Туризъм

Реших да открия нова рубрика - "Туризъм", където да се поместват снимки от интересни туристически обекти. По такъв начин ще се разтоварят малко рубриките "Фотография" и "Фото на къщи".

Първо ще отидем на Лакатник. Това долу е Искъро, дето по-дълбоко от ньега нема:



Малко пò на север, край Карлуково, е знаменитата пещера Проходна. От небето те гледат ей тия очи:



А това е от най-отгоре на ждрелото на Ерма. Оттук започва 13 километра "екопътека" до Врабча, откъдето бяха едни предишни снимки. Заслужава си да я обходя някой ден.



Местим се на Балкана. Специално за Червената гвардия на Форума съм донесъл тази плоча, увековечила трудовия подвиг на "строителите с пушка" - трудоваците:



От Балкана - на Рила! "Я коней напою...":



На отиване - през тези езера:



А на връщане - през тия:



Ако знаете маршрути, казвайте ги!

.. че освен агро- , еко- , катерачо- , пещерно- , пиячо- и пр. туризми, съществувал и кулинарен !

Таки написа:...съществувал и кулинарен

Че то се знае - борбътъ е в ранътъ. Как иначе ще мааш по баирите, гладен ли? Между другото цитираният сайт съдържа снимки на един най-красивите мостове в България. Май някъде бях виждал подобен и в Гърция, ама къде ли беше?

Логик, благодаря ти за хубавите снимки и най-вече за плочата, увековечила трудовия подвиг на трудоваците ни

Надя написа:Логик, благодаря ти за хубавите снимки и най-вече за плочата, увековечила трудовия подвиг на трудоваците ни

Каня те летоска да положим цветя на плочата. Можеш да привлечеш и бойни другарки, ама не от АБПФК - все пак Балкан е!

Логик написа:

Надя написа:Логик, благодаря ти за хубавите снимки и най-вече за плочата, увековечила трудовия подвиг на трудоваците ни

Каня те летоска да положим цветя на плочата. Можеш да привлечеш и бойни другарки, ама не от АБПФК - все пак Балкан е!

Може и да дойдем, но за всеки случай ще си вземем автоматите, щото знае ли човек, Балкан е?!

Надя написа:ще си вземем автоматите

Естествено! Допускам, че автоматите ви са "Шпаген", добри са. Но да бъдат идеално почистени и с патрон в цевта!

Логик написа:

Надя написа:ще си вземем автоматите

Естествено! Допускам, че автоматите ви са "Шпаген", добри са. Но да бъдат идеално почистени и с патрон в цевта!

Ааа, носенето на заредено оръжие било опасно, но пък за по-голяма сигурност ще се вслушам в съвета ти.

Надя написа:носенето на заредено оръжие било опасно

Другарко, очевидно си отлична в политическата подготовка, но изоставаш в бойната! Оръжието се държи на предпазител, но заредено. Иначе врагът няма да те чака тепърва да го зареждаш!

Логик написа:
Другарко, очевидно си отлична в политическата подготовка, но изоставаш в бойната! Оръжието се държи на предпазител, но заредено. Иначе врагът няма да те чака тепърва да го зареждаш!

Някой от нас имат богат опит. Комплименти!

Sonia написа:

Логик написа:
Другарко, очевидно си отлична в политическата подготовка, но изоставаш в бойната! Оръжието се държи на предпазител, но заредено. Иначе врагът няма да те чака тепърва да го зареждаш!

Някой от нас имат богат опит. Комплименти!

Здрасти, Соня !!!!

За много години!

врагът няма да те чака тепърва да го зареждаш

Който ходи с врага си в Балкана, от враг не се страхува, само от мечки, а те са тромави. Време ще има достатъчно.

pheras написа:

Здрасти, Соня !!!!

За много години!

Здрасти...как да те наричам?
За много години, но дано да бъдат по-спокойни от изминалите и от тези, които се очертават...извинявай песимизма ми, който се оказва по-силен от вярата ми...

Прищя ми се малко да разнообразя и оживя тематиката, като ви покажа няколко чудесни места из Рила. Ето една сезонна снимка на Мальовица:



По пътя към върха е малко гадничко. Къде ли свършва тая пързалка?



