, както вече споменах. Тази констатация идва да покаже, колко много е казал” необразования и неук” древен писар само с две думи и колко тонове хартия изписаха” учените” му съвременниците без да разберат какво йм е съобщено.

.....
По нататък с Римската теза:

ІІ. По – стари автори за името “българин”:
1. Йордан (VІ в.) : “Отвъд агазирите, пак над Черно море се простират селищата на българите, които са станали прочути поради злините, що ни нанисаха следствие нашите грехове. От тук хуните като силни и многобройни разпространиха в две части яростта си върху народите.” ( Произходът . . . Г.Ц. стр. 46)
1.0. Йордан говори за селища (укрепления) на българите, т.е българите са локализирани във селищата.
1.1. За хуните казва “от тук” т.е. от мястото “Отвъд...над Черно море..” . Това “място” не е идентично със селищата, подразбира се самият район, в който (вътре) са селищата.. Ако беше идентично Йордан би написал – “от тези селища” или нещо в този смисъл, но той не го написва. Той свързва българите със селищата , а хуните със мястото. Хуните са етноса който живее по тези места, а българите са тези от селищата (укрепленията ) , т.е. “българите” са име с І белег, а хуните с ІІ белег.

1.2. Другата гледна точка основана на израза “ хуните разпространиха в две части яростта си . . .” е, че и хуните, и българите са разбирани като хуни (тъй като “двете части” са равнопоставени и обяснени като “хунска ярост”) , но българите са били „хуни плюс още нещо”, поради което са наречени българи. От това следва, че “българите “ са носители на І и ІІ белег – „хуните” – на ІІ белег.

1.2.1 Друга отправна точка от която може да се разглежда тази „ярост в две части ” е понятието „двойно право” заявено от Анастасий Библиотекар. Това двойно право според него касае (а) правото на народността и (б) правото на църквата. Въпреки неговата отдалеченост (на Атанасий) от времето на Йордан смятам, че може да има аналогия, понеже и двамата са християни и е вероятно да са имали това предвид – като основно за християнството, нещо което е валидно и за нашето „модерно” време. Християнството на българите е заявено от Римската църква за V в. така, че не виждам причина, те да не са такива и през VІ в. – времето на Йордан. От тази гледна точка става по-разбираема репликата „следствие нашите грехове”, тоест, той признава за някаква справедливост. Това прието наказание, като справедливост, едва ли би било заявено от Йордан, ако българите и хуните бяха варвари, тогава всичко би се скрило зад варварството на атакуващите. Докато легитимността основана върху християнството на атакуващите, наверно го кара да размисли и да приеме наказанието като справедливо, защото е наложено от равнопоставени по вяра, а не от неверници. Освен това има вероятност израза „ в две части” да е неудачен превод . Ако наместо „части” е употребено „основания”, тогава връзката с двойното право би била очевидна. Ако е употребено „направления” то за такава връзка не би могло да се говори. Ако пък „части” е абсолютно точният превод, то неяснотата на тази дума остава за сметка на недостатъчната образованост на Йордан по отношение на латинския, което впрочен си го признава и сам, а оттам и неяснотата на самият израз.
1.2.2. Индикирано е също, че „ злините” на българите са следствие на „греховете” на римляните, тоест те са в някакви отношения помежду си. И тези отношения от гледна точка на Римската теза са именно неуредените плащания (определени като „грехове” от Йордан) между имперската администрация и подопечните й гранични войски. Върху основата на тези неуредици възникват и грабежите на българите и нахлуването на остроготите на територията на Италия, която е съвсем запусната и занемарена административно след преместването на столицата в Константинопол. На тази основа възникват и националните държави споследствие, въпреки, че аварите установяват за известно време племенно управление, което се оказва неефикасно спрямо правното римско управление прилагано преди това.

1.3 Агатия, живял след Йордан споменава само хунските племена кутригури, утригури, ултизури и буругунди. (Произхода..Г.Ц. стр.46)

2. Почти 300 г. след Агатия живее Теофан който говори за селищата на оногундури, българи и котраги.
( «Произхода....», Г.Ц ..стр. 44).

3. Малала обаче, казва върху това следното:
„ В неговото ( Анастасовото, б.а.) царуване започна да тиранствува тракиецът Виталиан под предлог за заточените владици и завзе Тракия, Скития и Мизия до Одеса (Варна) и Анхиало, начело на голямо множество хуни и българи « Mal.p.402»
3.1.Този Виталиан е наречен от Касиодор «скит» : (514) VII. Senatoris solius 1 Vitalianus Scytha, adsumpta Romanorum ., който заявява също по-нагоре в Комитските си хроники, че аланите хуните и готите са скитски племена.: (379) VII indictione. 2 Halanos, Hunnos, Got-hos, gentes Scythicas
За да говорят за хуни и българи ( а не за, хуни наречени българи или, хуни или българи) без да ги отъждествяват, древните явно са имали своите основания. Точно тези ”основания” се игнорират от съвременните историци, които се обосновават, че древните са се обърквали или заблуждавали . (Колко прости са били тези древни, добре че се родиха умници през ХХв. да ги коригират, иначе тъй щяхме да си умрем заблудени !) По елементарна демагогия едва ли може да съществува, но именно върху тази демагогия е изградена българската история. Акцентува се върху желаното (от Големите Братя) минало, украсено с юначни препратки в Памир и Китай, а не върху реалното фактологично минало, написано “черно на бяло”!

4. Малала (VІв.) и Теофан ( 818г.) - ( автори отдалечени на повече от 200 г. един от друг във времето ) не смесват имената “ хуни” и “българи” . Никъде не казват „хуни или българи”, а казват “хуни и българи”. Съвременните умници обаче заявиха “хуните са българи” и. . . хайде в Китай и Хиндукуш. Е, после в Сочи. Струва си и още как, да твърдиш подобни дивотии.

4.1. Според Малала, Илирия е населена с хуни. Той разправя, че:
„ Когато Юстиниан станал император, той назначил Мундо за илирийски военоначалник. Този Мундо едно време подпомагаше император Анастасий и с разни разбойнически шайки изтезаваше българите. Българите обаче водени от илирийският военоначалник Сабиниан го притиснали на р. Морава и щели да го унищожат, но го спасили готите на крал Теодорих. Съединените готски и Мундови сили разбили българите. От благодарност за помоща която получил от Теодорих, Мундо му се подчинил и му служил. Теодорих умрял една година преди Юстиниан да стане император. Щом Юстиниан станал император, Мундо му предложил услугите си срещу българите. Юстиниан го назначил за илирийски военоначалник. Но илирийските хуни, които Мундо разби край Морава и даде възможност да заточат техните владици, бяха неприятелски разположени към него, когато Мундо дошъл в Илирия да приеме длъжноста, те (илирийците, б.а.) го нападнали”.
Mal .p 451
4.2 Същите тези илирийски хуни, които имат владици, Римската църква нарича „българи” и Илирия „тяхно Отечество”, в Свидетелствата на Анастасий Библиотекар за Вселенския VІІІ Събор.
4.3. Според Малала, Илирия е населена с хуни. На това място населено с хуни действат българите водени от илирийския военоначалник Сабиниан! Тук “българите” са разграничени от местното население и след като се водят от военоначалник (началник на военни), явно са организирана военна сила.
- „Сабиан, синът на Великия Сабин и военоначалник, като бил определен срещу гета Мундо, събра войска от 10 000 въоръжени, водейки със себе си принадлежности и кола натоварена с оръжие и продоволствие, пристъпи да се бие. Сражението стана до Хореа – Марга. Много отвойниците му бидоха изгубени и избити в реката. Освен това се изгуби и колата и избяга с малцина в кастела, който се казва Nato. Толкова отпадна надеждата на войниците в тая плачевна битка, колкото при смъртни едва ли някога се случва.”

Mariellini Comitis Chronicon. Migne LI, год.505 – „Произхода...” Г.Ценов.

4.3.1. Тук нека да отбележим някои несъобразности.
- Води 10 000 войници и. . . една кола с оръжие и продоволствие. Явно има разминаване с броя на войниците и числото на коли в обоза, защото по една ябълка да е имало предназначена за войник по време на похода, една кола пак не би стигнала.., че и оръжие отгоре на това. След това изрично отново се говори за загубата на тази кола с оръжие и продоволствие. На фона на 10 000 войници, една кола едва ли има толкова важно значение и когато се споменава на два пъти, явно е била единствена. Лично на мен нулите ми изглеждат на двойно повече. При положение, че нулите са реални, то израза „събра войска” в началото на изложението добива странност, понеже 10 000 си е число на редовна римска кохорта и тя е формирана предварително и не се „събира”. Освен това:
- Сабиан явно въпреки загубената битка, контролира цялата околност щом се скрива в кастела. Това едва ли е била единствената крепост под негов контрол.
- Загубата едва ли е била толкова съсипителна, защото виждаме същите войници отново да се противопоставя на Мундо, само след една година, когато той отново посещава Илирия. И то се противопоставят с оръжие в ръка, а не на думи. И тъй като Мундо се връща в Илирия да заеме мястото на Сабиан, като magíster militum, то това съпротивление явно има за основа някакво народностно или верско недоволство. Моето предположение е да е верско, тъй като именно от тази област впоследствие бяха заточени владиците от Анастасий, и Римската църква за това време обяви, че „това Отечество е наречено българско по името на тези българи”.
- Тези хора изрично са наречени от Комес Марцелий „войници” в неговите Комитски хроники в година 505. Припомням, че „комити” са войниците от граничната и действащата армия на Римската империя, за нея се говори в тези хроники.

4.4 Сред визиготите (везеготите) в Септимания също са индикирани българи. В писаните около 610 г. визиготски писма има и подписани като „Bulgar comes Septimanie”. „Визиготи” определено са етностно име и сред тях някой се нарекъл „булгар” и то в официален документ. В контролираните от визиготи територии подобно фриволно изтъкване на друга народност едва ли би било допустимо, т.е. нормалното обяснение е, че някой от визиготите е наречен булгар (комита) и това не е индикиран различен етнос.
Monumenta Germaniae historica, Bd.3, c.677

4.5 Друго свидетелство от Комес Марцелий от 499 г :
„ Арист, началника на илирийските войски . . . тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта, гдето бяха убити повече от 4000 наши „
( A.C.499. Aristus Illiricinae doctor militae . . . contra Bulgares Thraciam devastantes profectus est. Bellum juxta Zurtam fluvium concertum, ubi plus quam IV millia nostrorum . . . interempla sunt )
„Хуните, които. . .” Г. Ценов, стр. 30.
(1 Aristus Illyricianae ductor militae cum quindecim milibus armatorum et cum quingentis uiginti plaustris armis ad proeliandum necessariis oneratis contra Bulgares Thraciam deuastantes profectus est. Bellum iuxta Tzurtam fluuium consertum, ubi plus quam quattuor millia nostrorum aut in fuga aut in praecipitio ripae fluminis interempta sunt.)
Вторият цитат е от друг източник и тъй като има различия в текстовете представям и двата варианта, тъй като приятелят ми Legatus (Йончев) изрази несъгласие с трактовката на Ценов за Цурта като име на река.

- Тази битка е 6г. преди битката на Сабиновите българи с Мундо. Тук българският военоначалник не е упоменат, а само началника на действащата ( comitatences) войска. Тук имаме няколко важни момента, които ще разгледаме един по един.

