За Левски и апостолите

Вече няколко години, през февруари, когато се поклоняваме пред подвига и саможертвата на Левски пишех в Медияпул по нещо:

http://www.mediapool.bg/phorum/viewtopic.php?t=120

Боабабе,

Не забравяй, че много от форумните членове са баннати по IP от модераторите - скотове , та не могат да четат твоя линк натамката.

Това е техният "Чист И Свят Форум" , за да бъда в унисон с днешното възспоменание.

Така че си препостни материала тук.

ОК. Ригас. Все пак ето и нещо от днес:

Покрива гроба скъп саван
На прежна и надеждна слука
Води ни през днешна здрач
Ума ни той зове да не линей.

Пороят, който иска да ни отнесе
Удържа с святата си клетва.

Той няма да ни изостави
Ще ни показва как да се лечим
Страната ни да не помръква
Челото и духа си да градим.

2003
130 години след гибелта на Левски на тази страна са нужни апостоли


Изминалата година и особено случилото се през декември не само ликвидира окончателно илюзиите, че това правителство е носител на нещо ново и положително, но и ни сервира безпардонно и кристално ясно истината за цялата конституционална, политическа, икономическа и обществена безизходица, до която е доведена страната след мъчителния гърч на несъстоялия се преход. Единствената светлинка в тунела остава надеждата в гражданското общество или казано направо: в самите нас, в общото движението на всички, които могат и искат да живеят като свободни и честни хора, които искат и могат се опълчат на тъмните сили, на болезнено и ясно познатата ни ситуация.

Самата тази мисъл обаче, колкото и правилна да изглежда, само след минута помръква и ние се връщаме обратно към безизходицата. Та какво наистина представляват водачите на гражданското общество като Едвин Сугарев и шепата като него, умишлено лишени от възможността изобщо да бъдат чути от народа си? От същия този народ, чиито интереси така страстно и предано защитават. Какво представляват няколкото малобройни групи хора, захванали се да съзиждат основите на гражданско общество, от което не изпитват потребност самите граждани? Какъв е смисълът от усилията на неколцината смели и заслужаващи поклон българи? Срещу тях е изправен мощният апарат на тези, които са заинтересовани да запазят статуквото: правителство, партии, медии, индустриални и финансови конгломерати...

Този народ нито може да чуе онези, които биха могли евентуално да го поведат към по-добро, нито пък, ако ги чуе, е готов да ги изслуша и разбере - заради историческата ни и обществена култура, заради вечния недоимък, заради постоянния натиск, на който е подложен. Нашият народ е приучен да изслушва уникални лъжи и да коленичи пред безумни кумири. Той не желае истината, страхува се от свободата и ненавижда свободните българи.

Добре тогава, да се откажем ли, да скръстим ръце ли, какво въобще може да се направи? По начало схемата за възможно действие е ясна:

1. Да се набележат основните национални задачи, целите, за постигането на които би могло най-бързо да се постигне съгласие между водачите и обществото.

2. Да се заложат основите на структура, която би могла да се развие като изпълнител на тези задачи и цели.

3. Да се поеме апостолският кръст и да се тръгне от паланка на паланка - също като по времето на Левски, когато народът ни е трябвало да бъде освестен и потикнат да осъзнае собствената си несвобода, че да пожелае свободата.

Но кои са онези, които не само биха получили общественото доверие, но и са самоотвержено готови да поемат по друмищата на обрулената ни родина с неблагодарната мисия да освобождават онези, които сами са избрали да бъдат несвободни? Има ли ги новите апостоли?

И не е ли парадоксално да си задаваме всичките тези въпроси почти 130 години след обесването на първия от тях в нашата многострадална история?




2006
133 години след гибелта на Левски търсим апостоли

Зад привидното отсъствие на достатъчна гражданска енергия днес, когато българското общество е все в по-голяма безпътица, материална и морална криза, не би било правилно да се подмине и обратно пропорпоционалната зависимост - личностна и обществена нагнетеност.

Къде може да се потърси градивното на тази нагнетеност и да се дефинират глобалните задачи за преодоляване на кризата.

Погледът към бъдещето би бил значим ако съумеем да намерим паралел между съвремието и един от най-значимите периоди в българската история, в който заявено с по-голяма или по-малка спекулация, се формира българската народност.

