Клуб-кафене „Кибер”-ЕСФ-1

Ригасе,
мисля, че имаш усет за това кое е майтап и кое е сериозно...
Сега хвърлих поглед върху писаното от мен, та забелязах това " да творя добро"...просто съм изпуснала да отбележа, че се шегувам.
Не мога аз да съм аз и да го казвам сериозно...
Разбира се, че не може да се приеме сериозно такава самооценка...може да се приеме само като майтап.
А също и израза "катили"...просто може да не се генерализира. За някои генерали се отнася, но за други - не!

Извинявам се, ако на Бъдни вечер ви развалям настроението, но има важно съобщение

Чакате подаръци от дядо Коледа?!

Дочакахме ги...

Ето какъв подарък ни е подготвил любимият президент - Георги (Гоце) Първанов...чрез слугата си Бойко!

България и Русия готвят съвместен план за реализацията на АЕЦ “Белене”

http://mediapool.bg/show/?storyid=160176&srcpos=1#msgs

Но четете не само статията, а и дискусията под нея.
Да видите как хората ще кълнат всеки до девето коляно, който слугува на Гоце и на пожарникаря Бойко.

Уморих се да повтарям, че това е заробване.
Излагах аргументи на професионалист, каквато се смятам че съм.
Уморих се, пък и вие би трябвало да ги знаете...

Струва ли си да го говорим.Струва ли си?!

Никога не съм вярвала на този пожарникар! Никога!

Нещастен продажник!

Дето се сети за убития си дядо сега, а не се е сещал, когато е станал член на БКП, когато е учил в милиционерското училище, когато е бил пазвантин на Тодор Живков и след това на Сакскобурготски...сетил се сега.
За да лъже простия народ!

Продажник.

Слуга на Путин и на Гоце Първанов...
След време, тези слуги собствените им деца ще ги кълнат за това че са продали България...

Интересно ми е каква е реакцията на Синята коалиция.

Някой знае ли нещо категорично?

Според мен, те трябва да излязат веднага с категорична декларация т.е. да осъдят действията на правителството.

Ако закъснеят с декларацията, така че тя да бъде направена след като са подписани обвързващи документи или пък въобще не направят такава ,то заключението на всички техни избиратели, симпатизанти и членове трябва да бъде ясно и еднозначно!

Но трябва да се изчака спокойно тяхната реакция.

Питат ме дали зависило от България нещо?!
Разбира се, че зависи от България.
Ние сме страна в преговорите...
Ние суверенна държава, член на ЕС и на НАТО ли сме или не сме?!

Защо се случва с нас?
Щото не ни се излиза на площада. Стои ни се на топло. чакаме някой друг да ни свърши работата.
Защо не се случва на друг бивш сателит на СССР, а само на нас...Затова!
Къде е автентичната десница?! СДС, ДСБ къде са? Всички техни членове сега трябва да са на площада, а не когато има Коледна вечеринка..

Realistka написа:
Защо се случва с нас?
Щото не ни се излиза на площада. Стои ни се на топло. чакаме някой друг да ни свърши работата.
Защо не се случва на друг бивш сателит на СССР, а само на нас...Затова!
Къде е автентичната десница?! СДС, ДСБ къде са? Всички техни членове сега трябва да са на площада, а не когато има Коледна вечеринка..

Мдаа добри въпроси. отговорите ги знаем.
Чочо веднъж беше казал - ако мислиш за детето си, купи си еднопосочен билет....за някъде другаде...

marapepelia6ka написа:

Realistka написа:
Защо се случва с нас?
Щото не ни се излиза на площада. Стои ни се на топло. чакаме някой друг да ни свърши работата.
Защо не се случва на друг бивш сателит на СССР, а само на нас...Затова!
Къде е автентичната десница?! СДС, ДСБ къде са? Всички техни членове сега трябва да са на площада, а не когато има Коледна вечеринка..

Мдаа добри въпроси. отговорите ги знаем.
Чочо веднъж беше казал - ако мислиш за детето си, купи си еднопосочен билет....за някъде другаде...

Пепеляшке,
така ли каза Чочо?
Ами, ако питаш мен, прав е.
Но ми е жал за вас. Защото и това не е лесно.

Всяка държава, както всеки човек, винаги има избор. Прави го всеки ден.
Ние също го правим днес. Той е: дали да седим на топло пред масата с тавата със свинското със зеле или да излезем на улицата, за да кажем - Не! Не на безумните проекти на Правителството! Не на безумните намерения на Георги (Гоце) Първанов и неговият съдружник Бойко Борисов...
Да твърдим, че нямаме избор сега всъщност е равностойно да изберем удобното състояние на жертва, когато някой друг вместо нас взема решения и поема отговорността за това.
Това е наистина удобство. Но съмнително.Защото е временно.

Защото след него идва неудобството - неудобство в дългосрочен план, което за държавата като цяло означава превръщането й в Задунайска губерния, а в личен план означава, че след време, когато собствените ни деца ни попитат: - А какво правихте вие, когато Путинова Русия ви превръщаше във васал да нямаме какво да им отговорим и да си мълчим позорно, каквото правим и сега...

Това е статията за Китай, която е допълнение към постинга на Таки, и за която споменах в темата за наука.
Дълга е, но си заслужава.

Култура - Брой 43 (2570), 10 декември 2009


Китай: животът като "zoe", животът като "bios"


На репликата ми, че моята заместничка в катедрата има планове да остане по-дълго, моята китайска колежка Ли меко забеляза: „Светлана много обича Китай.“ Именно там е проблемът – не успях да обикна Китай; всъщност, не успях дори да го харесам, колкото и моите китайски колеги българисти да се грижеха за мен, да се държаха коректно и добре в рамките на своята културна предначертаност. Аз отлично си давам сметка за нарушенията на политическата коректност, а може би и на добрия тон по отношение на една страна, която толкова държи другите да се съобразяват с нейната мистично-непроницаема неприкосновеност. Много от впечатленията най-вероятно са ефект на културно изкривено зрение, допълнено от масиви незнание и липса на талант и въображение за позитивни обяснения на отблъсналото ме в страната. В реакциите ми ще да откънтява един провинциализъм, идващ от покрайнините на Европа, който се представя за „по-католик от папата“ спрямо Запада като глобален център и цивилизационна инстанция. В това вероятно има здрава – или нездрава – доза културна нетолерантност. Колкото и да съм се преживявал като опонент на разни сегрегации по линията жени-раси-етноси-класи, в срещата си с азиатски Китай аз явно ресантиментно пренасям върху него собствената си жертвена малоценност по отношение на един санкциониращ или небрежен западен поглед. Китай в този смисъл (ми) се пада изкупителна жертва заради огорчената ми натиреност в задния двор на Европа. Оттам и моята „женска позиция“ на ретроактивно хвърляне в обятията на Запада пред източния дракон на един може би въображаем глобален пълзящ кофраж.
Всъщност, критичния ми поглед ще да е бил заострян от раснещи опасения спрямо онова, което се представя като алтернативен модел и успешен образец: приех да отида в Китай, мотивиран не толкова от екзотиката на Азия, колкото от надеждата да се изправя пред величието на една успяла лява алтернатива за бъдещето на света. Онова, което видях, нямаше много общо с лявото, освен като безочлива и безогледна пропаганда, облъчваща низовия поднадзорен китаец от всички медии, но също и от градската среда, редуваща реклами с хитроумни напомняния за вездесъщостта на властта. Би ми се щяло да нарека ляв феномена по изхранването на един милиард и триста хиляди китайци, но то е проведено по-скоро като дясна модерна политика, целяща преди всичко да запуши устата на масите с голяма лъжица леплив ориз.