И ние си имаме Фуджи: изгасналия вулкан Витоша



А сега - назад към есента. Игли, уши, зъби, петли, кукли и тям подобни природни образувания:



Това пък е "Халката":



В скалите са се вкопчили чудни цветенца:



И вече на връщане - любимото ми Урдино езеро. Ако имаш обектив с голяма светлосила и малка бленда, всичко от 3 метра до 30 километра ти е на фокус и си готов за корицата на National Geographic:

чудните дни на нявгашни авантюри и приключения .... из и със разни там

Игли, уши, зъби, петли, кукли и тям подобни природни образувания

Еуфорията и адреналинът са незаменим катализатор на емоции, които ни тласкат към предела .... и изместват границите му .... айдеее, пак почнах, няма да споменавам името Му

Фотосите са много хубави, зарежи го Нешънъла.... Едно е да гледаш картинки, друго е сам да ги "видиш" със сетивата си ....

Отново на Рила и отново с децата! Големият вече е точно на 5, а малкият - на 4 без няколко месеца. Маршрутът е кажи-речи като миналогодишния: пет дена из Мальовишкия дял. Първият ден (всъщност само следобедът) е за изкачване до базовия лагер и уреждане на бивака. По пътя нагоре всеки си носи раницата (а аз - две, една на гърба и една в ръка):



Ако някой се е случил да гледа този любопитен сайт, е щял да ни види на живо:
http://www.webcambg.com/maliovitzacam02.html
Палатката е опъната на около 2000 м надморска височина, на специално място, защитено от набези на бикове и друг добитък:



Скалата играе ролята на донжон: освен че е недостъпна за врага (надявам се), от горната й страна има тесен, но дълбок процеп, в който можем да се скрием.

На първата сутрин закусваме върху импровизираната масичка, направена от остатъците от бараката, която, както помните, преди три години ни спаси живота:



В 10 тръгваме за върха. На всяка скала по пътя децата изпробват алпинистките си умения, а аз почивам:



Както вече знаем, моята туристическа школа отрича носенето на вода в шише. Ако по пътя пресечем ручей, близваме. Ако не пресечем - лошо е устроена природата!



Следобяд, без никакви почивки и без да сме яли по пътя, сме на Мальовица (2729). Времето - чудесно за снимки (но с моя апарат...):



От върха се разкриват чудни гледки на вси страни:



И накрая, точно след дванадесет часа, в 10 вечерта сме си в палатката. Поход, достоен за морски пехотинци!

На следващия ден решаваме да "отпускаме". Качваме се по един почти отвесен сипей - известния Овчарски улей, който го знае, - до Мальовишките езера. Там вече караме яваш-яваш. Обядваме като хората:



После се изкъпваме:



След което спим два часа, заровили глави в единствената сянка:



На четвъртия ден поемаме към алпинисткия заслон. По пътя намираме оригинален водоизточник:



Над заслона е прочутата "Камила" (при вглеждане се вижда окото й):



След обяда отиваме на "малка" разходка. Пътят ни минава покрай една от най-зловещите скали в Рила - Злия зъб, където са загинали няколко алпинисти:



Естествено ние нямаме работа на Злия зъб, но самата гледка към канарата, паметните плочи и пропастта хиляда метра надолу предизвикват едно много особено стягане в стомаха. По-нататък се изкачваме на връх Ловница (2695), откъдето всичко се вижда в краката ни. Снимки няма, защото са станали отвратителни (вече притъмнява, цветовете сивеят, яркост никаква - лоша работа).

Последният ден е отреден за стягане на багажа, ядене в ресторант (вж. съответния раздел), малинова торта с фреш в сладкарница "Неделя" и прочее глезотии на цивилизацията, от която сме били откъснати. Но преди да слезем до колата - едно хубаво къпане в Мальовишката река:



И аз се къпах като тях, ама нямаше кой да ме снима.

Това е краткият отчет за тази година - с малко текст и много снимки. Благодарим за вниманието!

Които няма да загубят нищо, ако снишим Мальовица с 200 м , до нейните внушителни 2729 м ,нали ? ..

Таки написа:... ако снишим Мальовица с 200 м , до нейните внушителни 2729 м ...

Печатна грешка при последните вметки. Mea culpa! Поправих я. Естествено Мальовица няма как да е по-висока от Мусала.