4.5.1. Ако Марцелий разбира под „наши” войската на Арист (от представеният цитат това не е съвсем ясно да е така) то загиването на 4000 римляни предполага и загиването на почти толкова българи. Това сражение е едно от най-големите по това време, а броят на падналите говори за ожесточеният му характер.
4.5.2. Тъй като Марцелий е от имперската канцелария на Юстиниян, тази загуба (или дори да не е загуба, дори битката да е завършила „реми”) може да има пряко отношение към решението на Юстиниян да създаде Архиепископия Първа Юстинияна с оглед на невъзможността на империята да контролира довчерашните си comitatus и подопечните йм територии.

4.5.3. Освен силов контрол българите явно налагат и верски контрол (българкото верую) тъй като точно Юстиниян признава „особеното битие” на българите ( Което е потвърдено от Василий ІІ половин век по-късно) за което е създадена и Първа Юстинияна.

4.5.4. Създадената погранична армия comitatus като имперска единица преди около 200 г. виждаме сега да се сражава като народностно обединение, за собствените си интереси, а не за имперските. Тези интереси обаче в този момент далеч не са „народни”, защото виждаме, че комитите компенсират имперските си липсващи заплати със вземания, от контролираните от тях райони в Илирия и Тракия.

4.5.5. Тази битка, поради нейната значимост, може да се постави като отправна дата в оформянето на бъдещите народностни държави в Югоизточна Европа, като начална в „народното” разбиране за верую, а не такова индикирано с имперски укази. По надолу, около 10 т. имаме и сражения на българи срущу Зап. част на Римската империя на страната на Източната. Това обаче само указва, че името българи не се припознава като етностно едновременно от всички носители на името, а процеса продължава дори до ІХ в. по цяла Централна и Югоизточна Европа.

4.5.6. И като последно тази битка ярко илюстрира понятието „военна анархия” изразило се в битки между формированията на самата империя, които откъсват части от нея и ги обявяват за отделни владения ( бъдещите национални държави). Това е което я довежда до колапс и в края на краища през ХVв. под римляни (ромеи) се разбират само жителите на Константинопол.

5. Освен военоначалници българите имат и застави :

.....

......

5.1 СКАЗАНИЕ ЗА ДЪЩЕРЯТА НА ШАН

Епос на Волгокамските Българи, Михаил Бащу, 882 г.
( Руски оригинал в Ziezi.net )

5.1.2 В глава четвърта, шеста песен, стих 28 се казва, че българите са разположени в “заставы”—на български – застави.

5.1.3 Малко по-нагоре се казва дословно:

„А весь народ переселившийся и сабанский принял ислам
и прозвался в честь друзей булгарским. Стала земля Атиль бескрайняя и благостная. Одной родиной для всех и прозвалась Булгарией. „
Имаме «ставане» на българи от народ, който преди сказанието не се е наричал така, и «ставане» на Атиловата земя на България. С други думи те се припознават в „българи” и заявяват, че от този момент и земята Атил е България т.е. охраняема зона през която се преминава само с разрешение.
5.2 В девети век е записано, как сабаните, савирите (етноним) се провъзгласяват за българи ! Очевидно «българи» в този случай не е етнос, защото никой не може да смени по желание своята природна «порода»! Видно е също че името «българи» носи един висок смисъл, има висок ранг, съответстващ на ранга на една религия – в случая – исляма. С приобщаването си, припознаването си като «българи» те могат да съществуват в бъдещето поне с три наименования: български сабани, сабански българи или само българи ( носители на І и ІІ белег). В тази точка е записано как става това, което беше само загатнато в т. 1.2. Същите разсъждения са валидни и за ”Переселившийся” (преселилият се) народ, който нямам време да търся как се нарича.
Никакви други извори да не съществуваха за доказване на Римската теза, а само тези двата от точки 5.2 и 5.1 (по оригиналната подредба в епоса „Сказание за дъщерята на Шан) и те са абсолютно достатъчни за доказване прехода от етноним в служебна дума разбирана като етноним, плюс изричното указание, че българите са разположени в застави. В заставите както е известно са разположени гранични стражи, а не скотовъдци или земеделци. Още в тази точка се „вижда”, че българи = гранични стражи , т.е. bulgari = comitae (гранични стражи).

5.3 В момента на „лишаване” на този материал от „залепените” файлове с латински цитати от Г. Ценов и оформянето му в този вид, моят приятел Юрий Симов изказа съмнение, че „булгарским” и „Булгарией” може да не са изказани като „стражи”, а като име на съюз или обединение. Въпреки, че фанариотите наричат дори Симеон І, (който е живял много по - късно) „мизиец обладан от скитско безумие” не е възможно по това време българите, да не се знаят като народност за писара изказал горните характеристики.. Те (гърците) знаят етимологията на „българин” и затова му отричат правото ( на Симеон) да се нарича „българин”, защото, ако го признаят за такъв, то го признават за „по – римлянин” и от Императора, защото Е такъв по име, докато Императора е такъв по служба. От друга гледна точка, ако „българи” произтичаше от древното „вроугари”( за гърците това са крепостници, роби) те едва ли щяха да му спестят тези епитети пък и не само за него. С други думи, те не го припознават като българин, защото българин продължава да носи високото „съдържание” на своето име, та дори сабаните се стремят към него. В девети век не съществува „съюз” наречен „България” или Голяма България, защото „Голяма България” се споменава като топоним, а не съюз. Тя не е индикирана със сигурност и на север от Черно море, защото основанията да е край Босфора (днешния) са толкова убедителни, колкото и да е на север от Черно море. Например привържениците на Голяма България край Азовско море изхождат от географските съобщения на Теофан. Самата география на Теофан, пък е абсолютна „мъгла”, коя река къде е, и накъде отива, влива се ( р. Волга според Теофан се влива в Черно море) т.е. той сам доказва липсата си на познания по география. От друга страна за Голяма България край Цариград, тежест има само определението, което няма нищо общо с географията и то е „ че там (където е Голяма България) морето тече като река”- и това място несъмнено е сегашният Босфор, понеже няма друго място в цяла Европа, където „морето тече като река” освен край Златния рог. И това са негови лични наблюдения, а не географски понятия. Освен тези основания, от чисто емпирични съображения следва, че където е малката, там или наоколо е и голямата, т.е. би следвало Голяма България да е на Балканите,тъй като „малката” България е обозначена в Мизия още през ІV в., Малко Конаре е до Голямо Конаре, Малката мечка е до Голямата мечка, така че едно предположение, че Голяма България обхваща и другата ( 500г. по-древна България в Мизия) по-малка България съвсем не е за пренебрегване. Където и да е била Голяма България, Край Азовско море или край Босфора (сегашния) това няма отношение към Римската теза. Ето това са „Българиите” от миналото, които могат да дадат основание на сабаните да се нарекат българи и държавата си България. Никъде не е споменато някоя от тези Българии да е съюз. Дори напротив. Такъв няма.
Прокоп казва:
„ . . . След тези племена е разположен крайморския град Боспор, който неотдавна бе подчинен от римляните. Ако се тръгне от гр. Боспор към гр.Херсон, който се намира в крайморската област и отдавна е подчинен на римляните, цялата област мужду тях е заета от варварите от племето на хуните. Два други по-малки града до Херсон, наричани Кепи и Фанагория, от древни времена са подчинени на римляните и такива бяха също по мое време. . .”.
Като оставим настрана, че Фанагория, която е на Таманския п-в се оказва близко до Херсон в Крим, нещо типично за прокоповата „трансцедентална” география, се заявява, че „Фанагория от древни времена е подчинена на римляните. . .”. и тъй като това сведение не е свързано с прокоповата „география”, нямаме основания да го игнорираме. Има още един Херсон на брега на Южна Тракия, но който и Херсон да се има пред вид, това не променя смисъла и насоката на това възражение. По този начин пада един основен мит за „Кубратовата империя и неговата столица Фанагория”, тъй като Прокоп е съвременник на тези събития ( VІ в.) и заявява, че Фанагория от древността е римска крепост и продължава да е такава. Освен това говори, че околността е заета от хуни. Това е много сериозно основание срещу „Велика българия” и в частност, съществуването на съюз с име България в споменатия район, което да дава основание на сабаните да се припознават с „този съюз”. Други „Българии” няма. Има „Велики Болгар”- град и „българи” , но България няма като съюз.
5.3 Дори напротив: всички „племена” водач на които е Кубрат са българи, край реки, големи, малки, вътрешни и т.н., но са българи определено. Това е разгледано по-надолу в този материал. За другата България в Мизия, точно е съобщено, че е „Мизия, която сега е (наречена, б.м.) България”. Мизия също не е съюз, а топоним. След като едната България е топоним, логично е да се предположи, че и другата е топоним, но със друго вътрешно съдържавие. Разбира се това е формална логика, която често се оказва погрешна по отношение на исторически събития, но и не може да се пренебрегне като такава, преди да се уверим в нейната неоснователност. Друго формално основание срущу съюз е : Ако България е съюз, то защо е необходимо, сабаните да се „прекръстват” на българи. Няма съюз в който съюзниците да се преименуват, по простата причина че в съюза се предполага някакво равноправие и липсва диктаторски елемент по отношение на етносите . Ако има някакъв диктат , то това не е съюз, а нещо друго. Дори в такива железни „съюзи” като РСФСР или Китай такава пренаименователна „мярка” не е била наложителна и не е извършвана. Никъде не е написано също, че „българи” е съюз. Говоря за древни автори, не за повечето днешни „кадри по история”. Ако има някакво обединение, в което съставляващите го хора да се наричат българи, то това са comitae, стражите на Римската империя, но това обединеие си има име – гранична армия. Ако има някъде споменат съюз в древните източници с името „българи” или „България” нека да го видим този източник – автор, заглавие и текст, пък тогава ще коментираме, аз досега не съм срещал. Приказки обаче от рода на „там в Памир някога е имало” или „ в Азия още витае духът на древните българи..” са за тези които четат детски приказки.
По нататък с Римската теза.

6. Житие на Св. Климент Охридски (Охридска легенда, Legenda Ochridica)
6.1 Авторът - Охридският архиепископ Димитрий Хоматиан казва следното:
“Този велик наш отец и светилник на България (св. Климент Охридски) бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи.”
Е.Живков – „Траките са българи” - Ziezi .net
Тук също не е обяснено от архиепископа, как така народа „знае” мизите като българи... Нито от кого го знае, нито от къде го знае. (От кого го знае е доказано в следващите точки). Това „знаене” се е превърнало в народен фолклор, а корените на фолклора са в началото на века в Европа, а не в Авганистан и Памир. „Мизи” започват да се наричат хуните поселили се от двете страни на р. Дунав след разпадането на Атиловата империя., след като приемат (или им е припознато) името на топонима. Мизи има и в Мала Азия, но те са преселници от Балканите.
- Ако Хоматиян предполагаше, че българите са етнос, който преди се е наричал мизи, то изложението не би имало тази „странна” подредба. Например за разказвателният простонароден стил на изложението би било съвсем естествено да се каже : „европейските мизи, които са днешните българи”, „ европейските мизи които народът нарича днес българи” и т.н. и тогава би било съвсем ясно, че българите са изказани като етнос. Това обаче не е направено и причината според мен е във все още неустановената етностна припознатост на понятието „българин”. Това „знаене” което употребява Хоматиян, изважда контекста на името от сегашното време на изложението и го препраща някъде назад в миналото, когато е станало това наименование, продължаващо като процес и в момента на разказа. С други думи процесът на припознаване в „българи” продължава и при Хоматиян, което го принуждава да направи този неопределен и двусмислен изказ, за да бъде точен.