Защо все пак си позволявам да говоря по-скоро критично за Китай при ясното съзнание, че мнението ми е повърхностно и превратно, че е рефлекс на по-скоро европейски клишета и западни предразсъдъци, че е късогледо, кривогледо и въобще недалновидно? Първо, защото ми се струва, че напоследък в западните, а и в българските медии започва да се настанява една особена маска на пресилен респект и плахост, на страхлива почуда, въобще на махане с опашка пред новия Голям, толкова чужд и непроницаем, че чудесно запълва формата на пришелец на трапезата на западната модерност: с потенциално чудовищните Други се препоръчва поддържането на приветлива и предразполагаща сдържаност. Тази предпазлива и разумна позиция ми се струва все пак нелепа на по-частно равнище. В качеството ми на преподавател бях обвързан с клауза от договора, уреждаща ненамесата ми във вътрешните работи на Китай. Вече не съм. Ако бях политик или официоз, щях да продължавам да се съобразявам с нея. Аз обаче предполагам, че освен политическите и официалните дискурси, хората имат нужда и от други, по-свободни и, как да кажа, по-безгрижни и разпуснати езици. И тъй като Китай като цяло не си прави труда да ни забелязва – нито нас, българите, нито Балканите, нито Източна, нито дори Европа в цивилизационната й съвкупност, аз намирам за незадължително чак дотам да му се цепи басма на вече споменатия пълзящ кофраж. А и е приятно да се прибираш у дома, като че ли отиваш на по-добро място: сякаш след никоя чужбина не ме е спохождало такова преоткриване както на родината, така и на Балканите, и на Европа. От перспективата на Китай, оказва се, на българския балканец му е далеч по-лесно да се види като европеец.

Едно от първите неща, които ми каза проф. Ян Йендзие след запознанството ни, беше, че когато чужденец пристигне в Китай за седмица, той пише статия; ако е за месец – книга, а ако е за година – нищо. Дзен-сянката в тази фраза още тогава ми хареса; днес, след почти две години, прекарани в Пекин, сядам да пиша нещо, което носи съзнанието, че е по-скоро нищо. Така е, защото не ми отне и месец там, за да осъзная, че и пътните бележки, и книгата биха били напразна претенция за разбиране на една страна, която вече векове се самооблъщава като непроницаема мистерия за чуждия поглед, но която аз намерих за по-скоро зазидана, „застенена“, вместо загадъчна.
Китай най-вероятно е една преимуществено езикова страна, което ще рече, че тя се самоосъзнава изключително посредством езика си. Сред чужденците там тече шегата, че езикът с безброя йероглифи е дотам непосилен, че дори относително доброто му овладяване практически запълва харддиска на китайската способност за знание, тъй че на местния човек не му остават много сектори за нещо повече и по-различно. Все пак е ясно, че за да претендираш да познаваш тази страна, следва поне да й назнайваш езика; нещо, което аз бързо се отказах да направя, най-вече поради лични дефицити на време и дарба. Но и за Китай следва да се каже, че по силата на ироничната логика, според която езикът му е негов същински дом, той трудно учи чужди езици, намира за още по-трудно да се самоизрази на тях и като цяло масово не разбира защо му трябва да се мъчи с някакво чуждо знание. Няма друга страна в света, в която процентното съотношение на хората, които говорят и не говорят някакъв чужд език, да е толкова в полза на вторите[1]. И това вероятно е нормално - не само защото най-много хора на земята говорят китайски като майчин. Причината е и във все по-укрепващото самочувствие у китаеца, че той отново е обитател на една империя, която, след близо два века унижения пред по-силните чужденци, отново е възстановила своята поднебесност. Накратко, за китайците няма и като че ли никога не е имало съмнение, че именно те са създатели и наследници на най-великата човешка цивилизация. Оттам и липсата на каквато и да било очевидност, че друга цивилизация заслужава и предполага да бъде изучавана като носителка на някаква универсална или глобална валидност. Дори за образования китаец днес общата култура е несъизмерима с общата култура на европееца. Това поначало може да се стори странно, доколкото местата за култура в Пекин често са заети с класически и модерни творби на запада. Оказва се обаче, че дори да разполагат с европейски език, китайците по правило не разполагат със съответните свят и култура, които да изразят на него. Тяхното разбиране за култура, изкуство, история, философия, политика, медии и пр. е дотам чуждо под повърхностните прилики, че най-добре би било човек поначало да се откаже от аналогиите и паралелите. От друга страна, парадоксът е, че чужденецът е неспособен трайно да се придържа към подобен разумен отказ, тъй като Китай външно стъписващо прилича на модерна, напреднала и развита страна, което автоматично включва определени очаквания за близост. Оттам и проблемът: човек очаква страната да е предвидима в нейната развита модерност, но тя не спира да го шокира. Тъй че той остава да се чуди дали тя е само фасада, или пък е същинското лице на една глобална модерност, с която той само си въобразява, че все още може да се идентифицира и да припознава като своя.