Пътепис от бъдещето
Чавдар Шинов
Красив и здравословен е отдихът в планината, щастлив и прероден се чувства
човек сред нейните бетонни полянки, мраморни стълбища и асфалтови горички.
Незабравими и вълнуващи са спомените от кокетните високопланински
кебапчийници, от накацалите като бели птици по планинските ридове бингозали
и механи, от надвисналите над урвите хотелски комплекси...
Един от най-красивите пирински маршрути е преходът от Банско до местността
"Петте мури". Двупосочната асфалтова пътека започва малко над града, вие се
като стан на кючекчийка и устремно навлиза в планината на Перун, който,
захапал в упоение вафла, през целия преход ще ви приканва от многобройните
рекламни билбордове и светещи надписи и вие да опитате от шлагера на сезона
- трислойната вафла "Кефът на Перун". Отдясно на пътя внушителна снага
издига най-големият лифто-влеков възел на Балканите. Оттук тръгват бързи и
пътнически влекове и лифтове към всички кътчета на планетата. От вас зависи
дали да вземете бързия лифт до Бъндерица или да хванете например влека за
Лондон. Огромната лифто-влеко гара гъмжи в многоцветната гълчава на хилядите
планинари, които пристигат тук от цял свят. Едно от най-възхитителните места
по маршрута е местността "Пералнята". Тук издига дивна тухленобетонна снага
сградата на туристическата атракция "Обединени югозападни хотелски перални".
Постройката отдавна е влязла в списъка на обектите, защитени от ЮНЕСКО. На
това място по най-модерен и автоматизиран начин се перат чаршафите не само
от пиринските, а и от хотелите в Северна Гърция, Източна Македония и цяла
Албания, барабар с Косово и Метохия. Само дължината на въжетата за тукашните
простори за съхнене е достатъчна да се обиколи пет пъти Земята по екватора.
Човек не може да не трепне от дълбоко душевно вълнение, като зърне с
примряло сърце изцяло чаршафосания връх Тодорка.
На половин час път от местността "Пералнята" магистралата кривва наляво и
пред вас зейва чудовищната урва "Момина скала". Легендата разказва как тук
местната мома Сузи Попкочева не склонила глава пред насилника-еколог и
скочила в бездната, но не рачила да склони глава пред проект "Натура 2000".
От "Момина скала" асфалтът на пътеката за "Петте мури" се раздвоява. Трябва
да решите дали да вземете влака през "Кончето" или асансьора за Вихрен. Аз
лично ви препоръчвам асансьора, тъй като само тогава ще може да разгледате
едно от чудесата на света - втората по големина на планетата (след тази в
Лас Вегас) билярдна зала. Тя е построена на самия връх и към нея има още
лунапарк, СПА хотел и пощенски клон.
Късно вечерта, уморени, но щастливи, ще стигнете до местността "Петте мури"
- тук се намират последните пет пирински мури, все още живи в
асфалтобетонната планина. Непременно се снимайте с тях, защото по всичко
изглежда, че следващата година и тях няма да ги има - дървопреработващата
фирма "Гюров Чам и Чвор Трейдинг" и гражданското движение "Пирин си е наш"
са завели иск - обвиняват институциите в потискане на свободата на частната
инициатива. Почти е сигурно, че ще спечелят делото, така че се очертава мури
в планината да останат само в името на местността "Петте мури".

Обещах на Диалог да поместя няколко мои снимки, досущ като неговите. За съжаление това не са изгледи, които да зарадват душата на природолюбителя. Затова ще ги покажа отделно от красивите, които ще публикувам по-нататък. Все пак Родопите не са само грозотии! (Все още...)

Ето типичен изглед от строящ се хотел:



Хотелът се казва "Магнолия" по името на разпространеното по тия места екзотично дърво. Хотелът вече втора година не е помръднал, което демонстрира някаква непонятна на мен игра вероятно с кредити, изкуствени фалити и тям подобни. Панорамата на строителството обаче е типична за цялото Пампорово: насипи от боклуци на височината на триетажна сграда.

Крайната цел е на фона на изсечените гори да изпъкнат ето такива уютни хотели като "Гранд манастира":



Излишно е да добавям, че залепеният за "манастира" хотел, изникнал върху реституираната гора на съседа, е в съвсем различен стил. Въпрос на вкус, би казал някой.