Според стар български летопис, цитиран от Петър Добрев в "Светът на прабългарите" по време на царуването на цар Симеон "...той вземеше данък от цялата своя земя и от всяка област на своето царство: едно повесмо прежда и лъжица масло и яйце на година. Това беше неговият данък от неговата земя и неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие имаше в онова време при тоя цар Симеон. И след неговата смърт пое българскато царство син му Петър - цар български, имаше изобилие от всичко - пшеница и масло, мед, мляко, вино, и вреше и кипеше от всяко божие дарование, и нямаше оскъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение Божие..."

Този летопис е създаден след падането на България под византийско владичество, когато нашите земи попадат под данъчната система на Византия. Готският историк Енодий споделя през 502г., че титлите у българите се печелят в зависимост от достойнствата и не се дават веднъж завинаги, както у другите народи. А според византийски топарх, който съпоставя попадналите под византийско робство българи от XI век с тези от миналото: "Те българите сега са изгубили предишната си справедливост, докато по-рано те най-много от всичко почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете и народите се присъединявали към тях доброволно".

Значимостта на периода, обхващащ царуването на цар Борис I, Симеон и синът му Петър, който е всъщност един апостолски период, се определя от:

- самоопределението на българите към християнската общност
- създаването и официалното приемане на собствена писменост ( заедно двете книжовни школи - Търновската и Охридската )
- разширяването на българските територии през царуването на Симеон
- увеличаването на населението чрез доброволното присъединяване на други народности към българската народност
- икономически възход

През около 40-годишният период на управлението на цар Петър горепосочените фактори, заедно със справедливостта и икономическия възход в исторически план е най-вероятната предпоставка за създаването на изконната българска нация. В същото време, обаче, екстензивният растеж е имал и деструктивно влияние върху обществото, а именно намаляване на влиянието на прабългарската кауза - например изгубването на справедливостта, спомената в цитата по-горе, както и отслабване на единението. И наистина, в продължение на повече от три века Прабългария отстоява с успех всички опити за покоряване от страна на Византия, а когато е най-голяма, икономически силна и благоденстваща, тя пада под византийско робство.

В аналитичен аспект би било достатъчно унизително да пренебрегнем историческата фактология и се обърнем към съвременната проблематика, постовяйки си "глобални" цели.

В период на присъединяване към някакъв по-голям социум - ЕС, особено когато сме в криза, ние още повече сме длъжни да се обърнем към липсващите градивни ретроспекции - справедливост, ред, ортодоксално християнство, рационалност, ефективна икономика - опростена данъчна система.

Простъпвайки плахо и отчитайки политическата реалност в България хората от извънофициалните среди не осъзнават себе си като потенциални носители на тези "глобални" цели. Но тъкмо хора, познати или не, случайно срещнати, видяни или разказано ни за тях са пример за нашата романтика, дори идеал в тези извънредно трудни времена. Това, разбира се, не са светци и светици, това са просто обикновенни хора, които са съвременни, европейски индивидуалисти с общи, дошли най-вече от историята ни, идеали.

Зад привидно незначещи в сравнение с шлагерността на ежедневната и парламентарната ни политика думи и идеи ние трябва да търсим и открием факти, които да са в синхрон с националната идея, възрожденския морал, демократическите принципи и християнските добродетели.

Настина Борис, Симеон, Петър и Васил Левски няма да се родят повторно. Затова всеки от нас е призван да намери апостолското в себе си!

А ето нещо, където в младостта си съм писал, наистина непряко, пак за Левски:



1978
--------------------------------------------------------------------------------

Б А Л А Д А Т А

Мекеретата просмукани целите от дъха на паричките си, наложиха себични възгледи на новосъздадената българска екзархия. Беше престоял цял месец в затвора, което съвпадна със закриването на вестник “Македония”. И сякаш света го изостави и сякаш нещастията го дебнеха от всички страни, но все още не беше съкрушен, защото не му беше нужно да вкуси неизпитано нещастие, за да го познава.

Продължи да се крепи, но до февруари на седемдесет и трета. Когато обесиха Левски. Чашата преля. Под присъдата личеше подписът на Иванчо Хаджипенчович. Иванчо Хаджипенчович беше чистокръвен бъргарин. Васил Левски не го мереха с неговите си надежди и чувства, а го почитаха като беукорно чист дух, несмирна истина и човек, който не само умее да прощава, но и да превъзмогва наклонностите на характера. Нещо неземно. Оттогава, вече дни наред, Славейков лежеше на един нар в прашна, търговска кантора, свряна в Балкапан хан - Цариград. Ханът, бивша - отпреди векове - манастирска, четвъртита сграда, миришеше отвътре и наоколо на биволски кожи, лой и колониал. Покрусен, докато мишките притичваха по ъглите, той не издържа, обясни любимия си, роден свят ядно, и подир няколко часа неприязнено чувство към всичко българско го заля. По-късно се удивлявяше на човешкото в духа си - че е дръзнал на съди народа. Та нали той самият само чраз народа представлява това, което е.