Когато ни посрещнаха на летището, бъдещите ми студентки магистърки се очакваше да могат да говорят български, но те бяха способни преди всичко да се усмихват. Нещо повече, на всичко, което явно не разбираха, било то на български или на английски, те отвръщаха с дружен отработен смях. Тези отривисти залпове на дружелюбно неразбиране щяха да се окажат сред най-ведрите и мили лица, с които ми предстоеше да ме среща Китай. Другите му лица варираха от инертното безразличие на разните администрации през удивено ухилената маска на хората по парковете, нахвърлящи се да галят бебето ти с голи ръце, през напъпилите пипливи търговки на Копринения пазар, до абсолютната безизразност на лицето на властта и закона, докато те съветва да сътрудничиш, докато праща обратно семейството ти в Бангкок, откъдето току-що сте кацнали доста след полунощ, или докато те уверява, че няма престъпление, когато си получил за парите си фалшив iPhone, вместо никакъв.
Но китайското лице е нищо в сравнение с телодвижението. Трайна следа от многолетен и многолюден комунизъм ще да е неспособността на китаеца от каквато и да е класа да прояви респект към физическата неприкосновеност на другия, да се изпълни със съзнание за човешката му аура, физическа и духовна. Тялото на всеки, свой или чужд, е изложено и отворено за всякакви издевателства: лакти, разплутост, прилепналост, нечистоплътност, надут транзистор, натрапчив поглед... Зад тях обаче не стои каквато и да е зла воля или преднамереност. Човек бива блъскан, мачкан и ръган просто защото заема място в пространството, към което са отправени естествените апетити на други тела. Дори в татковината се наблюдава известна готовност за примирение пред факта, че някой вече е заел определено място и съответно то няма как да бъде изпълнено от друго тяло. За китаеца в метрото, в автобуса, във влака или на която и да е опашка подобна мисъл е непосилна. Човек бива избутван, смачкван, пререждан и прегазван с чудовищната непреднамереност на автоматична и безлична спонтанност, напълно лишена от отношение. С почуда човек установява, че е възможно да предпочете мутращината на родния шофьор или презрителната наглост на автобусните тийнейджъри пред сляпата съдбовност на китайската небрежност без пренебрежение, на игнорирането без отношение.
Първото нещо, което съветва чужденците авторитетният Beijing Guide, е да се метнат на осмицата, все едно в коя посока, и, седнали най-отпред на горния етаж, да се оставят тя да ги извърти по Третия кръгна града. Когато най-после го сторих, не видях повече от онова, с което вече бях свикнал за два месеца: един Пекин, съполагащ по-скоро успешно две нетърпящи се модерности – тази на комунистическото костюмирано, но грохнало вече кофражно-панелно строителство и тази на лъскавата и безогледна съвременна западна архитектура. Казвам „успешно“, тъй като, вместо да се мъчи да ги споява или сговаря, Пекин ги принуждава да кротуват и да се търпят, без да трябва да се харесват, досущ като двете лица на днешен Китай – комунистическото и капиталистическото.
Разбира се, за всеки опортюнистичен левичар, озовал се в Пекин не без упования за нови опори и потягане на вярата, Китай откънтява като доста як шамар. Бързо се разбира, че от двете системи Китай е избрал най-лошото – безчовечието, алчността, страхливостта и тъпотата на капитализма и лъжата, лицемерието, безсрамието и насилието на комунизма. Така китайската система се оказва двойно безчовечна; тя цъфти и процъфтява, оставяйки тягостното усещане, че многомилионните градове на тази милиардна страна са магически лишени от хора. За мен това беше откровението и проклятието на Пекин, но и на Китай въобще – усещането, че тази страна не е предназначена за хората си, че е някакъв фараонски мастодонт, който поначало не е бил предназначен за онези, които са го въздигнали. Всъщност, паралелното усещане е не по-малко угрижващо – как Китай е успял да се въздигне до тази мощ и възход при толкова изостанал и някак остаряло-вдетинен народ. Това впечатление за двойна редундантност на народа спрямо държавата е особено потискащо по протежение на въпроснияТрети кръг. Тук има точки на натрупване на изключителна архитектурна мощ, които оставят внушението за откъртена изстреляност в собствен вакуум: сякаш някакви сектори от града са се оказали обременени с архитектурни пришълци, които като в прочутия филм избиват из-от гръдта на града, застивайки в зони на сиротно оцъклена чуждост, която всъщност не променя лицето на града. Не става дума само за човешката или стъклено-циментовата вавилония – такава може да се види във всеки съвременен метрополис. Става дума за усещането за грандиозно потьомкинско село, за неистова изкуфяла или поначало куха фасада.
Когато пристигнахме в апартамента, предоставен ни от университета, в който щях да работя, жена ми отрони само: „Мизерничко, а?“, а аз побързах да се обидя от името на всички мрамори и масивни дървении в просторното ни обиталище. Все пак, в себе си трябваше да се съглася с нея и после се питах откъде идва това чувство за „мизерност“ при повсеместната масивна съзиданост на Пекин. И реших, че идва от неговата зазиданост.
Разбира се, да се говори за „застенеността“ на Китай е предвидима и сякаш програмирана реакция. Ала Великата стена, която китайците не се хабят да определят като китайска, защото каква друга да бъде, се оказва обезоръжаващо точен символ на културния и ментален модел на тази страна. Тук практически всичко е стаено зад стени и с настъплението на капитализма „застенеността“ без застенчивость все повече се разраства. Разбира се, че и на Запад е така; частната собственост обича да се спотайва зад стобори. Но никъде тази скритост и прикритост не са ми се явявали дотам същностни. Привидно прозирните огради на Запада са изместени от безкомпромисни китайски стени. По тази причина ходенето по улиците на Пекин бързо се превръща в изнурително и скучно занимание: на човек може да му се наложи с километри да си върви все покрай същата стена, навремени разнообразявана от парадни входове, чиято непристъпност е гарантирана от пазачи в непомерни униформи. Всичко това оставя натрапчивото усещане, че човек се движи между стени, че именно той е вътре, докато автентичният живот тече оттатък стените. Всъщност, точно такова е и действителното положение: нищо не се случва по улиците, всичко става зад стените на ведомства, учреждения и институции. Навсякъде в модерния свят човек има чувството за индивидуална безпоследственост, но никъде то не е по-силно, отколкото в Китай.