Диалог е прав за водата, която сега се прокарва до Пампорово, но си няма и представа за цялостното строителство. Защото е видял само строежа на резервоарите над хижа "Студенец". А в действителност новата вода идва чак от село Мугла, което е на десетки километри. По цялото трасе се полагат тръби, в резултат на което пътят, по който бяхме принудени да се движим - 5 километра, а няма откъде другаде да се мине, - изглежда така:



Единия ден се разходихме надолу по Каньона на водопадите към Смолян. Пътеката започва с карта на маршрута:



Първоначално помислих, че Диалог е снимал същата карта, но при по-внимателно вглеждане се забелязва, че пробойните от куршумите на местните туристи са на различни места. Най-вероятно Диалог е снимал картата, която се намира в долния край на каньона. Както се вижда, маршрутът не е еднолинеен, а на някои места се раздвоява. Аз обаче никъде по пътя не открих странични пътеки. Ако Диалог е наясно, нека се обади той откъде е минал.

Краят на пътуването ни беше Триград. Там, върху стената на старата стопанска постройка беше останал един рецидив на комунизма, който не можах да не заснема за радост на Надя:



А на излизане от Дяволското гърло заснех чешмата, която е привлякла вниманието и на Диалог, при това със същото: в нея няма вода. Надписът обаче е твърде красноречив и в комбинация с пресъхналите чучури съвсем убедително говори за характера на нашите взимания-давания с Европа. Говори и за културата на езика:



В продълженията очаквайте пътеписи за двете екскурзии.

В средата на септември предприехме тридневно пътешествие от Пампорово до Триград. Подробно описание съм дал в планинарския форум: http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?t=661 . Затова тук ще бъда кратък.

Бяхме само двамата с Антон, понеже по-малкият, Боян, беше болен. Тръгнахме към 10 от местността “Райковски ливади”, която се намира след Пампорово по посока на Смолян. Това добави допълнителни километър-два по невероятно разкаляно шосе. Над хижа “Студенец” – изкопи за нов резервоар и нови калища. По-нататък по пътя – отново изкопи, булдозери, трактори и кал, кал, кал! Гледайте снимката в предишния пътепис и си представете обувките ни. След 5-6 километра излизаме на асфалтово шосе и по него - до хижа “Перелик”. Панорамата по пътя стига чак до Гърция:



Предвидил съм да спим на хижата, където пристигаме към 16 часа. Малко преди хижата ни завалява дъжд, който бързо минава в порой. Настаняваме се в едно бунгало с няколко легла и сядаме да обядваме в “механата” – уютна колиба, в която едно младо семейство вече е запалило огън и дори са изпекли кокошка на шиш. След малко идва останалата част от компанията. Количествата месо и алкохол, който донасят, помрачават перспективата да спим с тях в едно бунгало. Навън дъждът спира и пеква слънце – като по поръчка. Рано е, часът е четири и половина и затова решавам да продължим към следващата хижа "Ледницата". По табелите пише, че тя е на три часа път. Аз се хващам на уловката, умножавам по две и си правя сметката, че при най-мудно ходене пак трябва да сме към 22 в хижата. Нищо страшно! Сметките ми излизат криви, но засега вървим бодро напред и нагоре.

Пътят ни минава през богати находища от боровинки, черни и червени. На мен малко ми е трудно да се навеждам със самара на гърба, но Антон отскача да си бере:



Боровинките боядисват цялата уста:



Няколко часа вървим отгоре по билото, на височина около 2100 метра и непрекъснато сме изложени на слънце. Това, което започва да ме смущава, е, че вървенето по равно продължава безкрайно дълго. Кога ще започнем да слизаме към хижата, която е на 1700? Пътеката се провира между ледено студени и мокри смрики. Тя е толкова тясна, че е скрита под храстите:



За щастие маркировката е нова - ясна, стабилна и достатъчно видима. С няколко изключения, които за проклетия бяха точно на най-критичните места: там знаците липсваха. На такива места се налага да щъкаме насам-натам и да търсим следи под смриките – кога стъпки, кога боклук... Към 20 ч. обаче слънцето залязва и изгрява луната:



Когато става тъмно, намирането на правилната посока съвсем се затруднява. А ние още сме на високото и пред нас е безкрайно плато без никакво спускане. Вече е нощ и ние разчитаме само на миньорското фенерче, закрепено на челото ми. Ставам въртоглав – святкам наляво-надясно, докато открия поредния знак. Понякога Антон изтичва напред, за да види дали това е железен кол или сухо дърво. Друг път се щураме, докато открием червена боя по камъните. Най-накрая започва лелеяното стръмно спускане, което трябва да ни отведе до хижата. Пътят обаче ту навлиза в гъста гора, ту прекосява неокосени ливади. И в двата случая трудно се следи.