7. Д-р Ганчо Ценов в книгата си “Хуните които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство ” от 1910 г. пише:
7.1. „Тъй аз още в 1908 и 1910г. доказах : (а) че хуните са наречени българи, и (б) че хуните, които се нарекоха българи са живяли в Тракия и Илирия преди VІ в., т.е. преди мнимото нахлуване на славяните и преди Аспаруха, затова аз казах, че българите не са късни пришълци на Балканският полуостров, а стари трако-илирийци. Едвам след тия мои доказателства, Иречек и Златарски почнаха да идентизират българите и хуните ”
7.2. Доктор Ценов достигна до извода, че ”хуните “ , ”които се нарекоха българи” са сегашните българи, НО той не идентифицира българите като хуни или обратно, тъй като има времева последователност на имената - хуните “стават” българи. Плагиатщината и папагалщината идват след Иречек и Златарски, а оттам в сегашните “компетентни” историци, а оттам и в сегашната напарфюмирана история.

Къде на друго място имаме «ставане» на българи?
8. В същият източник от т. 3 ( Сказание за дъщерята....) песен четвърта, другарите Ат и Тарвил се самонаричат българи, «стават» българи, т.е. те не са българи по рождение. Очевадно е , че «българин» не е употребено като народност, а в смисъл като този от т. 5.2., тъй като никой не може да смени народността си по желание: « Ат и Тарвиль становятся друзьями и называют себя булгар».
8.1 .Това самоназоваване се извършва около река «Дулос» и «Седморечието». Именно делтата на р. Дунав се нарича по времето на писане на поемата «Сказание за дъщерята....882г....» Седморечие по броя на ръкавите й вливащи се в Черно море.

От всичко казано и цитирано дотук се вижда и разбира, че „българи” са ставали християни и мюсулмани, хуни и “алпы”, хора от различни религии и различни народности. Това ставане на българин, най-логично и точно е обяснено от:
9. Комес Марцелий, който ги нарича войници (т.4.).

Къде в източниците намираме, че българите са войници?:
9.1 “В сказание за дъщерята....” българите са разположени в застави.
9.2 Имат военоначалник (Сабиниан) според К. Марцелий.
9.3 Комес Марцелий съобщава за българи под предводителството на Юстиниановия военоначалник Йоан през 548г в Италия:
„Юстиниановият военоначалник Йоан, братовчед на Виталиан, претърпял веднъж през 548г. в Италия нападение от страна на Тотила, поради издайничеството на своите българи...” Iohannes magister militum in Campania praedans Gothos nonnullas liberat senatrices. Qui postea patitur nocturnum Totilae superuentum Bulgarum suorum proditione.

И тук българите са упоменати, като римски войници под командването на Йоан, който е на длъжност magíster militum, в Източната Римска Империя. Това „издайничество” комуникира пряко с Тотила, което говори, че българите на Йоан и войните на Тотила стоят в някакви близки отношения,т.е. готите против които е кампанията и българите стоят в някакви близки отношения – вероятно народностни. Тъй като Тотила е племенен водач, а Йоан имперски, предположението е че войните на Тотила и тези на Йоан са с близки племенни или родствени връзки. Те са „издайници” по служба, но не и предатели „по род”.
Marcellini Chronicon ad.a.548, („ Хуните които основаха...”. стр.62 Г.Ценов)

.......

.........

10. Камъкът намерен от датчанина Кинг през 1898г.на север от Солун, край Вардаровци:
„ В година от създаването на света 6412, индикт 7, (904 от н.е. б.а.) граница между ромеи и българи. По време на Симеон, от бога княз на българите, в време на Теодор олгъ тракан, в време на Дристръ комита ” (Произходът на . . . Г.Ценов- стр.210 , 211 ).

10.1 Какво е интересно от този източник ? През десети век е така наречения “златен” век на българската държава. Симеон е наречен княз на българите, като българите вече носят и ІІ белег. С една дума всичко ни е българско. С едно малко, но съществено уточнение – титлата, военният чин “комита” на Дристъръ е римска. Предполага се, че изброените хора са на служба при Симеон, а Дристръ носи римска титла – страж от граничната Римска армия. Обаче не може да се изключи и възможността да се изброяват хора от двете страни на граничната линия, а не само от едната.
- (Тук искам да отворя една скоба за израза «сътворението (създаването) на света », което всячески се свързва с азиатския начин на летоброене. Това понятие е пряко свързано с последният катаклизъм в района на Европа ( не само в Европа, но останалите засегнати райони няма да коментираме). Достоверността на това събитие е потвърдено от много частни науки като археология, океанология и т.н., и е доказано неговото най-силно проявление в районите на Европа и Америките. В споменатите райони водата се е покачила с 10 м. ( за района на Франция), докато в легендите водите покриват планините.. Така, че само в тези континенти можем да предположим «унищожението на света» и неговото повторно «сътворение». За Азия (Китай) водата се е отдръпнала далече навът- ре в океана ( по същото време) и това е отбелязано, като събитие в китайската история. Т.е. имало е отлив, който е компенсирал прилива в другото полукълбо, несъмнено катаклизъм от планетарен мащаб. Така, че в Китай «унищожение » на света не е имало и съответно не е могло да възникне понятие, като второ (или поредното) «сътворение» на света. За района на индоевропейския праезик, за какъвто се смята Северен Иран и околностите, потопа е бил fifthy – fifthy, т.е. почти никакъв, като се има предвид и високата надморска височина на тези райони. За Европа обаче потопа е бил реалност и неговото отбелязване, например в шумерски източници (далече от Европа, но с надморска височина 0.00) е документирано. Същият шумерски епизод впоследствие е преразказан от Библията, за гълъба, маслинената клонка и т.н.). Като генерално заключение, понятие „сътворение на света” може да възникне само там, където е имало унищожение на „свят”, а именно на запад от Инд и Ганг по меридиана. Така че българското летоброене и неговата отправна точка „сътворението на света” е логично да възникне в Европа и най-много до Кавказ на изток, а не в Азия, където такова унищожение е нямало, за да има и „сътворение”. Което предполага и култура (Крито-Микенска или предхождаща) формулирала поня- тията „унищожение на света” и „сътворение на света”, и тази култура е пряко свързана с българското летоброене тук, в Европа.)

10.3 Подобно нещо имаше и при военните титли по време на Крум. А споменаването на такава титла край границата може да означава, че и при Симеон «комита» има такава служба, каквато има преди 500г. и при Константин Велики. И споменатите римски звания преминават в българската войска със същото значение, на същата служба. От тази констатация съвсем друго значение има заявлението на Симеон пред стените на Цариград, че той е « законният владетел на тези земи, по правото на дедите си.» Той заявява родовото си право на владетел «на българи и ромеи», а не Римската империя, която няма отношение към това, кой от какъв род е. Ето това родово разделение на империята, най-вече между гърците и останалите славяноговорящи балканци я лишава от «имперската й същност» и поставя началото на националните държави.
Това народностно самоопределение «разформирова» Римската империя, като такава, а не някакви митологични нашествия от Азия, служещи за оправдаване диктатът на Големите Братя върху Европа.
11. Отварям една друга скоба – нека спрем вниманието си върху някои военни римски наименования и предполагаемите тълкувания на други имащи пряко отношение към българската история. Защо да е пряко? Защото ако се елиминират тези наименования от българската история, ще се отвори „празнина” в нейното разбиране тъй като тези наименования нямат равностоен еквивалент. С други думи те са уникални за българската реч.
11.1 Нека разгледаме военните понятия утвърдени без никакво съмнение от император Константин Велики (роден в Ниш), който завършва военните реформи започнати от Диоклециан (черногорец). Кои са те? Ето някои от тях:
- Сomitatenses - Основно ядро на армията с което се водят военни операции. Единственият корен е «комита».
- Сomitatus или palatini - елитно звено (звена) вътре в армията, което замества Преторианската гвардия. Корени “комита” (комитет) и “палат”. В тази дума особено значение има двойната реализация („и-ни”) на окончанието за множествено число „и”, характерно за българският език, а не за езиците от латинската подгрупа. Подобно българско означение за дублиращо мн.ч. имат и войските на федератите (foederati – федерати) наричани „букеларии”. Тази граматическа характеристика идва да покаже, че думите са възникнали върху основата на българският език, а не на латинският. Което пък е косвено доказателство за народността на К.Велики и неговият баща, на Юстиниан, на Юстин и Виталиан и т.н.
- Scolae (сколае). - Суперелитно звено вътре в Гвардията. Нещо като днешните червени и зелени „барети”. Всяко звено е съставено от 500 бойци. Съществували са 5 звена на запад и 7 на изток по отношение на Константинопол. Корен «скола, школа». Аз не съм чувал друга армия в света да има звание «школник». Името е запазено, като лично име (фамилия) Скола в италианският език, в испанският съществува като escoltas – лични охранители (гардове). В българският обаче означава училище. По друг начин казано, смисълът на думата „школа” – училище е изведен (или синоним) от императорската лична гвардия ( въведена на мястото на бившата преториянска гвардия). Е, как става така едно толкова познато и близко до българската душевност име „школо” да е свързано с военните звания на Константин Велики ? Това важи и за комита, ординарец, и т.н. ( И тези понятия се появиха още с първият досег с римските източници и съвсем не са дело на едно задълбочено и последователно търсене). Нали българите бяха азиатско племе и говореха : „шегом елем, доану, ха, шо” и други „исконни прабългарски” слова по уверенията на азиатските напарфюмирани търсачи, които „ровят” в Азия вече 100г. ?!
- Pseudocomitatus или limitanei – Гранични войки. За „псевдокомитатус”, разсъжденията са аналогични като тези за comita-tences. За „лимитанеи” - корен «лимит». Интересното е, че думата „лимитанеи” не е запазена нито в нашата, нито в романоезичната подгрупа за обозначаване на гранични войски. Те също използват термина «гранични войски» в съответния превод: испански: tropas de frontera (войски за (на) границата), френски: des troupes de frontière de, португалски: de tropas de borda, италиански: truppe di frontiera . Тази дума е запазена в математиката като limit (край) и нейната производна limes (граница).
11.2 В края на 4в. {395г. по времего на Аркадий [“ардадците” са тракийско племе заварено от елините, ( които са толкова древни, че са живяли на Земята, преди появана на Луната в небето по техни твърдения). Елините така и ги наричат “долунни”, дума която спекулативно се изопачава впоследствие на “долоуни”-роби] син на Теодосий{ плътността на войските в Империята е следната:
Comitatus – Infantería: 250.000 hombres. Caballería: 25.000 hombres. Comitatenses - Infantería: 180.000 hombres. Caballería: 44.000 hombres. „Инфантерия” значи пехота, hombres (хора - омбрес) Войниците от пехотата са наричани „pedes” – педес. Мисля, че подобието на една съвременна жаргонна дума изобщо не е случайно и далеч по-пикантно от сегашният „слег” за пехотинци – кашици. Някои чинове: ordinarii в близкото минало – ординарец, eireitor - едва ли е нужен превод – ефрейтор, bulgos – прост войник, domestici – доместики, корени „дом” и „мести” (място) – уредници в двореца по военните въпроси, Vicarii – областен управител. Вижда се, че граничните войски са доста повече от действащата войска. Разположени са така: Първи Италиански, Шести Отечествен, и Първи Арменски легиони по Дунав, Армения и Месопотамия (въпреки, че съвременните западни историците разполагат Арменския легион в Месопотамия, по-вероятно е това да е било в Закавказието или сегашна Източна Турция тъй като Римската империя владее Месопотамия за съвсем кратко време). Както се вижда още през ІV в. има разположени имперски легиони (събрани предимно от балканите) в областите, където списвателите на напарфюмираната история днес откриват „български етноси” пристигнали от Памир и Алтай. Видно е че най-малко 75% от армията е илирико-мизийска и тази армия е разположена от Панония по Дунав, до Каспийско море като comitatus – грани

.......

