Към Монблан и назад

Благодаря Логик!
Беше ми не просто интересно.

Вече писах, че след като се смъкнахме от височините, спахме в едно хотелче в Сен-Жерве, селото (или може би градчето?), което е най-популярният изходен пункт за Монблан. На сутринта от прозореца ни се разкри следната гледка:



Закусихме по два залъка - във френските хотели толкова дават, заради талията! - и потеглихме към близкото Шамони. Оттам се взима кабинков лифт за връх Егюй дю Миди (3842 м). А Шамони е на 1035! Значи това инженерно чудо поема 60-ина човека и за броени минути ги качва почти три километра - все едно от морето до Мусала. За разлика от нашите лифтове обаче този няма междинни стълбове, а гондолата виси на главоломна височина. Само по средата има междинна станция, на която става прехвърляне на второ въже. И от тая станция нагоре вече не е лифт, а си е направо асансьор, защото се издига почти вертикално, успоредно на скалата.

Самият връх напълно оправдава името си - aiguille на френски е "игла". Затова не се чудете, че почти всеки връх в тази част на Алпите е някакъв Егюй - те всичките са все "игли"! Склоновете на "нашия" Егюй дю Миди отвсякъде са отвесни, естествени площадки горе няма, затова всички тераси за съзерцание, бюфети, чакални, стълби и лифтови машинарии са забити в камъка, висят на въжета или пък са вдълбани като пещери. Върхът е разцепен на две от километрична пропаст, но двете половини са свързани с мост. Това дава възможност да се обикаля по цялата периферия и обзорът е действетелно уникален: 360^о! Освен това единственият връх, който закрива панорамата, е Монблан, защото е близо. Да му имам кусура! Вижда се просто отсреща. Всички останали върхове са на десетки километри разстояние, а повечето са и по-ниски, та гледката се ограничава единствено от заоблеността на Земята и мъглите. Взирайте се в задните планове на снимките и ще разберете за какво ви говоря.

Алпийските гледки ще ги гледкате след малко, сега да довърша за култивационните иновации. Най-напред мой портрет с върха тет-а-тет:



Виждате плетеницата от въжета, макари, площадки на няколко нива и какви ли не железарии! Отляво на снимката се издига втората половина на върха, по-високата. Дискретната преграда зад гърба ми ме предпазва от трикилометровата пързалка до Шамони. На "иглата" пристига още един главозамайващ лифт, от Италия. Той не е толкова стръмен, но пък е невероятно дълъг - 5 км на две отсечки. Не му се вижда краят зад скалите, някъде в мъглите:



Честно казано, аз не се качих на върховните 3842 м, а само на 3777, докъдето вози кабинката, и оттам още двадесетина метра пеша по площадките. За да отиде човек на самото острие, трябва да вземе асансьор, който да го качи тия 65 метра. Стълби няма! Асансьорът се движи в шахта, прокопана в сърцето на втората скала, по-високата. Там вече не се качих - нищо повече нямаше да видя освен отблизо да погледна отвратителното изчадие на военните - металната кула, която сполучливо оприличих на "фалос". С удоволствие обаче ще ви покажа интернетска снимка, правена от кулата:



Виждате накачурените площадки, мостчето и Шамони в ниското. След като минете по мостчето, прекосявате по-високата половина на "иглата" по прокопан в скалата тунел и стигате до вечния лед, в който също е прокопан тунел:



Така стъпвате на площадките от другата страна на върха със съответните гледки, които ви обещах за утре. А докато ние ахкаме и охкаме по красотите, огрени от небивало слънце, откъде Шамони нагоре пълзят по отвеса скъперниците, на които им са се досвидели 40 € за лифта:



Оставям ги да се радват на звъна на монетите в джобовете си, а аз се любувам на Белия Връх!