Часът вече е към 22. Хижата е неизвестно къде. На една поляна стигаме до висок кол с три табели: наляво – Девин, надясно – Гела, нагоре – връх Орфей. А хижата? За нея няма табела. Тогава за първи път се обаждам по GSM-а на хижаря, бай Стоян. Златен човек, трябва да знаете! От Интернета научих, че ако ви мързи да ходите, той ще ви вземе с колата си от село Гела. Та той ми казва, че ще гърми с пистолета, за да се ориентираме. Антон малко го е страх от оръжия и с известна тревога ме пита колко силно ще гърми пистолетът. Ние сме затаили дъх, но нищо не чуваме. Пак звъня. Стоян пак гърми. Пак нищо! (По-късно посъветвах Стоян да си намери по-голям калибър - неговият бе прекалено слаб за балкана.)

Накрая поемаме по средата – нито към Девин, нито към Гела. Слава Богу, след известно време осветявам червен знак върху един камък и се успокоявам. Редуват се отново гори и ливади, но рано или късно намирам по някоя спасителна червена линия. По едно време за беда попадаме в сечище с повалени дървета, които аз прескачам отгоре, а Антон лази отдолу. Заради лесоповала маркировката се е затрила и се налага да обикаляме околовръст, докато открием продължението на пътеката. Намираме я, но не след дълго тя става страхотно стръмна и хлъзгава. Когато започваме да се пързаляме по задник и лакти, разбираме, че сме загубили пътеката и пътят ни е един: право надолу между дърветата. Звъня отново на Стоян да го питам къде сме. Само че и той ни пита къде сме. В тъмна гъста гора сме, къде другаде! Стоян сменя оръжието: почва да изстрелва сигнални ракети. Ние обаче нищо не виждаме – толкова е гъста гората. Продължаваме да следваме траекторията на свободното търкаляне, когато изведнъж в тъмнината просветва лентата на шосето. Добър знак в 23 часа, стига да знаем накъде е хижата: наляво по шосето или надясно. Отговорът на Стоян е лаконичен: “Виждам светлината ви! Карайте направо!”

Аз също виждам светлината на хижата. Направо обаче не става. Просто няма как от шосето да се тръгне към хижата – надолу е стръмен склон, целият обрасъл. Питам Стоян: наляво или надясно е пътеката? За него всичко е лесно - "Направо!". Започваме да се щураме, като прилагаме известната стратегия: 50 метра наляво, 100 метра надясно; 100 метра наляво, 150 метра надясно. На втората маневра виждам табела и пътеката към хижата. Както разбирам, заради безпътицата сме изскочили доста вляво по шосето. Пътеката се оказва ужасна – камънак, който хич не е за нощно движение. А на поляната пред хижата започва и да пръска. Но мъките ни са за последно – точно в 23,30 прекрачваме прага. Общо 13 часа и половина ходене с половин час почивка на обяд! През останалото време никакво сядане, никакво ядене, никаква вода. Нас от Морската пехота така са ни тренирали!

Стоян настоява да вечеряме. Каква ти вечеря! Дава ни по един банан, пием по един чай край камината, в която горят огромни цепеници, замивам малко детето – и в леглата. Минава полунощ. Краката ми са дървени, но в съседното легло цари спокойствие. Само едно подмятане на Стоян ме обезпокоява: “Добре, че не ви е срещнала мечката!” – съобщава ми той. Така научавам, че точно по тия места върлува стръвница.

На втория ден в 9 тръгваме към село Мугла. Отново много добра маркировка с едно единствено изключение: огромната поляна на билото. Напреки минава път. Наляво, надясно, напред – все ти е тая! След известно лутане намираме маркировка доста далеч вляво. Когато наближава време за обяд, аз започвам да чертая пред Антон картината на селския ресторант с топла супа и готвена манджа. Уви, в селото отдавна вече няма ресторант! Добрият собственик на тази каменна прелест ни черпи с компот от боровинки и купа с пресни червени боровинки. Това ни е обядът!