Ала редом със застенеността, със скритата си непроницаемост, Китай показва и едно друго лице, което представлява пробойна към пространството на личното, зейналост към долницата и вътрешностите на китайския бит. То идва от отношението към улицата пред дома, масово третирана като заден двор, т.е. като традиционно място за изливането на домашните помии, издържани в разни нюанси на зеленото. Всичко това е настойчиво потвърдено от непосилна смрад, а поради спецификата на китайската кухня, съчетанието от всичко това оставя непогрешимото усещане за системно опразвани вътрешности. Така кварталните улички натрапват усещането за общонационално разстройство на един всенародно лош стомах. Впрочем, известно е, че китайците не носят на алкохол и често спасително и публично повръщат; известна е и пекинската любов към храченето, целящо да прочисти дробовете от отровния въздух. Така или иначе, публичното облекчение през устата все още се толерира повече от по-традиционни отделителни навици, поставени под запор през последните 30 години, набавили на страната пълчища обществени тоалетни, които отдалече изглеждат изоставени и мъртвеещи, но, приближени, струят от виталност.
Разбира се, тази открехнатост на вътрешностите е запазена за хутонгите и особено за едноетажните кирпичени съборетини в покрайнините, в които е стълпено простолюдието от провинцията. Но докато по отношение на сивите, долепени едно до друго къщета с микродворчета в центъра на града се предприема нещо като консервационно освежаване с цел те да бъдат превърнати в туристическа атракция, периферните струпвания на толкова ярки свидетелства на нищета и липсваща хигиена с елемент на оскотяване несъмнено ще бъдат разрушени, а обитателите им – натикани зад стените на невидими апартаменти. Тази изложеност на вътрешностите на показ е противопоказна за режим с воля за антисептична непроницаемост.
Пекин е отблъскващ по два несъвместими начина: на едновременно отсъстваща и прекалена човешкост. Оттам и особеното безличие на града: неговата гладка и лишена от физиономия фасада е тук-там напукана от ерупции на истерична хипермодерност, но далеч по-често - от хлътванията в кротко изтипосана селяшка нищета. Градът има автостради, но всъщност няма улици, доколкото стените надвисват над тях като над затворнически алеи. Градът е свръх застроен и пренаселен, но оставя усещането за пустош. В него има стотици хиляди ресторанти от всякакъв вид, но общото впечатление е по-скоро за комунално изхранване, вместо за общностно прекарване. Пекин е може би градът с най-евтиния градски транспорт с гъста надземна мрежа, а от Олимпиадата насам и подземният транспорт доби тежест. Но движението по улиците и пътищата би било смешно, ако не беше дотам опасно. В Калифорния сериозно се коментираше азиатският шофьорски синдром на бавна реакция и неадекватност, които дори ниската скорост не компенсира. В Пекин към всичко това се прибавя и абсолютното беззаконие, вилнеещо по улиците. С бебе в количка на пешеходна пътека и зелен светофар бяхме почти пометени от такси, чийто шофьор започнах надлежно да ругая. Когато той спря, реших, че тук боят няма да (ми) се размине. Оказа се, че помислил, че го спирам да го наема. Никакво усещане за вина или за нарушаване на чужди права, за право и ред. Индивидуализмът на съвременния китаец е достигнал такива мащаби, че сериозно се коментира западането на колективните спортове в страната като симптом за кризата на общностния проект. Пререждането на опашките се извършва с такава свещена простота, а протестите на бели като мен се посрещат с такава озадачена стъписаност, че човек бързо се ориентира кое е нормата. Същата невинност цари и когато ви заблуждават и премятат навсякъде, където няма нормирани цени. Бакшишът в ресторанта е практически невъзможен, в таксито минава, но първоначалната цена, която чужденецът получава по пазари и тържища, е от 10 до 100 пъти по-висока от онази, на която ще вземе стоката в последна сметка. Чужденецът по правило се третира като американец, т.е., предполага се, че е залудо богат, глупав и широкопръст; това превръща пазаренето в досадна и монотонна процедура, в края на която човек трябва да е наясно, че въпреки изнурения си успех да смъкне цената 10 пъти, е бил прекаран поне 5 пъти в сравнение с цената за китаец. Общото усещане е, че себестойността на всичко клони към нула и прекупвачите работят на чиста печалба. Разбира се, колкото и да са некачествени китайските стоки, в тях все пак има вложени труд и материали, тъй че на човек не му се мисли какво дават на онези нещастни хорица, дето ги изработват някъде в провинцията.
Впрочем, илюзорно ниските цени по пекинските тържища се оказват стъписващо балансирани от цените, на които се продава културата и изкуството в столицата. Човек би очаквал някаква грижа към труженика от града и селото, който да може да се похвали, че е попаднал в двайсетината зали за концерти, за театър и опера, за танц и цирк. Обаче няма милост. Цените на билетите за дори средни чужди оркестри и изпълнители, за които човек би дал 10 долара в Ню Йорк или 10 евро в Берлин, тук започват от 50 евро, но тези билети са винаги продадени, тъй че трябва да си готов за цена от 100 докъм 300 евро за концерт или спектакъл на ниво. Въобще Китай прави впечатление на страна, в която на един и същи рафт безгрижно съжителстват хилядократно разминаващи се цени за един и същи тип продукт. Например в супермаркета човек може да види бутилки оризова ракия за 5 и за 5000 юана, т.е. за един лев и за 500 евро. Тази ножица, която навсякъде другаде би накълцала обществената тъкан, тук сякаш никого не притеснява. Ужасяващата мизерия по улици и къщи съжителства с автомобили, молове, хотели и ресторанти, които безсрамно пръскат показен шик. Докато в други страни тези светове са разделени чрез разни форми на гета за богати и бедни, в Пекин те непосредствено съжителстват във всяка точка на града.
Разбира се, лъскавият Пекин е източният, там е Чаоянг с посолствата и руската колония, там е и западната колония Санлитун, Телевизионната кула, проституцията и разгула във всичките им форми. Западен Пекин е известен като университетското лице на града. Тук са и някои от най-прочутите паркове и музеи. Той е откровено грозен по оня типично безличен пекински начин. Все пак, докато в Източен Пекин човек може да се забавлява с поредните архитектурни изчадия, част от които възхитителни в невъзмутимата си немара по отношение на средата, от скуката на Западен Пекин човек може да се спаси само в парковете, концентрирани там: този на Бейда (Пекинския университет), в който единствено е позволено да се стъпва с велосипед, Парка на черния бамбук, само на спирка от мен, онзи до Гонгджуфен, известен с пролетните си вишни, също и другия малко по-долу, до Западната гара, и още много други. Именно тук са концентрирани и четирите най-забележителни парка на Пекин: Ароматната планина, Ботаническата градина, Летният дворец и Старият летен дворец с руините на западната интервенция. За първите два няма много за казване: Ароматната планина е по-скоро стръмна, но от нея нищо не може да се види нито надолу към града, нито встрани към съседните хълмове поради неизменно лошата видимост. Подобно на Тай Шан, изкачването и тук е въпрос на лично посвещение, нещо като китайски хаджилък, чиито духовни стойности са дотам безмерни, че дреболиите на някаква гледка не занимават никого. Що се отнася до Ботаническата градина, тя е скучна в официалната си част и приятна в откопчилото се от нея дефиле, което обаче скоро се оказва преградено. Въобще планините и парковете в Китай, които са предназначени за достъп, са неизменно оградени със стени и опасани с гъста мрежа асфалт, цимент и каменни струпвания. Често достъпът до техните свещени планинки предполага билет за вход и за лифт, двайсетина евро на човек, но за вътрешните музеи и храмове се плаща отделно. Китайците хабер си нямат как се прави туризъм, тъй като го свеждат до лесно, групово, ръководено и натикано под строй в магазини за сувенири печалбарство; като такова, то може да прилъже само провинциалните трудови колективи, командировани на поклонение, но няма шанс с човешки същества, привиждащи се като индивиди с право на избор. Въобще страната сбира сюблимна мощ и дребно мошеничество в единен жест.