Нехайно равнодушен към общите интереси и борби, у българина липсват полезни традиции и така разпилян зад нещастието да не мисли всеки ден по един начин за същественното, всякога ще пати. Обичаите, които напомнят заглушаващият морал на волни и самотни всред природата стопани са жизнени до границите на селското землище, а нататък са горите, убежище от чумата и някогашни бърлоги и леговища на лехтун хайдути. Турците по тази земя са нещо естественно, както небесните стихии, и сякаш вечно. Ненавист към тях има, но напомня повече угризение заради това, че поробителите ритат безнаказано мъжете по срамните им части дори пред любимите им. Градовете - с много мухи, заради мързела на мюсюлманите, които са преоблекли примерните и практични нрави в обреди и целият им живот е една голяма поляна, която няма минало и бъдеще, а само зелена шир и зюмбюли, които се вият в арабески, като опиянени от зурла кобри, са еснавски центрове, а за бългаските селяни са врящи казани на порока... И недоверието в ума грабва сърцата им. На полето, зад задружния труд се е спотаила липсата на лична дисциплина, която зависи единствено от това какво ще кажат съседите...И всичко това вещае тежки времена за наивниците. Някъде там, загубило се, неуместно, странно неравенство, лишава българина от самочувствие и затова той пие, когато е подтиснат. Несъзнато се оживява - предпочита да слуша, когато укоряват, а не когато хвалят някого.

Стана, отвори вратата на кантората и като тръгна бавно по скрития встрани, сводест коридор и докато се питаше дали само в родината му са тъй, понякога разхорени, чу харцово пеене на синигери от клоните на близък чинар. Позволи си да се облегне на една колона. Все още не успяваше да намери в себе си прежната твърдост и си спомни спокойна нощ преди години, когато гонен, след изнурителен ход, беше попаднал в непозната къща на едно чисто, балканско селце. Докато чакаше в трема шумовете от съседната стая бяха тихи и бързи. Лъхаше на чисто дърво, на прани вълнени черги и влага от зелено. Някъде вън цвърчаха шурци. На жълтото пламъче от свещта белите стени, с млечносиви вълни към потона, навяваха умиление и уют и носеха носталгия... Стопаните се появиха, стегнати като за пред гост, усмихнаха се кротко и всички минаха на чардака. Сложиха софра. В осветената част към двора се виждаха приведена лозница, туфи трева, цветя , а в тъмнината бълбукаше чучур...

Слъцето току-що беше залязло. Славейков все още стоеше облегнат на колоната и загледан сега на запад, в спокойния кармъз на небето над покривите и минаретата, намери в себе си и кротост и носталгия и срам. Извърна се, закрачи бавно и влезе в стаята си. Захвана да разтребва, като пипаше дори там, където по-рано никога не беше и помислял... Масата само не докосна и когато вън беше паднал мрак, запали свещ и седна с изправен гръбнак на малкото дървено столче пред нея.
Но народът не биваше да бъде обвиняван. Само просвещението е изостанало... У българина нямаше противовес между ум и чувство, блян и действителност, интерес и воля - това безумство, което го изпълваше с умиление. Без всякаква припряност, но бъбриви, хората вплитат простодушието си в една наконтролирана и безполезна, кротка и бясна човешка душа. Неконтролирана и безполезна сякаш освен за децата им. Това беше достатъчно.