гранични войски. Като казвам „по Дунав” трябва да се разбира десният бряг на тази река, защото още през 275г. император Марк Аурелио издърпва римските войски на юг от Дунав и до времето на Константин Велики няма сведения римски войски да са настанявани на север от Дунав.
11.3 Разположението указва, че цяла Централна и Източна Европа и Мала Азия са покрити от comitae - комити. Съотношевието на конница към пехота при комитите е 1:10, докато при действащата армия е 1:4,5. Това съотношение допълнително подсказва, че гранични войски има значително по-малко кавалерия и това е в унисон с охранителните функции на тази армия, за разлика от „действащите” на които е нужна по-висока подвижност.
За справки: http://www. Los ejércitos de Bizancio.net

12. Името “българи” се появява за първи път в Европа написано с латиница като bulgari. Ние, българите се самоназоваваме: бългъри - “бъл-гъ-ри”. Думата има два корена – “бъл” и “гар”. При търсене корените на българщината, почти винаги (неизвестно защо) се има предвид първия корен “бъл”: 1. Бъл-гарин. 2. “Болгарино поради що се срамиш...”.3. Бал-хария, бал-хар (укр.ез.). 4. Bul –gar-os.5. Бал- кар. Какво означава bulgar? Bul – възвишение, издатина. Gar – страж, охранител. Os – мн.ч. Болгарино: бол – много (остар.) гар – име (Гарин, Гагарин, Гаро) – ино - оконч.за обръщение. Балхария, балхар : бал–име (Балик, Балтача и др.), хар – нищо. България (произнасяме “балгария”): бал – име (Балю, Балван, Балкан и др.), гар – нищо. Всяко име е тълкувано етимологично спрямо езика носител: българските спрямо българския, латинските спрямо латинския. Вижда се, че в така наречената славянска подгрупа на протоиндоевропейския език, “гар” няма смисъл, докато в родствената романска, смисъла се е запазил: guarda – пазач, страж; garante – гаранция (gar – пазя, ante – предварително), guardarropa (исп) – гардероб (guardar – пазя, ropa – дреха); Garona (фр) – гранична река и др. По отношение на “бал” нещата изглеждат, като че ли по същия начин: (На исп. ез. прочита на “B” и “V” е един и същ, като се произнася нещо средно м/у двете): Valldemoro – мароканска долина, Valldemorillo – долината на мъртвите, Vallderossa - долината на розите, Tribal – трите долини или могили, тепета и т.н. В примерите по-горе се вижда, че “бал” е долина (клисура), възвишение, име. За “гар”- име, страж. Ето защо смятам, че “гар” е по-важния корен в името “българин”, тъй като е преди всичко човешка характеристика, докато “бал” е и топоним. Къде намираме “гар” (гър): - гърло, гърди, гърчав (хилав), гръб (напомням, че не можем да произнесем “г” без “ъ”), гръбнак, гръклян (гръцмул), и др. - и в народностните имена българи, гърци, унгарци (Hungaros) и хървати. Прехода на “г” в “х” е разгледан отдавна и нещо любопитно, една пълна аналогия в бъл. и чешки език: Прага (столица) и праг (на вратата, на къщата), Praga (чете се Праха) – столица и prag (прах) - праг (на вратата, на къщата). Праг, но на какво? И този праг не е ли свързан смислово с другите две „крайни” – Украйна и Хърватска ? И след като българи, гърци, унгарци и хървати носят “гар” като основен корен в имената си, няма да е погрешно да предположим, че става въпрос за „клони” от едно и също служебно име. Защо да е служебно? Защото по времето когато възникват тези имена, в Европа са известни населяващите я етноси.Това са хуни, сармати, авари (абари), готи, агатирзи, гепиди, херули и т.н. По-древни скити, даки, гети и т.н. Няма обаче държави Хуния, Готия, Гепидия и т.н. В съвременният свят съществуват България, Унгария, Гърция и т.н. И нито едно от тези етнически племенни имена не е послужило за отправна точка, словообразуваща на споменатите bulgari, greci, hungari, hrvati (българи, гърци, унгарци и хървати).
12.1 Бъл-гар-и (бъл-гар-ци): Стражи на върховете, долините или стражи на проходите и клисурите (клисурци). Гър-и (гър-ци): Само стражи. Ун-гар-ци (Hun-gar-y): стражи хуни (за името “хуни” вж. доктор Г. Ценов). Хър-ват-и (гър-ват (бат)-и): Стражи роднини или по-старши стражи. И етимологичното им тълкуване е спрямо латинския, тъй като те за пръв път се появяват там, и е правилно да се търси етимологията в езика – майка, отколкото на друго място.
12.2 От гледна точка на Римската теза, точка гърците не са сродни с елините. Те са „ балкански стражи”, запазили името си „гърци”, но приели „културният” език – елинският.
Те са тези, които внасят сегашните 12 % славянски думи в елинския.
Те са тези, които оварваряват древноелинският до съвременният простонароден гръцки.
Те са тези които претендират за господство в Източната Римска империя, която по същество е Балканска.
Те са тези които твърдят че Ал. Македонски е грък и наверно са прави, но единственият начин да го докажат е да се „приобщят” към езика на Македонски, който не е гръцки, а те не си спомнят този език, защото са го загубили, когато са се припознали като „граждани” чрез гръцкият.
Те са тези, които допреди 100 наричаха държавата си Гърция и едва в по-ново време я прекръстиха на Елада. Какви са основанията за такива „свирепи” еретически твърдения:
- Името „гърци” до ІV в. не съществува. Върху днешните гръцки територии има еллас, ахайяс, мирмидони, данайци и др., но гърци – не. Така, че тяхното име, не може да се роди от „нищото”. Може да е служебна дума според Римската теза ( и според арменският език ), може да е взета от топонима Magna Graecia, може да е някаква друга, но е сигурно, че преди ІV в. не съществува. Най-вероятното предположение е да са ромеи доведени от Диоклециан (за когото се знае, че въдворява такива войски по елинските земи), тъй както след него Хераклий въдвори хърватите на днешните йм територии, като имперски войски. И тези ромеи – гърци (и двете имена са нарицателни и не касаят етнос) внасят своят „принос” елинския да се развие до „нивото” на днешният простонароден гръцки, т.е. днешните гърци са древните елини, колкото днешните джапанки са древните цървули!
- Гръцкият (простонародният) е от индоевропейската група, но не е сроден с нито една от подгрупите й. Той е език мутант. Това не идва ли да покаже, че индоевропейската му същност е „иплантирана” върху основа от съвсем друго семейство и като резултат се е получил съвременният „стерилен” гръцки. Няма стар индоевропейски, които да не е дал „отроче”: старобългарския , германския, латинския. Английският и българския от по-ново време - всички имат своите големи и малки разклонения.
(Отрочето на българският е македонският. Въпреки, че този „език” в момента съществува на ниво диалект на българският, историческото му развитие не може да се предскаже. Ако съвременното несъмнено желание на македонците да имат „свой” език съществува още 150-200г. е вероятно с механизмите на държавността, той да се оформи и като език. Мутанта Обединена Европа обаче действа в посока „размиване на политическите и етнически граници” и желанието на македонците може да се окаже неосъществимо.)
Гръцкият именно затова е „муле” – защото двете семейства „дърпат” в различни посоки и не може да има развитие, казано по – просто. Това разбира се не са лингвинистични изводи, а статистически.
- Защо Малала твърди, че мирмидонците са българи, а не гърци, а Римската църква чрез Анастасий Библиотекар признава за български, територии, където живеят хуни, сармати и авари, дори Ахая, Тесалия и двата Ерира ? Тези твърдения могат да имат за основание нещо много сериозно и непоклатимо. И аз считам, че това сериозно основание е именно езиковата идентификация на „българите”, която изключително „лесно” приобщава, припознава, хуни, сармати, авари, та чак до мирмидонците като българи. Тази езикова определеност на Балканите е индикирана още през V – ІVв. пр.н.е. на Пиренеите. (Пише се Pirineus. „еус” е окончание. Остава корен „пирин”. Това също е дума от един азиатски народ живял някога, някъде ). Очевидно е, че bulgaros още със първоначалното си назоваване, като Римски военни части, не са „буламач” от народности, а „сума” от сродни по език етноси, чийто родство е на базата на диалекти, а не на отделни езици. И тази древна балканска еднородност на езика е била позната на Малала (VІв.), която съчетана с воинското „обозначение” за „българи”, кара гъркът Малала да „прати” мирмидонците (заедно с Ахил) при българите , а не при гърците. Основното е че са били “гъри”(гари) и след това всеки се е нарекъл по своему: Планинските (или „ долинните”) стражи са продължили да се наричат българи, тези от Пелопонес – гърци, хуните – хунгари и т.н. Това прецедент ли е ?
Не, не е.
Французите носят името на германските франки, американците на италианския географ Америко Веспучи, грузинците – стражи-узи, арменците се самонаричат хайи, германците на племенен вожд (Дойч), маджарите наричаме унгарци, повече от половината Америка се нарича „Латинска” въпреки, че връзката на латиноамериканците с латинците е такава, каквато е между ескимосите и масаите, Китай се самонарича „Поднебесна Империя”, а светът го нарича „Чаят”(Страната на чая) и т.н. и т.н.
И когато служебното име е започнало да се предава от баща на син през поколенията се е превърнало в етноним. И тази родовата предопределеност на военната служба е запазена и до днес в Европа, където не са влезли болшевиките. Такава предопределеност е имало и в Римската империя, където освен това е била и поощрявана.