Все пак, думата ми беше за парковете. За град, дотам прегънат под собствената си тежест, градините на Пекин би следвало да са оазиси на бягството и смяната на ритъма, пристани на човещина и мир, бели дробове, зелени петна, парчета природа насред неистовата столица на Изтока. При първото си озоваване в подобни оградени и платени пространства човекът от Запад добива блудкавото и смътно усещане, че нещо не е наред, но отначало не разбира и дори е склонен да хока мнителната си привикналост, извикваща заслужено излъгани очаквания. На пръв поглед всичко в пекинския парк е наред: всичко е подкастрено, разчертано, подредено, разграфено – чисти и спретнати циментови пътечки покрай обезопасени водоеми отвеждат посетителя в компанията на черни или червени бамбуци, приветливо зелени на вид, за да се озове миг по-късно на тумбесто мостче, както и на една или друга беседка на хълмче, сред каменна градина редом до вода, на детска площадка, на платформа за спонтанни песни и танци и т.н. От всичко струи поддържаност и чистота, тъй че човек се заставя да пренебрегва дреболии, като неуморните ремонти, вонята от скарите за обезмесени салами и натрапчивостта на безчет ухилени пекинци, които настояват да се снимат с теб, докато държат с бацилни пръсти с кални нокти ръчичките на невръстната ти щерка. Обикаляш един, втори, трети парк. Вече започваш да регистрираш нездравата хилавост на растенията, измъчената им реанимираност, но тук няма новина. Поначало ти е ясно, че насред тези природни кръпки, фукливо разпръснати из колосалния метрополис, не може да има нищо естествено, нищо спонтанно. Ти обаче не си някакъв треторазреден постромантичен консуматор да вярваш, че в родната ти Европа има природа, дето да е оставена на себе си; ако не си чел точно „Новата Елойза“, било поради липса на превод, било поради симптомите на паника при мисълта за Русо-усамотение, критиката по въпроса услужливо те е светнала, че дивият английски парк на Юлия е точно толкова изкуствен, колкото и предкубистично подкастрените версайски кадастри на нейния любим. И тогава изведнъж разбираш – проблемът не е в отсъствието на природа в природните резервати на Пекин и Китай, а в безцеремонната липса на каквато и да било идея за природа като вътрешно алтернативна, просвещенско-романтическа издънка на модерността, с която дори един балканец осъзнава, че е бил закърмен. Градините тук затвърждават убеждението, че тази цивилизация е изпуснала и зарязала по пътя на модернизациите си всякаква идея за природа. Спонтанност, самородност, стихийна самодостатъчност, алтернативна нечовешкост не са неща, дето могат да впечатлят модерност, превърната в заложник на идеята за триумф на човека над всичко останало, в това число и над собствената му утроба. В Китай под природа се разбира нещо укротено и опитомено, усвоено и очовечено по унизително заличил всяка идея за другост и алтернативност начин. Усещането за планираност и човешки излишък е ултимативно. От грижливата китайска градинка човек може да си направи доста мрачни заключения за реалното отношение към екологията в тази страна. Превръщането на природата в реклама на режима ампутира нейния свободен порив, усещането за всякаква спонтанност и непредвидимост. Сервилното безразличие, което излъчва един китайски парк, се чете и върху кохортите пазачи, портиери, полицаи и военни, с които те застрелва всяко ведомство тук. Милитаризмът на нацията личи най-ясно в начина, по който самата природа е накарана да прилича на спретната полицайка, на набързо наплискана и наплескана служебна жена. Но по-страшно от унижението и слепотата за него, което излъчва окастрената и сложена в циментови бандажи природа, е невъзмутимото чувство за безалтернативност, което излъчва самият китаец по отношение на собственото си поведение спрямо природата. По-отвратително от тялото и лицето на китайската идея за природа може да бъде само ведрото доволство, което струи от лицата на служителите и на благодарните ползватели на обществените паркове и градини.
Но покрай липсата на модерна идея за природа, човек може да осъзнае и липсата на зряла идея за смърт, а оттам и за трагика поради вече загубените природа и живот. Оттам и усещането за занаятчийство без изкуство; за занаятчийство, което идва от немарата спрямо смъртността, проявена най-пълно в осъзнаването на трагичната разлъка с природата. Изкуство без усещането за смъртност и съответно за трагично съзнание на отделеност от природата автоматично се превръща в занаятчийство на ръба на кича; първо, поради имитативната си неспособност да разбере онова, което възпроизвежда така сръчно без идея за аурата на смъртта и на природната другост, и второ, поради културната си обремененост да се справя със смъртта и природата чрез нирванна невъзмутимост, игнорираща всички източници на трагедията като фундаментално състояние на човешкото. Човек трябва да погледа японска манга, китайско кино и визуално изкуство, за да усети, че при цялата безпощадна самоирония и автопародия, с които те третират сюжетите и моделите на модерността, заети от Запад, източното изкуство е неспособно на болката, в него няма страх и състрадание, няма трагедия, защото я няма нито природата като винаги вече скръбно загубена, нито смъртта като винаги вече печално спечелена. Усещането за имитативна кичозност, която пронизва източните култури на модерността, е по-малкият проблем. Далеч по-страшно е чувството за грубост и жестокост, лишени от всякаква преднамереност, които властват в Китай, царството на Изтока. Източният мимезис подобрява оригинала, за да компенсира остъргването на аурата му. Леснината на справянето със смъртта и природата са превърнали Китай в трагично нетрагична страна на оперираната тревога около душата и духа, взети или за абсолютна даденост, или за радикално отсъствие. В Китай ние се оказваме приканени да заживеем в един свят, по-съвършен, тъй като от него традиционно и модерно, културно и политически е било отстранено питането.
И все пак, докато веднъж вървях покрай красивите обли обеми на огромния водоем на Летния дворец, в чийто център в царствена непристъпност пребиваваше ненатрапчив остров, ми хрумна друго: Китай няма идея за природа, за същност, за дълбочина, за смисъл и автентика, но има идея за хармонично пребиваване, тъй като е осъзнал илюзорността на всякаква патетика с оглед на конструкти, като природа, същност, дълбочина, смисъл и автентика. На тази страна не й отиват контрастите, провокирани от природната светлина, тъй като това е страна с ясно съзнание за абсолютната самотност на човека измежду останалите форми на живот. Това означава съзнание за нещастието да бъдеш човек, както и отговорност да превърнеш колкото се може повече същества около себе си във форми на живот, различни от човешката. Всъщност, хитростта на Китай, „пунтът на китайката“ е да помогне на хората, които са прекалено много, да забравят, че са прекалено много хора, хора в прекомерна степен: мислещи тръстики, надарени с избор и свобода, и пр.