В селото строят нова джамия на мястото на старата. Уверяват ме, че уникалното дървено минаре ще бъде запазено:



Планините имат една характерна особеност: най-напред пътят се качва, качва, качва, пък после слиза, слиза, слиза. Евентуално по няколко пъти. Така е и тук – след продължително изкачване стигаме до високото било. Там използваме последните следи от изчезналото интензивно животновъдство, за да хапнем малко грозде:



Макар че раницата ми е натъпкана с консерви, луканка, котлон и всичко необходимо за продължителна обсада, не смея да рискувам с бавене. Затова отново не обядваме (накрая си върнах храните в София). На слизане се запознах с овчаря на Триград, който потвърди за мечката и ми се оплака, че точно на него му е отмъкнала добитък. Значи, мечката не е легенда! Преди няколко дена прочетох, че са я убили. Жалко е все пак, защото тя никога нямаше да нападне човек. А никой не застрелва домашните зверове, които разкъсват хора!

В края на спускането стигаме до живописна местност, наречена заради няколкото езера Чаирите:



Край едно от езерата е почивната база, в която ще спим. Собственик на огромната сграда, бивш бригадирски лагер, са адвентистите от Седмия ден. Поддържа я едно младо момче, Росен, което върши всичко сам. Лятото, като му дойде група от 60 човека, пере чаршафите на ръка, защото няма ток: жиците отдавна са откраднати. Има газови лампи.

Пристигаме в едно по-човешко време – към 20 ч. Ходили сме има-няма 11 часа. Малко преди дома ни завалява дъжд, който продължава цяла нощ. Ние обаче сме вече на сухо. Ядем овче кисело мляко, изкъпвам Антон (Росен запали бойлера на дърва) и си лягаме в нормално време.

На сутринта овчарят, когото срещнахме на слизане, ни е донесъл прясно мляко. Чаша топло мляко с мед и потегляме към Триград. Пътят ни пресича приказна чиста река, подходяща за водопой:



Прескачаме поредното възвишение и вече стигаме до някои елементи на триградската цивилизация: кошари, плевни, окосени ливади. Виждат се скалите на Триградското ждрело. Ясно е – близо сме! Малко преди генералното спускане към Триград е направена красива чешма с типичното за този край корито, издялано от един ствол. Това тук обаче поразява с размерите си - може би има 10 метра!



Когато кацваме високо над шосето, остатъкът от пътя предизвиква само снизхождение у печения турист:



В 14 ч. имаме уговорка с бащата на Антон пред Дяволското гърло. Той трябва да дойде с колата и да доведе Боян. Вече имам опит с родопските мащаби, та успявам да си разчета времето и да не закъснеем за срещата. На самото шосе Антон е приятно изненадан от едно кафене, което носи неговото име:



Преди няколко години тук ядохме пържена пъстърва за вечеря и домашна баница за закуска. Един самобитен талант пееше родопски песни. А сега – катинар...

Разглеждаме Дяволското гърло и с колата успяваме да стигнем навреме и до Ягодинската пещера. Тя е една от най-красивите в България. Ждрелото е десетина километра дълго и е невероятно живописно. Снимки на сталактитите не съм правил, защото не ми работи светкавицата, пък и никаква снимка не може да замести съзерцанието. Трябва да се види, но с топло яке – студът в пещерата е жесток, а обиколката е цял час!

До паркинга пред пещерата се е запазил изящен стар мост – римски или по-вероятно турски. В най-тънката си част е изграден само от един пласт камъни! Тук правя последни снимки: на Боян



и на Антон:



В това време завалява силен дъжд, който към Асеновград се превръща в порой. Късно! Пътешествието ни вече е преминало без особени метеорологични премеждия.

След една седмица направихме следващия си поход в Родопите, вече тримата. Очаквайте пътеписа!

Логик, брахте ли Мурсалски чай?


Мисля, че мостове извън населените места в Родопите са римски.