Но иначе всички са служили на империята и като такива са си били римляни. И не става въпрос за някаква група, а за 275 000 армия – мъже които имат зад себе си поне 1 500 000 роднини от първо коляно! Тук би следвало да дойде въпроса: След като почти цялата имперска армия е Балканска и повечето от тях са гранични стражи, те защо не са се наричали българи? Ами наричали са се - Козмографа от Равена (ІV в.) няма да си измисля – Мизия това е България! ”Bulgaria”- етимологически означава „Охраняема долина”. И след като района (Долна Мизия в района на р. Янтра) е „забелязан” и записан като Bulgaria - Охраняема долина, охранителите й как би трябвало да се наричат – тохарци ли? Освен това Римската църква по времето на VІІІ Вселенски Събор потвърждава, че територията на днешните Чехия, Словакия, Словения, Унгария, Босна и Херцеговина, Хърватска, Сърбия, Черна гора, Македония и 80% от днешна Гърция се нарича „България по името на тези българи и е тяхно отечество по правото на силата”. А единственото „варварско” нахлуване в споменатите територии е по времето когато умира Атила ( ~ 466г) и етносите съставляващи хунската империя се завръщат по местата, където са били преди основаването на империята. Това, че напарфюмираната история не го съобщава, не значи, че българите не са съществували в Европа през ІVв. под друго етносно название.
Нека да видим още „Що е това „варварство” и има ли то почва у нас ”? Популярното тълкуване е, че това са всички народности, които не са елини и е въведено от елините. Къде е основанието обаче на най-учената народност да ги нарече варвари, а не някакви други не е уточнено. Основанието че вар-вар идва от бър-бър според мен не е сериозно, въпреки, че не може да се изключи като предположение. Римската теза предлага следното основание:
- Известно е от древната история, че всички охранителни (полицейски) функции в древните елински градове са изпълнявани от скити. Дали елините не са могли да се защищават сами поради некадърност или от мързел не е известно, но явлението е факт.Т.е. скитите не са непознато племе за елините и имат тяхното доверие да изпълняват една такава деликатна работа поверена на чужденци.
- Известно е, че скитите или поне тези от Централна Европа и на Балканите впоследствие се идентизират с хуните.
- Известно е, че част от хунската войска по неясни засега причини се е наричала „варъ”. Дали това е персийската дума за град или нещо друго е без значение. Важното е, че тази част, която е притежавала по-елитни воински качества е индикирана в историята като „варъ”. И най-вероятно е кръстницата на днешна Варна – бившият Одесос, който е бил в съседство (име привнесено от най-малкият и любим син на Атила - Ирник, който след разпадането на бащината му племенна империя се заселва в Малка Скития – днешната Добруджа), и с което име започва да се нарича тази милетска колония именно през този период от време.
- Известни са също така и други населени места приели името „варъ” – най-вече на територията на днешна Унгария, там където е била „резиденцията” на Атила – Негешвар, Гостивар и др.
- Тоест не подлежи на съмнение, че една част от хуните са били варъ-хуни (или хуни-вар), също както остро-готи, визи-готи, ути-гури, кути-гури и т.н. Засега не е уточнено на каква основа „стои” спомената „вар”, на етностна или служебна. От дадените примери се вижда, че „варъ” има служебна функция. Това е констатация само по аналогия. (Тази госпожица Аналогия обаче, досега си е направила толкова грозни шегички с радетелите на етностните теории, че изобщо не я искам за компания в Римската теза, дори само за една вечер !). Не е известно в дълбочините на историята тази служебна дума не е ли била и етностен носител. Така, че едно словосъчетание като „вар-вар-и”(лични имена Варвара, Барбара, Варава, Варшава и др.) съвсем не е чуждо на по-новите „кръщавания” на скитите при което старото „вар” се е запазило, като е загубило ( за нас ) по-старият си етимологичен смисъл. Такива словосъчетания с тавталогия на първа сричка означаващи племена в световната история има много. Така, че варвари (вар-вар-и) може да е било название на скитско (хунско) племе с точно определени функции в древното елинско общество, което поради известните ни (или неизвестни) стечения на обстоятелствата да е приело презрителното си сегашно разбиране, но да е запазило значението си при именуването на скитите като хуни. Такава дума, жаргон, в съвременният български език е „чингизи” – милиционери, имаща за прототип историческото име Чингиз хан, като нарицателно име имащо за основа реално лично име и др.


.......

........

- Горното диференциране на лексемата „вар” може да бъде отнесено и към племето на варягите, което се приема за момента като викингско племе образувало руската държавност. Вар-яги има етимология вар-огнените, Огнените-варъ, защото значението на яг, яго като стар славянски корен е доказано отдавна не само с лингвинистични инструменти. Самото словосъчетание на славянска дума и хунска дума може да се приеме като спорадично доказателство, че хунският език е този, който впоследствие е наречен славянски. И тъй като хуните са скити според очевидеца Приск, то следва, че и скитите като група племена по някакъв начин са свързани с този език. Това пък води директно към руската автохонна теория, която извежда руският етнос от скитите, като допълнително я облаготетелства с факта, че варягите отпадат като викингско племе и заемат „полагаемото” йм се по очевидност място сред скитските етноси. Нека разгледаме и една друга лексема – АТЛ, която според мен е свързана пряко с името на страната Атил от „Сказание за....” или името Атила. „Безбройните племена на антите” според Херодот се простират на север от Ч. море. Тези древни анти са оставили своите „белези” върху митичното гръцко име Атлас,който накрая на света крепи небето с плещите си, върху митичният бял Бог на индианците, дошъл от океана и носещ името Кетзалкоатл (Quetzalkoatl). Понеже ацтеките и впоследствие маите трудно произнасяли това име, го кръстили Виракоча. Тази лексема е словообразуваща и при „атлантите” на сладкодумеца Платон, където е директно свързана с племената на антите и средиземноморието като локализация и чието име анти се използва като свързващо звено на анти и атли. Несъмнена е популярността и известността на тези племена оставили своето име по цялата територия на Европа, откъдето чрез испанската и португалска конкиста, етнонима се е пръснал по цялото земно кълбо. За антите се знае почти толкова, колкото и за атлите, така, че е възможна и словообразователна тавталогия на една и съща дума произнасяна по различному според различните езици и впоследствие добила значение за два етнонима, „обединени” в древността от Платон. Така, че изолирането на „атл” и доказването му като словообразователна лексема, което частично и бегло беше направено е възможният първообраз на държавата Атил, лич.м.им. Атила и др.

Да продължим с римските чинове.
Чинът „bacalar” –( bacalarii –мн.ч.) е чин под „ейрейтор”, по-точно „кандидат-ефрейтор” !. В романската подгрупа имаме бакалавър – научна титла, в българският обаче, бакалар запазва „нивела” си и вероятно е първообраза на бумите бакалин, бака, бакар ( войник или матрос наказан с непоряд да чисти и мие в кухнята) и т.н.
Името “limitanei” не се е оказало подходящо (приемливо) за граничният род войска и всички зараждащи се националности са започнали да се наричат гранични стражи или само стражи, всеки по своему, а ние българите сме приели служебното име, името с което са ни нарекли или сме се припознали под това име – bulgari.
Ето и едно доказателство на Kenneth M. Setton в Speculum, Vol. 25, No. 4 (Oct., 1950), pp. 502-543, издирено ( не за подкрепа на тезата, а по друг повод) от Seti – abv.bg/istoria:
„. . 528 . . came to call themselves by the  limitrophi
(name applied to them by the Greeks. The garrison existence of so many 'Bulgars,' in isolated military colonies, without women, led to their being bougres and practicing bougrerie).
cf. DuCange, Gloss. lat., I [reimpr. 1937], p. 772, s.v. Bulgari)...”

Тук българите са наречени съвсем директно гранична войска „..изолирана военна колония, без жени..” По ясно не може да се каже.
По народност може да си бил всякакъв, но на римска служба ставаш граничен страж (bulrar) и толкоз. Както е и сега (т.е. както беше доскоро). Влизаш в казармата и ставаш войник или матрос. Няма турци, няма арменци, няма българи. Само матроси и войници. Името «сърбин» също има своите „римски” основания за съществуване. Едва ли някой сърбин може да представи смислена сръбска етимология на «србин». Докато римското serрia има латинската етимология - змия, змии – serpes. Това предположение има две основания за съществуване. Първото е, че сърбохърватите пристигат на Балканите „някъде от запад” по заповед на Хераклий и несъмнено от римска територия, като римски подразделения. Второто е, че римските елитни войници са носели изрисувани змии на сандалите си. Били са нещо като днешните мокасини, най-напомнящи всеизвестните ни дядовски цървули без допълнителните топлещи навои за лятото и с навои през зимата.
(Това, че по филмите римските войници са обути предимно с елински сандали е далеч от истината, понеже голяма част от римските войски са действали по места с люти студове, съпроводени от дъждове и снеговалежи ( Алпите, Балкана, Мала Азия, Британските о-ви и др.) където използването на ”плажни” сандали е невъзможно.)
А сърбохърватите пристигат несъмнено като войници, а не като екскурзианти. Освен това тази дума serpia е много близка със българската (славянската) - сърп („серп” на руски и украински) и е твърде вероятно, древната индоевропейска да е имала за значение и сърп, и змия. Другата възможност е, че едната подгрупа (романската или славянската) е предала думата и значението на „комшийската” и се е променило смисловото значение, но не и визуалното за сърпа или змията. От тази гледна точка Сърбия (Сербия) има етимологично значение „Страната на змиите” (на бойците змии), като разликата от латинския е само вокализацията на лабиалната „п”. Ето защо „българин, сърбин, хърватин, грък, унгарец, арменец” нямат никакво смислено обяснение на етнонима от собствените си езици, по простата причина че те не са произлезли от тези езици, а са привнесени като служебни от латинския. При гърци и арменци дори съществува парадокса да се самонаричат с друго име, с каквото светът не ги познава, съответно елла (грък) и хайа (арменец). Едва ли „случайно” арменците наричат гърците „хунастан” – хунски народ. Едва ли и под това име са имали пред вид интелектуализма на елините. По скоро имат предвид хунската същност на гърците и това, че гърците за тях не са, нито еллас, нито ахаяс.
От приведената повърхностна справка (по Интернет) за имената и чиновете в Римската армия в периода Диоклециан – К. Велики, когато е проведена структурна военна реформа (по същество това е почти пълна „балканизация” на армията и „славянизация” на военните понятия), се вижда, че от времето на Крум до днес в българския език имаме запазени (и употребявани) наименования на римски военни чинове във войската и бита. Да продължим с историческите паметници.

13. Равенския анонимен козмограф в началото на VІІ в пише:
« В Тракия или Македония и Долна Мизия само българи живеят, които са излезли от гореспоменатата Голяма Скития, понеже Марцианопол се намира в Долна Мизия, както ми свидетелства често споменавания козмограф Йордан, който разправя, че градът Марцианопол е построен от император Траяна от любов към сестра си Марция. През средата на тоя Марцианопол ( гр.Девня, б.м.) тече река, която се казва Потамия.»
«Произхода. . .» Г.Ценов, стр.185.

( Това име Марция, както и българските Мара, Марица, Марин, Марко и паразитното обръщение „мари” православието много успешно и хитро „извежда” от библейските книги. Преди да се напише Библията обаче, тези имена си съществуват и са производни от старото име на Рим – Марот. С ликвидна метатеза се е появило съвременното звучене Рома. В момента, в романската група имаме фамилии Марото, Марат и др.,които етимологически означават „римлянин”. Така, че имената Мара, Марица, Марин и т.н. може да имат за първооснова древната римска дума „римлянин, римлянка”. В следващият материал от книжката е доказано, че българската реч съществува поне от V – ІVв. пр.н.е. , така, че днешният български народ едва ли е „чакал” да се напише Библията за да се „сдобие” с тези имена.)