И така, признавам, че ми костваше усилия да озаптявам спонтанните пориви на негативност и съпротива срещу начина, по който тази страна, цивилизация и култура се беше отляла в съзнанията на моите студенти; срещу техния неподправен и нерефлектиран, саморазбиращ се национализъм, срещу тяхната сурова презрителност към всеки, позволил си да не харесва родината им; срещу изнурителната бавност, с която разбираха и реагираха, срещу липсата на нерв и импулс в работата им, срещу онова прословуто отпуснато спокойствие, което все бърках с невъзмутимост; срещу дрънкулките и стъкълцата по дрехите им, срещу липсата им на координация, срещу самоубийствената им отвеяност по улиците, срещу специфичната им миризма не на пот, а сякаш на пръст, на хумус, на земя; срещу тяхното безплодно зубрене и безсмислено наизустяване, срещу неспособността им да ползват модели, срещу обезоръжаващото им невежество относно онова, което ми се е привиждало като универсална обща култура; срещу безпомощната им поетичност, когато пишат официални текстове, и срещу още по-обезсърчаващата им казионна официозност, когато пишат любовни писма; срещу необяснимата им мания да се снимат редом до европейските си преподаватели, неизменно сбрали пръсти в знак V… Срещу нескритата им пренебрежителност към моята чужда персона, срещу сляпата им небрежност и нелюбопитство относно онова, което носех и можех да им дам… Проблемът не беше в индивидуалността на студентите ми, а в това, че при ясната очертаност на уникалните им физиономии, всички те споделяха една китайщина, която не харесвах, колкото и да се мъчех да я разбирам.
Ала покрай убийственото земетресение в Съчуан (известен у нас като Сечуан покрай Брехтовия превод), видях един Китай, който се издигна над традиционната си култура на игнориране на смъртта. Покрай покъртителните кадри на осиротели мъже и жени пред порутените училища на провинцията, почувствах една непозната идентификация с Китай, който страдаше сякаш за пръв път така открито и неритуално за своите мъртви.
И все пак, в приемането на съдбата се четеше сдържаност и мъдрост, непосилни за модерния човек от европейски тип. И покрай достойнството, с което Китай понесе катастрофата, отказвайки да й признае статут на трагедия, се усетих в досег с една възвишена страна, със сюблимността на една стена. Една страна зад стена, която вече десетилетия успешно храни своето милиард и една трета население, за което време масово го е снабдила с телевизор и мобилен телефон. В затворената самодостатъчност и самоизчерпаност на Китай има нещо неопровержимо, непосилно и в последна сметка сюблимно. От перспективата на Китай, който храни своите милиарди, ограничава раждаемостта им, снабдява ги с оня минимум, който да ги накара да кротуват и да добруват и поддържа ръст от 10%, който храни и облича света, критиките като тези по-горе изглеждат дребнави, нездрави, елитаристки и по интелигентски дребнобуржоазни. Пред лицето на надвитата мизерия и глад на такива маси от хора кахъренето за някаква еврохармония, субстанциална модернизация и симулация на природна автентика отзвучава тесногръдо и късогледо. От перспективата на китайския успех с изхранването и задоволяването на базовите нужди на такова население на територия, която не може да се похвали с излишък на суровини, европейският добър вкус и стил на живот изглеждат като лигавене от позицията на един масраф, надвит за сметка на други континенти, раси и народи. Китай някак няма идея и желание да изглежда красив, приятен или симпатичен. Той, разбира се, използва фигурите на красотата и насладата, но само като рекламни и съответно пропагандни трикове. Иначе много повече се интересува от това да бъде силен, властен и покрай това - евентуално възвишен. Китай не се интересува да се харесва нито на другите, нито дори на самия себе си. Той е в процес на съграждане и на акумулиране на сила и власт. Не е добро място за живеене и в много сфери изостава драстично. Но това несъмнено е място, в което трудно, но шокиращо бързо, се съграждат и издигат нови неща, нови форми на живот, нови представи за добруване и щастие. Градовете може да изглеждат по-скоро чудовищно с абсурдното си съчетание на съборетини и небостъргачи, китайските коли може все така да приличат на серийни франкенщайни, нелепо слепили мускулести откъслеци от западни и японски автомобили, хората може да продължават да ходят с евтини якета и изкуствени рокли със стъклени мъниста. И все пак, грозотата и мръсотията ефективно биват надвивани. Глупостта и тъпотата се оказват хитроумно функционализирани и вкарани в китайската машина на просперитета. В Китай се сблъскваш с исторически шеметно решаване на грандиозните проблеми на човешкото оцеляване, на живота, пък бил той по-скоро като zoe, отколкото като bios. От тази перспектива европейската ни тренираност в съображения от философски, естетически и етически порядък изглеждат ту хилави и недъгави, ту нездраво луксозни и самодоволни. Нещо повече, от китайския хребет на времето те могат да се видят като аргументи и орнаменти в укрепване и увековечаване на същата тази демографски и животоориентирана съвременна модерност. Китай в последна сметка смъква културната и цивилизационната маска от лицето на собствената ни модерност, за да разкрие актуалната структура на съобразяване и взимане на решения и в нашия свят. Китай ни се явява като една грандиозна демистификация на собствената ни илюзия за модерност с човешко лице. Радикалното пренебрежение към всякаква хуманитарност отвъд езиково-литературната, ангажирана с националния и политическия мит на Китай, предвещава, ако не утрешния ден на Европа, то все по-голямото ритуализиране и орнаментализиране на критическото философстване у нас, на Запад. За да се справим с Китай в нас самите, ще ни трябва нещо ново и по-добро от трагическата хуманност на една критическа хуманитаристика. Защото в противен случай Китай ще ни помете, без дори да ни забележи и отчете като колатерални жертви.
И правилно ще направи.
Освен ако не намерим начин да го изхитрим, прелъстим и разложим отвътре – примерно, чрез една нова трагическа естетика на собствената му историческа и биополитическа крайност, на неминуемото му обуржоазяване, което да предпочете трагичните питания относно човешкото след човека пред добруването зад Велико-китайската стена на глобална безалтернативност. Защото неминуемият сблъсък между Китай и Запада ще постави ултимативно въпроса за избора между хората и човека, между човечеството и човешкото. Изходът от него е неясен. А неговият неминуем ироничен парадокс ще бъде, че в него Западът ще се види принуден да се съюзи с ислямския свят и да се припознае в него.