Боабабе, едва ли очакваш точно от мен и внуците ми да берем растения от Червената книга! Чая го имаше на някои места, но съвсем не е като мащерката - рядко е, между скалите. Добро впечатление ми направи, че в Триград го отглеждат в дворовете си. С удоволствие си спомням, че същия чай пих на остров Крит, където го наричат Cretan tea, и на Олимп, където му викат Olympus tea. А в Уикипедията е Pirin tea. Балкански ендемит - какво да го правиш!

Знам, че мостовете ги водят "римски", но искрено се съмнявам в тяхната чак пък толкова голяма древност! Ако всички тия мостове са римски, кои мостове са направили тогава турците? Впрочем, ето този го водят "турски", макар и изграден върху римски основи (всъщност е строен от българин): Дяволският мост (Шейтан кюприя) край Ардино



А това изящество се казва Кемера и е край Борино - селото от другата страна на Буйновското ждрело, където е Ягодинската пещера. Следващия път ще отидем до там:

Изпитах те за мурсалския. Аз го бера от дворовете, а имам даже семИ, което ще опитам да посея на Симеоново.

Турците, в равнините, дет се вика, нямат мостове, та в Родопите. Най-много да вземат камъните от единия, че да си вдигнат някоя я стена, я да ги начукат, като варовика от Плиска, за да го положат под железопътни релси / Русе-Варна /...Не че сега не са по-големи строители от българите.

В събота направихме екскурзия до Боянския водопад. Отдавна чаках този ден, защото трябваше есента да напредне достатъчно, та да пожълтеят листата, но и още да не е застудяло, та да опадат. Мисля, че уцелихме точно момента. Времето беше великолепно.

Тръгнахме от Драгалевския манастир и още там ни посрещна златната есен:



За съжаление лифтът не работеше, поради което маршрутът ни доста се удължи. Но за сметка на това пък видяхме живописни кътчета. Покрити с мъх камъни сред букова гора:



Идеална пейка за почивка на двама:



Огромна скала, която без опората на атлантите неминуемо ще падне:



И отново и отново есенният колорит на буковете:



Пътеката минава през няколко хижи, на едната от които обядвахме обилно: шкембе-чорба, омлет със сирене и палачинки с конфитюр от боровинки. Десерта от свежи плодове си набрахме от това дърво - особен вид калина, наречена мукина. Плодчетата са яркочервени, меки и много сладки:



Дървото расте на едно връхче - Кикиша, от което се вижда София на 270 градуса. А наблизо е една скала, съвсем подходяща за уроци по алпинизъм:



Пътеката продължава вече надолу към водопада. По целия път обаче прескачаме или лазим под повалени дървета, които първият сняг е съборил. Жалка картина! Тук цялото дърво е изкоренено:



там буря кърши клонове:



Стигаме до отвесните скали над водопада:



Всички знаят за Боянския водопад, но малцина се отбиват да видят това романтично водопадче с бистро вирче:



Ето го и самия Боянски водопад:



Водната пелена загражда цяло жилище:



В подножието на водопада се съединяват в едно жива и мъртва природа: камък и вода, мъх и човек (как го измислих толкова величаво, добре че го записах!):



Намерихме и подслон за двама в случай на природни стихии. За щастие не ни се наложи да го използваме:



Тук мегабайтите ми свършиха, а взе и да притъмнява. След доста вървене стигнахме до Боянската езеро. Боян беше възхитен - и езерото на него кръстено! Оттук тръгва една съвсем хоризонтална пътека към Драгалевския манастир. По нея практически се изминава цялото разстояние от Бояна до Драгалевци. По-голямата част от пътя вече минахме в тъмна нощ, но ние сме свикнали на сървайвър. Към 8 вечерта, след 9 часа ходене запалихме колата.

Технически бележки. Както всички снимки досега, и тези са правени с твърде слаб апарат. Леко са обработени с програмата PhotoFiltre, любезно предоставена ми от дистрибуторите на фирмата в България. Някои други снимки от пътешествието с повече текст любознателният читател ще намери в моя планинарски сайт http://planina.e-psylon.net/viewtopic.php?p=5088#5088 . Искрено благодаря на всички, които благосклонно премълчаха многобройните фотографски кусури в предишната ми дописка, за Родопите. Предстои да публикувам следващите се впечатления, този път от Каньона на водопадите край Смолян. Coming soon!