13.1. Какви са тези «само българи»? Те идват от Скития - значи са скити по народност, по името на топонима. Освен това са и (или) готи по народност, тъй като готите завладяват Марцианопол през ІV в. и те също идват от Скития. И вместо да запише, че в Тракия, Македония и Долна Мизия живеят скити, готи или скито-готи (както Страбо записа келто-скити), Равенския козмограф записва «само българи живеят»!
Явно козмографа не използва името «българин» като народностна характеристика и затова уточнява с думата «само», защото има друго пред вид, а именно, че името «българин» по това време, все още не е народностна характеристика. Разликата е много тънка (и никога не е правела впечатление на българските историци, за които беше важно да владеят добре руски, но не и български) и затова ще дам един пример от детската литература за яснота:
« . . . . търсиш си белята, само вълци ходят горе в планината...».

И тук «само вълци» не уточнява животинският вид - породата «вълци», а акцентува на неказаното, на подтекста, а той е , че вълците са опасни в планината. ”Вълци” не са свързани пряко, не са изказани пряко, като опасност, това е изказано косвено, чрез думичката „само”. Ето това неказаното, което е индикирано със «само» остава неразбрано от историците, а то е закодирано в латинското име “bulgar”- страж на долините (или проходите, понеже “бул” има смисъл и на клисура). Затова на картата на Евсевий, която ползва Козмографа има „само (modo) bulgare” в района около р. Янтра, един от първите и най-дълговечни български гарнизони. (Приказната история кръщава тези гарнизони на държави. По територия те наистина може да са били като една Македония или Швейцария например, но « държавни белези» е носела само Римската империя. Тези държавни белези включват правни закони, военни закони, строителни закони, семейни закони, данъчни закони, пенсионни закони и т.н., закони, каквито по това време притежава само Римската империя в Европа).

13.2. Именно от този промеждутък от време (Военните Реформи от ІІІв. – Равенския козмограф VІ) името « българин» внесено като служебно име, започва да се употребява и като народностно, за хората ангажирани с тази служба по-късно и продължава да е такова (носител на І и ІІ белег) и след разпадането на организационната структура на comitae – римската гранична армия.

13.3. Subordinados a los magistri estaban los duces (en griego, strategos), quienes no sólo dirigían los ejércitos de campaña, sino que incluso podían firmar acuerdos con el enemigo. Por último, entre los mandos superiores no podemos dejar de citar a los protectores domestici, oficiales seleccionados que formaban la casa militar emperador.

13.3.1. Подчиненные magistri были duces (в греке, strategos), кто не только руководили армии кампании, но они даже могли подписывать договоры с врагом. В конце концов, между верхними руководителями мы не можем прекращать упоминать защитников domestici, чиновники, выбранные, что формировали военный дом, императора.
(превода е от http://translation.paralink.com/ т. е. той е машинно „свръхобективен” въпреки липсата на ясен изказ).
- „доместики” също съдържа два корена със славянска, а не латинска етимология. Това са „дом” и „место”- място. Тези два корена и до днес не са в „обръщение” в латинската подгрупа, което отново доказва техният славянски, български първообраз.
13.3.2. Тези дукове (стратези) впоследствие са родоначалниците на националните държави и започват да се споменават като крале, кнезове, кнъязове, принцове, регес и др. подобни титли от писарите, които са били предимно духовни лица, ангажирани с опознаване и пропагандиране на християнската вяра, но не и нещо от светския живот. Историята загубва фактологичната си стойност и започва да се оценява по християнски и котерийни критерии от тогава, та до днес. Европейската Цивилизацията навлиза в последният си, „тъмен” период.

14. « Тук тай нападна върху Бабая, княза на сарматите, които тогава бе победил римският предводител Кунимунда и надут от високомерие князуваше в своята държава, уби го при нападението, опустоши фамилията му, зема имота му и се завърна с победа при баща си. След това той взе градът Сингидунум /Белград/, който бе зает от самите сармати, обаче не го предаде на римляните, а го присъедини към своята държава. (Jord. LV.) “Произхода. . . Г. Ц. Стр.120 “

Д-р Ценов цитира Йордан ( ІVв.), който описва превземането на Сингидунумъ от Теодорих. Градът е населен със сармати (&35) : Нека запомним времето и името на населението – сармати.

15. По нататък е предадена речта на Тицинският владика Енодий (р.475г.) която той държал през 505г. в Рим за възхвала на Теодорих. Енодий е по-стар, древен във времето писател от гореспоменатия Йордан:

«Обаче какво да правя аз, който гледам богатата сеитба на твоите дела, които всички са различни. Не зная кои класове да вкарам в хамбара и кои да оставя. Гледам българският княз (к.м.) победен, следствие отнетата му от твойта десница свобода.Нито съвсем здрав, нито пък ще може да живее с гордост.....Това е народът (българите, б.Г.Ц.), на който преди тебе е принадлежало всичко, каквото е поисквал у който е стоял на почит онзи, който е купувал достойнството с кръвта на противниците си, у който полесражението е общо родно място, защото чийто оръжия във време на сражение повече почервеняваха, той е считан без заобикалки за по-възвишен. Този народ преди твоето сражение не му се е случвало да знае що е съпротивление, той дълго време само с военни походи се занимаваше. Тях той продължи въпреки изпречилите се планини, изпречилите се реки, лишенията за най-необходимата храна, додето мислят, че за нахранване е достатъчно да се пие конско мляко. Там по-преди се виждаше, че могат да ходят където щат, сега обаче се считат за затворени в такава част земя, каквато ти би пожелал. » Migne LXIII, 171
(„ Произхода . . .” Г.Ц. стр.123)


............

...........

Докато Енодий говори за “bulgarum ductor” (в оригинала) – «български полковник», д-р Ценов от родолюбие говори за “княз”от същите гореспоменати котерийни подбуди, в случаят народностни и патриотични. Владиката за да се хареса на Теодорих привнася на понятието «народ» качества на елитна воинска част. Т.е. като говори за «народ», той описва елитна воинска част. Какво е «народ» при този изказ – етнос или войска? Очевидно е, че е войска. Този «народ», след като е «ходил където си иска», «не е признавал никакви прегради» и се е хранил «само с мляко», би изчезнал за съвсем кратко време, защото когато един «народ» пътува, то това са ¾ жени и деца и възрастни и ¼ бойци при най-доброто съотношение. Такъв «народ» изобщо няма да счита «бойното поле» за «родно място» защото още след първата битка от този народ ще останат само бойците, докато останалите ще са погинали естествено. Такова преселение влиза в битка само при крайни обтоятелства, именно защото битките го обезкървяват, като народ. Че под «народ» Енодий е разбирал бойци от един етнос ще проличи по-надолу, където се доказва, че този народ има друго, етностно име, освен изказаните стилни съображения по отношение речта на Енодий.

(“Duce”- Дуке, съкращение на ductor. В жаргонна форма „дуке” е съхранено като „дуки”. Пример: „Ще станеш – дуки!” – като смисъла е „никога няма да станеш” с мръсен подтекст. Ако мястото на „дуки” се заеме от първообраза „дуке”, то израза добива вида „ще станеш - полковник!”. Смисъла на „никога няма да станеш” се запазва, т.е. жаргона запазва смисъла на първообраза – „никога няма да станеш!”, но значително занижен по „стил”, да го изкажем по-културно.).
- “Duce” е втората длъжност след “магистър” (упорито наричана в нашата история от гъркофилите с гръцкия превод “стратег”) в Римската пригранична армия – “comitatus”! В този случай “Bulgarum ductor” (ако приемем за приравнение българският чин генерал, който е равен на magister) се превежда като “полковник на стражи на проходите”.
- Другата особеност на това свидетелство е употребата няколко пъти на понятието „народ”, обаче никъде Енодий не казва, че народа се нарича български. Г. Ценов „подразбира” това и го пояснява със собствени скоби, но то не е индикирано от Енодий. Енодий само казва, че водача на този народ (племе) е булгарум дуктор. И допълнително пояснени като „млиекопиещи”. Като млекопийци в европейската история и то много преди „великото брожение на народите” са индикирани мизите на Омир, майстори в близкият бой. Други мекопийци в европейската история НЯМА.
- Може и да е смятал подчинените на bulgarum ductor за българи тъй като са изминали 200 г. от прилагането на новите воински римски звания, но не го е изказал и това разследване се води именно заради това какво е казано и какво не, а не да се фантазира какво е искал да каже Енодий или някой друг.
- Друго място където Енодий нарича българите „народ” – „Кроватова България...” Г. Ценов, стр.43., Monum. Germ. Auctor. antiq., VII, p.252.:

„ Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и, че в човешкият род, гот се осмелява да противостои на българин, и българин на гот...”.

Не само от подтекста е разбираемо, че това не е една човешка маса от определена народност, под каквато днес се разбира понятието „народ”. Това е избраната част, бойците, които са наречени народ. Под днешното разбиране за народ, това не е народ, а войска. Пример: Никой не говори (не заявява), че в Ирак в момента срещу талибаните или който и да е там, се сражава американският народ. Американската армия да – народа не. Отделно е индикирано и директно в текста – гот срещу българин и българин срещу гот. Дори да са от отделни народностни групи „гот” и „българин” в никакъв случай не могат да се приемат за „народ” в съвременният смисъл на тази дума.
Всички цитати от Енодий са хвалебствени речи за геройствата на Теодорих, които като презумция изключват вкарването на етностни понятия в речта. Това са описания на битки на воински части. Много странно би било Енодий да изтъква геройствата на Теодорих, респективно на неговите остроготи срещу някаква обикновена популаяция съдържата всички възрастови групи в унищожението на които очевидно няма никакво геройство. Може И да е смятал, че остроготите са част от етноса на готите и българите част от етноса на българите, но ТОВА НЕ Е ИЗКАЗАНО. Изказано е точно битка(противопоставяне) на острогот срещу българин. Ето това е основанието в случаят Римската теза да счита, както българите, така и остроготите за бойни части, защото СА изказани като такива.

16. Това e свидетелство на Касиодор (където българите са съюзници на римляните) според което, готският княз Атанарик говори на сенатора Киприан:
Vidit te ad huc gentilis Danuvius bellatorem: non te terruit Bulgarum globos qui etiam nostris erat praesumptione certaminis obstaturus.
Cassiodor. Monun. Germ., стр. 252
(. . Виждал те е досега отечествения Дунав да воюваш. Не те уплаши българското множество, което и от нашите е спирано в своите желания да се бие . . .) „Произхода... ”Г.Ценов, стр.125

Тъй като Касиодор е римлянин, то под “нашите” явно разбира Римските пълководци или политици, които “спират” българското множество” да не се бие. От това изявление се разбира, че „българското множество” е на римска служба. По неясен е израза „не те уплаши българското множество”. Дали Касиодор говори за предишни походи на Киприан, дали за неговата способност да управлява това множество, дали има нещо друго пред вид, не е ясно. Аз предполагам, че Атанарик под този израз разбира способността на Киприан да управлява това множество, тъй като стила е хвалебствен за Киприан и не е възможно и да го хвали и да му натяква някаква бивша страхливост. Разнородният етностен състав на българите в тези случаи се предполага, тъй като не е възможно един и същ народ да се бие „ от двете страни на барикадата”. А, че това се е случвало, свидетелства случката с нападението на Тотила, срещу римлянина Йоан, когато българите в нежеланието си да се бият срещу свои се предотвратяват по някакъв начин (който не е заявен в текста) унищожението на бойците на Тотила. Те са „предатели” за Йоан, но за своите единоплеменници от страната на Тотила са честни люде. Това е период когато се формират нациите, а не се „преструктурират”чрез революции и граждански войни.