--------------------------------------------------------------------------------

[1] Ра

Това е една статия, която намерих в Мрежата. Много интересна е тезата на автора. Четох я с голям интерес интерес и си помислих, че може да е интересна и за вас

Отмъщението на зарзаватчията
От Иван Кръстев

Отпечатано в „Либерален преглед” от 2 декември 2009 г.

Революциите от 1989, чрез които бяха свалени комунистическите правителства в цяла източна Европа, обикновено се разглеждаха като едни от най-мирните на континента. Левите ги хвалеха като израз на народната воля и победа на гражданското общество над държавата. Десните ги честваха като триумф на свободния пазар и свободния свят. Но комбинацията от световна икономическа криза и надигащ се политически популизъм в източна Европа подлага на изпитание някои от дългогодишните основни предпоставки. Финансовата криза постави под въпрос неолибералния капитализъм, а твърдението, че демокрацията е най-доброто средство за постигане на растеж е разклатено от успеха на Китай.

Геополитическите изгоди от края на Студената война днес също вече изглеждат несигурни. Пишейки в Observer през септември 2008, философът Джон Грей предсказа, че „катаклизмът, който ние преживяваме, е нещо повече от финансова криза.“ Той твърди, че „ерата на американското глобално водачество, простираща се назад до Втората световна война, приключи … [това е] промяна, също толкова всеобхватна в последствията си, колкото и падането на Съветския Съюз.“ А западащото глобално значение на ЕС се признава дори и от Брюксел. Настъпи часът на ревизионистите.

Революциите винаги са били почитани за това, че освобождават хората. Но когато става дума за събитията отпреди 20 години, една алтернативна интерпретация постепенно започва да си пробива път: че през 1989 освободени са били всъщност елитите. Лесно е да се отхвърли това като един вид конспиративна теория. Но не толкова лесно е да бъдат игнорирани политическите му последователи. В източна Европа популизмът – една политическа доктрина, която противопоставя интересите на „обикновените хора“ срещу ония на „елитите“ – е във възход. Популистите имаха или имат властта в Полша, Словакия и България. Но защо хората трябва да се гневят на своите управляващи елити, след като тези управници са ги направили по-свободни, по-богати, а и граждани на ЕС?

Вацлав Хавел написа през 1978 едно есе, озаглавено „Властта на безвластните“, в което става дума за обикновения гражданин на източния блок. Тук Хавел си представя един зарзаватчия, който слага на витрината в магазина си плакат с надпис „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ Но зарзаватчията всъщност не се интересува от пролетариата и неговото обединение. Лозунгът е заявление за лоялност към властимащите и същевременно молба той да бъде оставен на мира. От 1989 насам, зарзаватчията има свободата да махне този плакат. Но как иначе е протекъл животът му през тези 20 години?

Може би зарзаватчията е успял да приватизира магазина си. Може и да е заменил стария плакат с нов, на който пише „най-добрите плодове в града“ (при което клиентите му се оплакват, че една лъжа е била заменена от друга). Но ситуацията му не се е подобрила. През 1990 комунистическата социална държава беше заменена от една посткомунистическа, сбогом-държава. Той може и да не е плащал данъци – но в замяна на това може би е бил принуден да плаща на местните бандити, които са поели реалната власт.

Още по-вероятно, той не е успял да поеме контрола над магазина. Ако е бил на някакво добро място, магазинът сигурно е бил приватизиран от неговия бос. Като следствие от това зарзаватчията може би е изгубил работата си, а заедно с това – и социалния си статус, както и финансовата сигурност.

Много вероятно е, че синът на зарзаватчията е напуснал страната, за да работи в западна Европа, и че децата на дъщеря му получават лошо образование в местното училище. Някой от съседите му може би е забогатял и непрекъснато се оплаква от неефективността на държавата. Може би новопоявилият се супермаркет му е отнел клиентите. А зарзаватчията бива непрестанно преследван от призрака на сравненията: сравнявайки сегашната си съдба с това как е живял по-рано, или как хората като него живеят в западна Европа. Може би днес той живее живот, изпълнен със страхове и недоволство.

Тази картина не е преувеличена. Едно изследване от 2003 г. установи, че само около 15-20 процента от хората в България са спечелили от прехода към комунизма – измервайки нещата от гледна точка на доходи, социална мобилност и консумация. Само 5 процента от хората идентифицират себе си като печелещи от прехода.

А има и по-мрачни резултати. Според едно изследване, публикувано в theLancet[1] по-рано тази година, бързата приватизация е повишила смъртността в бившия Съветски Съюз и източния блок с 13 процента през ранните 1990 години. Продължителността на живота в Русия е спаднала с почти пет години между 1991 и 1994.

Така че едва ли е толкова трудно да се разбере защо зарзаватчията може би мрази своите посткомунистически управници и ги обвинява за проблемите си. (Въпреки това той не изпитва носталгия по комунизма). Но, парадоксално, политическият популизъм в източна Европа се надигна след като ситуацията се беше подобрила – когато онова десетилетие или малко повече, съставено от беззаконност и олигархически капитализъм беше приключило в повечето страни. Но какво тогава му придава съдържание днес?
* * *
През 2004 г. двама известни леви социолози, Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, публикуваха книга на име Какво се случи. Разказ за Прехода в България 1989-2004 г. Тя съдържаше едно ясно и хладнокръвно послание: Преходът свърши. Свърши и политическата поляризация: вече няма ляво и дясно. Комунизмът е нашето общо минало (престанете с истерията около него), капитализмът е общото ни бъдеще (престанете да се страхувате от него). Няма смисъл да се говори за граждани или поданици. Новото общество е населено само от консуматори и неуспели консуматори. Преходът беше мръсен, болезнен и несправедлив, но той изпълни задачата си да превърне комунизма в пазарна демокрация и да подбере новите елити, които да я управляват. Тези нови елити са странна порода: те имат мозъците на банкери, маниерите на сервитьори и мечтите на тийнейджъри. Те не са в бизнеса на управлението, а в онзи на мениджмънта и забавленията – част от индустрията на услугите. И те изглеждат безвластни, така че за тях е по-малко вероятно да бъдат заплашени от социалните движения, идещи отдолу.

Какво се случи? предизвика сензация в задрямалия политически ландшафт на България. Райчев и Стойчев бяха и успешни бизнесмени – акционери в първия голф-корт в България – и така причислявани към новия елит. Книгата беше възприета като манифест: еманципираните елити обявяваха победата си над останалата част от обществото и заявяваха свободата си, без да се грижат за това дали обществеността ги мрази, така поне изглеждаше всичко. Повечето от критиците на книгата се съгласяваха с твърдението, че меритократичните групи от стария елит са били основните печеливши от революцията. Но те не споделяха благосклонния възглед на авторите относно прехода. Левицата беше вбесена от техния анти-егалитаризъм и от правотата на твърдението им, че революцията е довела до релегитимизация на комунистическите елити.

Независимо от това дали Райчев и Стойчев имат право или не, падането на Берлинската стена доведе до развод между елитите от източния блок и останалата част от техните общества. При комунизма елитите имаха всичко, но не можеха да му се наслаждават открито. Те се криеха в специални магазини и Мерцедеси със затъмнени стъкла. Цената, която плащаха за привилегиите в едно идеологически егалитарно общество, беше постоянната несигурност. Чистките на Сталин и културната революция на Мао бяха един вид напомняне за онова, което винаги може да се случи на хората, стоящи на върха. Преходът към комунизма, за разлика от онзи към капитализма, никога не можеше да привърши.