Анахронизмът в тази европейска страна шашва. Едно небивало Възраждане все още не дава мира на тези, които се интересуват... А учредяването на българската екзархия беше победа... И то каква! Беше постигната не отведнъж - мъдро, със средствата на самите византийци. Българите вярваха в истрическото минало на народа си, което за тях беше всичко. То беше парламентът, свободата, философията и абстрактното. Повече миналото, отколкото екзотичните царства, които бяха обещани от свободния капитал, ги хвърли на борба за патриаршията. Нали това, което е било, пак ще бъде. Прочетоха го в Библията и повярваха сляпо в него. На Великден българските гурбетчии, събрани в единствения храм в Цариград – “Свети Стефан”, забраниха на Иларион Макариополски - нещо, което той сам желаеше, да спомене и молитвословието името на гръцкия патриарха. И затова архиереят невинно и ревностно изрече вместо него името на султана... Тази саможертва - после заточиха трима души, между които и Макариополски - само потвърди схизмата... Така беше измъкната една победа на дипломацията, която не разедини духовно народа. Победа без оръжие, противно на това, което вещаеше нахлулият от запад дух, който пъкваше в претворения бароков стил на новите къщи, заблудил странно и корана, според който подигравка с алаха е да имаш траен дом след като прекарваш толкова малко дни на земята. Славейков смяташе, че нахлулият от запад дух все пак е и за добро, но не си е спестил и лошото. Мислеше че няколкото въоръжени чети, които атакуваха през Дунав, биха се славно и загинаха, вършат същата грешка във въоръжената борба, каквато “старите” в религиозната - дуйствуват стихийно, утопично, сложно. Сякаш механизмът, който желаят да задвижат, се намира в някоя страна, където от векове се занимават с часовникарство. Но Левски. И той, както Славейков, се беше доверил на народа.

Стана и отново излезе навън. Луната, диигнала се откъм морето, прозираше през тънък облак с цвят на огледало и се чуваше равният като баян шум на града. Левски? Впрочем и той беше успял, но без да дочака жътвата...Никой не знаеше за горчилките, които беше изпитал през живота си... Само няколко месеца пред обесването Славйков беше писал: “Един огромен, исполински глас се издава всред стихиите на българския народ... Не съглеждате ли вий онези светли точки, които се вестяват тоу-таме из нашето отечество, които предвестяват нови времена, нови образования, които има да се въздигат върху развалините на вехтите?”

Почувства хлад. Влезе в килията. Облече белезникав, рунтав кожух без ръкави. Нямаше зелена дреха по себе си. Този цвят беше определен за мюсюлманите. Седна пред масата. Смръкна емфие. Не пиеше кафе. За обикновеня българин това беше голямо, морално падение. За истинското - униженията и робството - никой не искаше и да спомене. За османлията най-голямото падение беше да го натопят в река, да целуне кон под опашката и да му острижат единия мустак. Българинът понасяше от векове и по-лошо, и по- друго. Дали разликите в унижението имаха значение. Дори несравнимо. Премисли тайно и дълго унижението. За българите то се беше превърнало във философски факултет по жизненост. Но Левски? Човешкото съвършенство не беше понятно, природно, сиреч естествено, и не би съществувало задълго. Но не би могло и да загине. Със смъртта си Левски магически го превърна в саможертва.

Загледан в свещта, стоя дълго. Без да трепне. Постепенно пламъкът се разложи: нищото около фитила, жълтата ивица, бялата ивица, оранжевата и черната - тънка като конец. И всичкто това, което рядко виждаш, но е до теб, му напомни за емоции, които беше отгатвал или може би не, в един кратък миг, който го губиш, защото не знаеш дали си го имал... Един човек, който владее елементарното, защото е изваяно от прости идеи, ужаси на робство, и природа в кръвта ти съвършенство, е обречен.

Замисълът се избистряше. Страната беше строго патриархална и мъжете нямаха време и сила за повече от една любов. Но любовта! Любовта за българина беше всичко. Като историята. Като унижението. Тя смени интелектуалната свобода, сложните преосмисляния и омаята от изкуството. Работи дълго. Постигна беззлобност на героите и звуча елегичност чак до финала. Заглавието беше неповторимо. Символизира обречената саможертва за родното...Така написа “Изворът на белоногата”.

2007
134 години от обесването на Левски


Левски: Личното щастие - сремеж към по-съвършенното общество


Предизвикателствата на съвремието към нас обикновените българи, народа са безкрайно много. Недоимъкт и обществената апатия, които вървят ръка за ръка са ни обезсилили и приспали. Ясно е че управлението, което би трябвало да е продукт на народната воля, която е избрала парламента, е дe факто създател на парламентарното мнозинство. В същото време управлението е следствие на глобални интереси на разнопосочни, но и влизащи в договорки световни сили, които имат способността и подготовката да го предизвестят и наложат.
Само понякога, когато явното безсилие и липса на справедливост стане твърде болезнено ние се обръщаме към предшествениците си, опитваме се да разберем кои сме, какви са общите ни задачи, какви са принципите за съзряването ни завещани от тях.
Наистина кои са истинските задачи на българите днес? Как трябва да потърсим мотивациите си? Къде е онзи минимум на етичен стандарт, оценка и поддръжка, която е нужна, за да може една по-малка или по-голяма общност да живее с достойнство? Къде са традиционните задължения като хуманност, истинност, честност, справедливост или това, което не може винаги да се предпише или провери по закон, а идва само в следствие на вътрешно убеждение? Къде е това нещо, което не е идеология, не е и ерзатц на религията, но е в синхрон с настоящето и бъдещето? Ще рече правилното.