17. Това е свидетелство на Касиодор, където българите са противници на римляните:

„. . По това време, след като чрез храбростта на нашия господар Крал Теодорих били победени българите, Италия взе Сирмиум (Долна Митровица – Сърбия). .” Cassiodor. Migne LXIX, 1274. ”Произхода. . „ Г.Ценов, стр.125

За същото събитие говори готския княз Анатарик описвайки делата на готския войвода Талвин според Касиодор („Произхода на. . .” Г.Ценов стр. 124.):
„Щом започнал да става юноша и крехките му години заякнали във войнственост срещу силен народ, бил изпратен в Сирменския поход, та да покаже чрез смелост на бойното поле онова, що бе научил словом от оня войнствен мъж. Между другото триумфирал над хуните и след като му се усмихнала заслужена похвала за първите сблъсквания, обрекъл на избиване ужасните в целият свят българи.”
17.1 Без значение от Анатарик към Киприан или обратно са насочени думите, защото важното е факта, че името Bulgarum globus (българско множество) е употребено в смисъл, че това “множество” стои в контролирано положение спрямо Римската империя, т.е. тя може да го “спира” т.е. да го „управлява”! Очевидно е, че Bulgarum globos e на римска служба след като това е документирано не къде да е, а в римският сенат! (първия цитат след т.17 )
17.2 От друга страна за същите събития се заявява,че Сирмиум (Долна Митровица) е завладян за Западната Римска империя след като са победени „българите”. Тези “втори” българи явно не са подчинени на Западната империя, а защищават Сирмиум на страната на Източната Римска империя. Именно понеже не се осъзнава, че bulgaros не е народ в този момент, а вид войска, се правяд изводи, че древните автори се “объркват” като съобщават за българи ту от едната, ту от другата страна. За да се стигне до този естествен извод е проста работа, обаче тази „проста работа” допълнително е усложнена със самомнението за интелектуално превъзходство на съвременните историци, които считат своето хипотетично мнение - idola fori за по-верно, отколкото истината изказана , от „глупавите” древни автори, които се „объркват”.
17.3 Че bulgaros не се схваща като етноним в този период се разбира и от свидетелството на Йордан (3 цитат), който каза, че Сирмиум и Сингидунум са ЗАСЕЛЕНИ със сармати (хунско племе), а не със българи, чийто княз е Бабай. Което трябваше да запомним от по-горе (& 35 от т.14).
Още през ІІІ в. „илирийците” са наричани и „беройци”, едно понятие което през следващите векове се свърза предимно с Тракия и вероятно индикира един и същ тракийски етнос.
17.4. Точно този Сингидунум заселен със САРМАТИ, Талвин ( от т. 11.1) завзема едва като се справя със “страшните в цял свят българи”. Вижда се, че българите не са тъждествени с народността на сарматите, защото Касиодор щеше да напише “страшните в цял свят сармати”, но не го НАПИСВА.
17.5 От друга страна ако българите бяха народност Йордан щеше да пише, че Бабай е княз на българите, или поне на българите и сарматите, но не го НАПИСВА.
17.5.1. Йордан съвсем логично по този начин описва неговото поражение на цивилен: “. . . уби го при нападението, опустоши фамилията му, зема имота му . . . “ Като управител на областта (държавата) той явно е по-високо в държавната йерархията по длъжност от командирите на comitatenses и comitatus, но въпреки това неговото поражение е описано, като поражение на цивилно лице, а не на военно. Ето защо Бабай не е свързан пряко с най - епичната част от това свидетелство – биткана на Талвин със «страшните в цял свят българи», а с жителите на града – сарматите.
17.6. Тъй като тези събития се развиват в Илирия нека видим като какви разбира илирийците POMPEII TROGI живял през ІІІ в.: „Qui et ipse, cum a populo propter odium patris ad necem quaereretur, furtim subtractus in Illyrios defertur traditusque est Beroae,”.
M. IVNIANVS IVSTINVS, Кн.ХVІІ, гл. ІІІ, 18-19.
Още през ІІІ в. „илирийците” са наричани и „беройци”, едно понятие което през следващите векове се свърза предимно с Тракия и вероятно индикира един и същ тракийски етнос.
И причината е, че НЕ тези писатели са се обърквали (защото са прости и неграмотни) ЗА ДА МОГАТ сегашните (и вчерашните) историци са СКАЛЪПЯТ настоящата напарфюмирана история на България, а защото на тях им е било пределно ясно, кои са племе (сармати) и, кои за бойни защитници (българите). Именно затова князът Бабай (управителят на областта („държавата”), ”vicarii” по латински и „къниазъ” по български ) е командвал сармати, защото сарматите са народностно название, а не е командвал българи, защото не е военен ръководител за да командва военни части.
17.7. И тук хуните (сармати) и българите са смислово разграничени. (Такова разграничение беше отбелязано още в т. 2.). Не е изразена народностна разлика между хуни и българи, по-скоро е акцентувано, че хуните са победени, едва след като е пречупена съпротивата на българите, от което следва, че българите са особена част от хуните и хуните могат да бъдат победени едва след като са унищожени българите.
И в този случай отново Bulgarоs носят елитни воински качества, различни от общохунските. В новата история подобна трагична сцена имаме с Наполеоновата гвардия. При Ватерло войските на Наполеон са разбити, но Наполеон е сразен едва след като гвардията е избита до последният човек, тъй като гвардейците отказват да се предадат на англичаните.
( Тук е очевидно, че гвардейците са французи, но се акцентува на гвардейци, а не на французи, както по-горе се акцентува на българи, а не на хуни.) Че подобно сравнение е основателно говори и факта, че никъде в древните (ІІІ – VІв.) извори нямаме сведение българи да се предадат. По елитна характеристика за воински части едва ли е възможна. Което от друга страна е изключено за една набързо или насила събрана войска от народа без воинска закалка, какъвто е случаят с войниците на Самуил.
18. Друго място в историческите извори, където се споменават българи, е свидетелството на Павел Дяконът, касаещо Албион. Албион напуска Панония и тръгва на завладее Италия, като описаните събития се развиват по северния бряг на р. По :

- „ Известно е прочее, че Албион тогава доведе със себе си хора от разни родове, било други князе, които той сам бе покорил. Следствие на това ние и до днес наричаме по тях селата в които живеят гепидски, български, сарматски, панонски, швабски, норички и т.н”
Pauli Hitoria Langobardorum. II, 26 „Произхода. . .” Г.Ценов, стр.81
( Тук българите е много вероятно да са споменати като „род”, но самото споменаване на българите, редом със норички и швабски не мога да коментирам. Освен това тези „българи” явно не са от същият род на другите „българи” които нападат лангобардите по-надолу.)
- Това обяснява наличието на многобройните топоними в Северна Италия (също и на юг, но на север имаме много плътни групи) в които присъства съставката „булгар”. Картата със споменатите топоними е от сайта на Ziezi.net в раздела Апенински българи.
- За ориентация в обстановката, ще спомена, че Албион оставя своята земя в Панония на „своите приятели хуните” с уговорката, ако му се наложи т.е. ако не може да се установи в Италия, да му е позволено да се върна в старата си земя. Такива сериозни уговорки за бъдещето, Албион едва ли би правил с хора, които са от чужда народност. По вероятно е да е имал родствени връзки с хуните от типа на тези, които и в момента съществуват на Балканите. (Това, че тези връзки в момента са от скрито неприязни до открито враждебни е резултат от десетилетните упорити „бащински грижи” на Големите Братя, зорко следящи да не би Балканеца да се усети колко е Голям и да ги зарита по задниците, както по времето на Константин Велики.
(Нека готвещите се за почивка в Сочи и Пирея не се стряскат – положението е под контрол – „ний сме синца с чаши в ръка”).
Освен това личното име Албион има „съвсем случайно” еднаква съставка с етнонима „алпи”, - племе от „Дъщерята на хана” от М. Бащу.

.........

.....

19. Това свидетелство на П. Дяконът индикира българите най-късно през І или началото на ІІв. Споменатият по долу Агелмунд е свързан с победа над амазонките, същите легенди имат хуните и гетите. Освен това Албион е споменат като десети княз на лангобардите управлявал около 561г. Тези разчети обаче са формални и не почиват на сигурни данни, така че и самият период на българска индикация І – ІІ в.не може да се смята за сигурна.
„ И тъй, след като лангобардите преминали реката, стигнали на отвъдната земя, застанали там за известно време. След това понеже нищо противно не се подозирало, били спокойни и безгрижни. . . Нощно време и то когато по немарливост всички почивали, ненадейно нелетели върху тях българи, мнозина наранили, мнозина убили и такова клане извършили в техният лагер, щото убили и самият йм княз Агелмунд и отвели в робство единствената му дъщеря. . . .Ламисион понеже искал да отмъсти за Агилмунд, тръгнал на бой срещу българите. Обаче още в началото на сражението лангобардите обърнали гръб на неприятеля и избягали.....
Pauli Historia Langobardorum. I, 16-17,
“ Произхода. .” Г.Ценов, стр. 82.
И при този случай българите са споменавани в Панония и Илирия, а не в Азия. Освен това всички „варварски” нахлувания на Балканите са от север или северозапад. Няма такова, което да е индикирано от Азия.
20. Това е свидетелство от Теофилакт Симоката (570 – 640) Той пише почти за същият период, за който Равенския Козмограф каза: « В Мизия и Тракия само българи живеят». Това е времето когато аварския княз Баян е завладял почти цяла Източна и Централна Европа. (Де факто възстановява отчасти Империята на Атила след 150-200г.) За района на Балканите - почти до Одрин. Римският император Маврикий изпраща експедиция след експедиция за да попречи на Баян да стигне до Цариград. На една от тези последни експедиции назначава своя брат Петър, който край Асима (селище на три дни път от Нова (Свищов) на запад б.м.) се сблъсква с българи:
« На шестия ден изпратил хиляда човека за рекогносцировка, които ударили на хиляда българи. Понеже имало свързан мир между римляните и хагана, варватите безгрижно си ходили, а римляните със знанието на военоначалника употребили стрелите си срещу тях. Българите изпратили пратеници, които обявили незаконността на битката и съветвали ромеите да не развалят мира. . . Подвоеноначалникът изпратил пратениците до стратега. . . А Петър като отхвърлил предложението за мира, заповядал варварите веднага да се унищожат с меч. Обаче българите завързали бой, като се опрели геройски и принудили римляните да отстъпят в бягство, но не ги преследвали много . . . Стратега се разсърдил поради тоя неуспех, като хвърлил вината на командира на хилядата души, та го съблякъл и набил с пръчка. . . Варварите които били там, разправили на хагана за случилото се, който проводил варварин пратеник до Петра и го упрекнал, защо е нарушил мира. Петър заблудил пратениците с убедителни думи, като казал, че битката е станала по погрешка и за да го усмири проводил му големи подаръци.”
Theophyl.VII,4, „Произхода. . .”Г.Ценов.,стр.163-164.

Този разказ ми се струва толкова „нагласен” в подробностите, че смятам по-нашироко да обясня своите основания. Не казвам, че се е объркал, той просто е очевидно недоброжелателен. Симоката живее в период, когато гръцката народност по всякакъв начин се стреми да дискредитира българската по всички линии (и не само българската), включително и верска. Това отношение по мое пристрастно и „варварско” мнение продължава и до днес. Така, че приблизително от това време (VІ – VІІ) нататък не мога да приема нито едно фанариотско свидетелство без да го прекарам през собствения си «детектор на лъжата». И така, Баян (аварския хаган) започва походите си първоначално срещу славяните в Панония и ги подчинява. Той тръгва почти от там където е седалището на Атиловата империя. Това е около 576г., - по това време Симоката е седемгодишно дете. Славяните живеят на север от Дунав – там където допреди 100г. са поселищата на гети , хуни, даки, сармати и т.н. Изведнъж гърците „забравят” за народностите на тези хора, за това че са християни от 500г. и за „удобство” ги заменят с новото «племе» славяни, които естествено са варвари ( тъй като са „нови”) за гърците, както и всички останали племена, които не са гърци. Документирано е, че римският дуке Коментиол разбива славянският княз Андрагас край Адрианопол. За коментираният по-горе период, където са споменати българите, се сменят един след друг няколко римски главноко- мандващи: Коментиол, Приск, Йоан Мустака и Петър – брата на императора. Всички тези кадрови промени и непрекъснати експедиции са след като „мирът” е сключен между Баян и Императора. Също така всички завладяни земи от Баян в Скития и Мизия – Ратария(Арчар), Бонония(Видин), Акис(Acus), Доротиле (Dorithyle), Залдаба (Шумен), Паназе, Маркианопол (Девня) и Тропея („Произхода... ”стр.160) са след споменатия „мир”. Почти целият живот на Симоката преминава в тези непрекъснати войни и споменатият мир е бил единствено на думи (както „мирът” в Авганистан през последните 20г. например), де факто нито Баян, нито императора са го спазвали, така, че позоваването на този „мир” не е нищо друго освен несъществуващо основание на Симоката да скрие или преиначи нещо. Нека видим какво е това „нещо”? Край Залдаба, Петър разгромява славяни и унищожава лагера им. Това е една седмица преди обявения от Симоката „мир”. Нека извадим илюзорния мир от разказа на Симоката и да погледнем без него и без други явно измислени подробности и дълга редица несъобразности събитията сгъстено и максимално опростени откъм обяснения.:
Римският авангард от 1000 човека се сблъсква с „разхождащи” се 1000 българи. Обстрелва ги. Българите не отговарят на обстрела и изпращат пратеник. Българският пратеник заявяна, че обстрела от авангарда е незаконен. Римляните нападат. Отблъснати са, но българите не ги преследват „много”. Петър заявява, че битката е по погрешка. Пердаши с пръчка началника на авангарда по дупето. Изпраща големи подаръци на българите. Край.
Според това съкратено изложение не може да се смята, че са се срещнали врагове, а напротив, срещнали са се римски подразделения, които се помиряват след незначителната схватка по недоразумение.
Как Симоката представя нещата и къде са противоречията ?
- За да изпрати авангард от 1000 човека, явно Петър разполага със значителни основни сили (техният брой е «спестен» от Симоката) не по-малко от 5-6000 човека, кавалерия и пехота. В римската армия съотношението пехота:кавалерия обикновено е от 1:5 до 1:10., без да се смятат помощните подразделения като обоз, коли за храна и ранени, подразделения търсещи вода, обслужващи подразделения (строят палатките, копаят окопи при лагер), търговци (също въоръжени) и т.н. Т.е. 5 000 е минималното допустимо число и 10 000 максималното на основните сили при авангард от 1 000 човека.
- След като са обстрелвани от авангарда, българите не отвръщат на стрелбата, а заявяват, че това е незаконно. За каква законност могат да претендират българите, ако са врагове, както иска да внуши Симоката, тъй като войната си върви с пълна пара и само преди една седмица, Петър е унищожил техни „съюзници”- славяните и укреплението им, според същият този Симоката?!
- След започналата схватка римляните са обърнати в бягство, но българите „ не ги преследвали много”. Нали са йм врагове, защо да не ги преследват, да не йм развалят прическите ли? И защо да не завладеят всичко, което имат римляните в този поход, защото очакват някакви мърляви подаръци като благодарност ли? Смешни основания, дори за деца които четат в момента Карл Май.
- Главнокомандващия Петър съблича гащите на началника на авангарда и го налага публично с пръчка. Това обаче е наказание, а не сваляне от длъжност. По римските обичайни (и писани) военни порядки, за загубено сражение падането от длъжност е автоматично за виновните, а ако има по-тежки провинения, пада и главата. За 6-7 тежки битки, когато загиват и командирите, особено способните редови бойци е било възможно да се издигнат и до генерал (magister) – такава е била системата. (Тази система отчасти е възстановена от Наполеон и . . . съсипа Европа за отрицателно време, което разбира се не е единствен аргумент). Освен това приложеното наказание показва, че е бил обърнат в бяг само авангарда, а не цялата римска част, която си е направо средна армия. Ако беше обърната в бягство цялата армия, защо братът на императора ще се прави на малоумник и то пред хората, яли пердах също като него, и знаещи „как стоят работите” като патетата на Мак Дак?
- Петър наказва началника на авангарда, а Симоката заяви, че той (Петър) заповядва нападението срещу българите. Освен това Симоката говори, че е разбита цялата армия, а не само авангарда. Защо тогава да е виновен дука на авангарда, а не сам главнокомандващият Петър ?
- След това Петър проводил големи подаръци на българите. Защо? Нали е бит. Защо не търси реваш, а е тръгнал като дядо Мраз да раздава подаръци? Или е садомазохист да плаща на тези, които го спукват от бой? По това време това е най-силния корпус на Римската империя. Ако такъв корпус е разбиван от 1000 и то „разхождащи се”, а не готови за битка българи, то цялата римска армия изглежда направо смехотворна и е чудно, как Баян се бие с тези хора почти 30 г.начело на половин Европа и не може да ги победи, а 1000 „разхождащи” се българи ги размазват за няколко часа !?

- Споменават се и варвари, които разправили на хагана за схватката ( по GSM-мите си наверно), той порицал Петър, а Петър го възнаградил с подаръци. Петър нали беше тръгнал в началото да унищожи Баян, каквато е и целта през последните 30 – 40 години?!. И откъде изникна Баян, който е вездесъщият „хаган” в разказа, като се говореше само за българи? Според Симоката - за да си получи подаръците от брата на императора - Петър, който беше тръгнал да го унищожи ?!

- Особен смисъл на разказа предава и думата „закон” употребена от българите като основание. Ако става въпрос за нарушено примирие, както твърди Симоката, то „закон” изобщо не е подходяща дума за нарушено такова, по простата причина, че договорите и споразуменията не са закони. Закони между държавите се появиха едва през ХІХ в. и то само в определени области ( корабоплаване, въздухоплаване и т.н.), така, че „законност” между Римска империя и варвари си е „Сън в лятна нощ” и нищо повече. Ако българите са на римска служба обаче, думата „законност” си е точно на мястото, защото българите са на комитска служба по силата на Римски военен закон. И точно този закон ги възпира от унищожение на римският авангард и неговото преследване. Както и последвалото извинение на Петър под формата на подаръци потвърждава съществуването на „закон” между действащата армия на Петър – comitatences и българите – comitatus.
Разказ достоен за в/к „Стършел”, но не и за факт, по който може да се съди за даденото събитие.
Нека си припомним и още нещо – точно в този регион „на 1 000-та български воини” и до днес живеят едни от най-ревностните „сектанти” – павликяните – последователите на Ап. Павел. По надолу ще стане въпрос и за тях – сектантите с „особено битие”.
Всички тези несъобразности казани от Симоката са (според мен) единствено да се скрие факта, че българите са римско подразделение, които в споменатият период е възможно да са приемани и за етнос, тъй като става въпрос за един гарнизон просъществувал на споменатото място около 200г. Дори да са били от смесени родствени групи, за 200г. тези разлики са се стопили и Симоката се прави на клоун, само и само да представи българите като варвари, защото цената е. . . трона на Римският император. Ако се признае, че българите са римляни и някой от балканското потекло седне на престола, то гърците моментално стават гости на чужда трапеза. Защото през изминалите 300г. историята изобилства с bulgaros – воини на Римската империя и нито едно сведение на воини – ellas. В битката за национално утвърждаване всички прийоми и удари под кръста са позволени по правилата на Цивилизацията, ето защо е нужно да се погледне на европейската историята по европейски, като се отчетат и националните тежнения на информаторите, в случаят гръцките на Симоката. Особено след VІ – VІІ в.
Ето защо и похода на Константин Погонат ( за сведение : всеизвестно е изписването на П или МП, наместо българското Б от елините : Погонат = Богонат – Бого – над, тоест Над Бога, както виждате съставки с исконни гръцки значения !!) всячески се раздува до някакви жестоки сражения между азиатци и европейци, докато фактите говорят друго.
Ще се отклоня за малко от Римската.
Упреква ли Константин Богонат гръцките пълководци за недобро разузнаване? Упреква ги. Гърците съобщават, че било за невземане на обсадни машини. Вероятно е било за това, че не са разбрали ( или са скрили), че народа срущу който е тръгнал е балкански, местен народ (вероятността да са федерати също не е за пренебрегване) от който е той самият, наследника на идеите на Константин Велики, който превърна италиянската Римска Империя в Балканска. Нека не забравяме и военният гений на Константин Богонат, който е един от малцината императори, смазали арабите на изток. И този военен гений отива на кални бани край Бургас или Несебър, да си лекува раните и подаграта, на един ден конски ход от „разбилите” го българи. Т.е. Константин се представя за изкуфял военоначалник, а пък българите за францискански монаси, че са на 3 часа галоп от „смъртния си враг” обаче го жалят и не му резват главата. Признава ли Константин правото на самоопределение на българите. Признава. Тоест той ги признава за федерати де факто. Принуден ли е ? Гърците казват, че е принуден, но неговото „плажно” поведение на калните бани край Бургас говори противното. Ако има пред вид сключеният договор, то той ще е първият император, който „вярва” на договор сключен с варвари. Вижда се и от Луната, че Константин Богонат дава същите привилегии и територии на балканските народи (в случаят българите), такива каквито имаха и при Константин Велики. Как да не беснее гръцкото лоби в Цариград ? И че това решение не е било случайно и взето от „немай къде”, показва и по натъшното развитие на историята с властването на Телериг (или Требел), който пък изобщо не е упоменат, като син на Аспарух, но това е друга тема.) Възстановява се статуквото на крайдунавските области като гранични райони по римски образец, вече „оцветени” от все повече оформящото се национално обособяване на балканците. Няма да обяснявам каква е разликата между народностното и националното ( не му е мястото тук на такова изясняване), ще кажа само че е много съществена и важна за разбиране хода на историята. Растящите привилегии и права на балканците растат, за да достигнат своя апогей при Крум, когато балканците контролират почти 90 % от Римската Империя (европейската част) – както по времето на Константин Велики.


........