Васил Левски е роден и живял по времето на едни от най-съществените, изключително революционни и преломни по отношение на човечеството
катарзисни събития. След след векове натрупвания освободителните борби, следват откритията в мисленето и науката, а социалните, буржуазно-демократични революции тези във философията. През следнащите столетия, сега го знаем, а тогава е можело само да се предполага, ускоренията и резултатите на ускоренията ще са замайващи. И който тогава е успявал да вижда напред във времето той е бил в синхрон с миналото, бъдещето и настоящето. Настоящето, което е мястото, пълно с материята дошла от миналото, пронизана от вятъра на времето идващо насреща. Мястото, където миналото и бъдещето се срещат.

За тези, които могат да виждат достатъчно далеч напред във времето, в бъдещето, случващото се, събитията и ускоренията са наистина ясни. Те бележат времето, когато се осъзнава, че обществената форма на движение на материята – животът на народа като съвкупност е един висш мотор. И се осъзнава, че ако действията на личността са в синхрон и подпомагат тази форма на движение, тогава и духа на личността е във времето.

Радетел за демократична република, революционер и патриот Левски живее аскетично, гради организация, изисква дисциплина и коректност докрай. Той знае, че всеки народ се стреми към суверенитет, за да съхрани и покаже идентичността си. С действията си той не само създава революцинната структура, с поведението си той сочи нeщо много по-важно, нещо което ще бъде идеал за поколенията напред . С поведението си той насърчава такива добродетели, които са свързани с отказа от себе си в името на общия живот. Отграничението за личността в името на общата свобода. Левски изговаря като клетва и обет: Ако спечеля печели цял народ, ако загубя губя само себи си. И удържа на това просто заричане, за да направи, като че неволно, толкова много за българската култура на духа, идентичност и принципи.
Свободата като държавност като че я имаме. Можем ли да видим в заветите на Левски обаче и другата свобода. Независимостта на фона на световните сили, свободата, резултат от принципите на вътрешен личен, политически, икономически и социален живот? И ако не ги видим, можем ли да осъзнаем непосредствените задачи, за да сме във времето и времето да е в нас.
Яснотата, най-голямата сила на осъзнаването на Левски е в убеждението му, че на първо място трябва сами, с вътрешната и обединена сила на народа да търсим свободата. А тактиката и стратегията да почива на едни прости категории като дисциплина в работата, честност, справедливост и предимството на общото над личното. Личната свобода само като свобода на общия живот.
Иначе как днес да се постигне чистата и свята република е като че невалиден въпрос. Но не съвсем. Всеки българин знае заветите на Левски.
Съдбата е обогатила, дарила, облагодетелствувала, натоварила личността му да гледа към най-същественото. И така българинът имайки този човек като идеал на рода си усеща, че общественото щастие е свързано с личното щастие като синхрон.

Наистина материалния човек има само минало, а бъдеше има само като време. Движението, срещата на това минало и бъдеще е сега, в мига. Отрицанието на собственото материално облагодетелствуване, в частност дори аскетезма, има смисъл само в план обществото и води тъкмо до извисяване. Защото обществото няма дух, духът му е в движещата се материя, а индивидът има толкова по-величествен и балансирен дух, колкото съществото му е повече в такт с движещата се обществена материя.

Красив, прост, естествен и затова съвършен механизъм е копнежът за свобода. Подет от крилата на логиката, която ни завещава Левски, че си способен да видиш ясно, че имаш сили и възможност да разгадаеш посоката съдържа времето в нас и ни поставя във времето. Означава лично щастие в името на сремежа към по-съвършенното общество, от съпричастие със задачите на страната в името на свободата, демократичността и справедливостта.

Г-не, днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности. Днес всеки притеснен и потиснат, всеки, комуто тежат робските синджири на врата и който носи жалостното и срамно име роб, е напънал всичките си сили - и нравствени, и физически - и търси случай да отърси от себе си по какъвто и начин да би било робското тегло, да разкъса робските вериги и да отстрани далеч от себе си името роб. [Всеки] иска да живее свободно и да се наслаждава на божията природа, [всеки] иска да бъде човек. Роби сме и ние българите. В нашата татковина върлуват турски разбойници и еничери и нашите долини ечат от робски въздишки и охкания. Но и ние търсим случай да разкъсаме роските вериги, да изгоним далече от земята си турските кеседжии, да подигнем и изградим храма на първата свобода и да дадем всекиму своето. (Васил Левски, 1871)

http://web.orbitel.bg/willow/levski/1-1.htm

Многото дефиниции за роб може да ги рецитираш пред стадото патки,докато ги пасеш,а те ще те аплодират по патешки.Я кажи,ти умнико,кой роб е притежавал частна собственост? Кой роб е ставал търговец и дори имперски съветник? Кои са тия роби,които са издавлали свои вестници,строили са свои училища и църкви,пътували са свободно из цялата Османска империя и извън нея? Роби можеш да наречеш крепостните селяни в любимата ти Рус,но не и нашите горди прадеди в Османската империя,които често са били по-богати и от турските паши! (Даниела Горчева, 2007)

http://www.de-zorata.de/forum/index.php/topic,169.15.html

Уточнявам, че във втория цитат Дилмана НЕ спори задочно с Левски, а с член на форума Де Зората ..

За непознаващите "Дилмана" - Даниела Горчева уточнявам, че тя е стар член на МПФ (вече не пише там) , живее в Холандия (омъжена е за холандец) , издава там местен български вестник и е редовен дописник на сайта Медиапул.

Е, Ригас, известно е че Дилмана се престарава при демонстрация на западна хуманност, но от тази гледна точка тя спори задочно с Левски, който е тогавашен съвременник, спори и с независимостта обявена от албанците в Косово. / да не забравяме, че тези албанци можеха преди 1989 г. да пътуват и работят на Запад /

Идеята ми беше да покажа някои дискурси, определено десни, за препрочитането на историята.

Няма съмнение, че в своето списание Дилмана ще почете годишнината на Левски. Но дали в рамките на това почитане ще поиска да повтори своето особено мнение относно природата на османското робство ( или как там тя го нарича .. ) ? ?

Таки написа:Идеята ми беше да покажа някои дискурси, определено десни, за препрочитането на историята.

Няма съмнение, че в своето списание Дилмана ще почете годишнината на Левски. Но дали в рамките на това почитане ще поиска да повтори своето особено мнение относно природата на османското робство ( или как там тя го нарича .. ) ? ?

Дилмана, още тогава, пресилваше нещата в посока "толерантност на турското робство", за да неотрализира негативното отношение към турците, проявено при "възродителния" процес и по този начин да "даде пример" какво се иска от нас като толерантни хора, за да ни приемат в ЕС...Спомням си, че при споменаването на ДПС и протвоконституционността й / сега е ясно, че е така,предвид ДС сътрудниците в тогавашния ВВС, който трябваше да се произнесе по казуса /, тя и Иван Иванов от Швеция скачаха и изместваха темата към недомократичност и простотия от българска страна. Въпреки че никой от тогавашните форумци не спореше с тях по отношението ни към нашите сънародници от турски произход...Интересен факт, в случая, беше, че не съм ги чувал да защитават така разпалени например циганския етнос.

Интересен факт, в случая, беше, че не съм ги чувал да защитават така разпалени например циганския етнос. (Boabab)

Не е точно така. Иван Иванов беше емнал яко GanTREE и други заради едни снимки на циганска група на митинг на СДС. Това сплоти тъмносините легионери срещу него, които с масирана атака доведоха до неговото напускане.

Това е една група без етика, без достойнство и без свян. И е особен срам за някои да продължават да съжителстват безобидно с нея, въпреки злините, които тя е нанесла както в "виртуалното" , така и - със сигурност - в реалното..

Таки написа:

Интересен факт, в случая, беше, че не съм ги чувал да защитават така разпалени например циганския етнос. (Boabab)

Не е точно така. Иван Иванов беше емнал яко GanTREE и други заради едни снимки на циганска група на митинг на СДС. Това сплоти тъмносините легионери срещу него, които с масирана атака доведоха до неговото напускане.

Това е една група без етика, без достойнство и без свян. И е особен срам за някои да продължават да съжителстват безобидно с нея, въпреки злините, които тя е нанесла както в "виртуалното" , така и - със сигурност - в реалното..

Да, възможно е. Но ДСБ-арите, поначало / без мен например / бяха срещу ВСЯКА проява на СДС-арщина.