И докато комунистическите елити бяха брутални, те същевременно бяха и достъпни – те бяха задължени да се смесват с обикновените хора. Това беше идеологически императив и предусловие за контрола на партията над обществото, но заедно с това то беше и неизбежна реалност, наложена от недоимъка. Ключът към разбирането на комунистическото общество са мистериозните (и същевременно прозаични) практики, които руснаците наричаха блат, поляците zalatwic sprawy, а българите – връзки: неформалните отношения, размяната на услуги, сделките на черния пазар, партийните контакти и връзки, които хората използваха, за да поминуват или да си пробиват път напред.

Днес зарзаватчията може и да печели повече пари, отколкото по комунистическо време, но той е изгубил приятелите с връзки. Преди двадесет години дори един член на елита трябваше да се сприятели със зарзаватчията, ако искаше да има пресни плодове. И той трябваше да връща услугите, ако зарзаватчията го помолеше за това. В перверзния свят на икономиката на недоимъка, зарзаватчията решаваше кой какво да получи. Той беше едновременно безвластен и властимащ. Той „притежаваше“ магазина без да поема рисковете на реалната собственост. Корупцията едновременно подкопаваше и поддържаше комунизма, разпределяйки не само стоките, но и властта. Размяната на услуги непреднамерено даваше власт на слабите.

Но докато зарзаватчията получаваше облаги от корупцията на комунистическата система, той стана жертва на посткомунистическата корупция. Революцията го освободи от необходимостта да разкрасява магазина си с идеологически глупости. Той получи свободата да говори, да пътува, да гласува, да консумира. Но той изгуби ограниченото си влияние върху елитите. Властта на изборната урна е по-абстрактна, отколкото беше осезаемото влияние, което той извличаше от връзките си. Днес никой не се нуждае от приятелство със зарзаватчията, за да получи пресни плодове. Той не може да изисква услуги от мощните си клиенти. Модерният политик разговаря с избирателите чрез телевизията и ги слуша чрез допитвания до общественото мнение. А възходът на социалното неравенство е съпровождан от процес на социална сегрегация. Едно скорошно изследване в България показа, че хората с ниски доходи нямат буквално никакви връзки с ония с високи доходи.

Мнозина българи ненавиждаха Какво се случи? защото възприеха книгата като един вид користно, ако и отчасти вярно, оправдание на статуквото. Но онова, което ги шокира най-много, беше осъзнаването на факта, че авторите бяха говорители на новата меритокрация: управлението на хората, разполагащи с компетентност и подготовка. След като в продължение на половин век те бяха управлявани от посредствени партийни лоялисти, героите на революцията от 1989 желаеха меритокрация. Тази вяра, много повече от демокрацията, беше общата основа, на която се срещнаха комунистическите реформатори и антикомунистическите дисиденти. Като илюстрация на това, в ранните заседания, които положиха пътя към свободните избори в България, комунистическите лидери се обръщаха към опонентите си с „другарю“. Когато опозицията възрази, единственият компромис, който можа да бъде достигнат, беше използването на академични титли.
* * *
Късните 1990 години доведоха до отварянето на посткомунистическите икономии и края на голямомащабната приватизация. По това време меритократите започнаха да заместват олигарсите като гръбнак на истеблишмънта в източна Европа. Бандитските свои хора постепенно бяха заменени от добре образовани външни хора. Днес, в целия регион, доходът е по-тясно свързан с образователния статус, отколкото с който и да е друг фактор. Владеенето на английски език и образованието в западен университет е най-добрата предпоставка за нечий успех. Меритократичните елити – онези с образование и талант – са реалните печеливши от прехода.

Меритокрацията е естествената утопия на постполитическите общества. Тя обещава компетентно ръководство, възможност за водене на личен живот (без нужда от гражданско участие) и социална мобилност чрез образование. Но източноевропейският опит хвърля светлина върху един по-широк глобален отлив от меритокрацията, подхранван от икономическата криза. Меритокрацията се основава на добри образователни системи, на усета за общност и отговорност сред елитите, както и на рационални избиратели, които възнаграждават реални постижения. Но тези условия не съществуват.

А освен това, както Майкъл Янг предвиди във Възхода на меритокрацията (1958), тя създава един свят с ясни, лесни за оправдаване печелещи и губещи. Като следствие от това елитите, убедени в легитимността на успеха си, обикновено изпитват само малко съчувствие към бедните, или във всеки случай по-малко от предшествениците си. Либералните философи като Джон Роулс твърдят, че справедливото неравенство е по-приемливо за хората от несправедливото неравенство. Но в бившия източен блок може би е в сила обратното. При комунизма, да бъдеш губещ беше израз на един морален принцип. Да бъдеш губещ в едно меритократично общество е нещо много по-съсипващо: то просто означава, че не си успял.

Елитите никога не са били в такава добра позиция. Традиционните аристократически елити бяха натоварени със задължения и бяха възпитавани така, че да ги поемат. Поколения от предшественици, гледащи откъм портретите от стените на дворците им, бяха изпълнявали тези задължения преди тях – а това означаваше, че те трябва да бъдат вземани на сериозно. Във Великобритания например, броят на хората от висши класи, убити в Първата световна война, беше по-голям от онзи на хората от низши класи. Но новите елити не жертват нищо. Децата им не умират във войни. Мобилността на меритократичните елити ги прави практически независими от натиска на държавата. В книгата си Бунтът на елитите (1995), американският социален критик Кристъфър Лаш различава меритократичните елити от предшествениците им чрез липсата на интерес към водачество и желанието да избегнат общата участ. Те вече не са зависими от образователната система на собствената си страна (децата им ходят на частни училища) или от националната система на здравеопазване (те могат да си позволят по-добри болници). И те са изгубили онова, което антропологът Ивайло Дичев нарича „емоционално гражданство“ – тенденцията да споделят страстите на своята общност.

Краят на комунизма постави в движение процеса, който освободи меритократичните елити от неща като страх, вина, идеология, връзки със собствената общност, национална лоялност и дори от необходимостта да управляват. Това е истинското наследство от 1989 и ключът към разбирането на възхода на популизма в източна Европа. Популистите не предлагат реална алтернатива, нито пък са егалитарни. Привлекателността им се крие в обещанието на ренационализират елитите, да установят отново ограниченията, които бяха отстранени през 1989. Скритата цел на популистите е да внесат страх и несигурност в живота на елитите, или дори да ги хвърлят в затвора (единственото нещо, което елитите не могат да избегнат, е системата на правосъдие). Това е борба не за справедливост или равенство, а за познатост. Популистите са като напусната съпруга или съпруг, които не могат да приемат новата свобода и равнодушие на бившия партньор, и са готови на всичко, за да му/й припомнят, че те все още са женени.

Въоръжени с мунициите на глобалната финансова криза, кампаниите на популистите за ренационализация на елитите ще продължават. Остава да се види колко успешна ще бъде тяхната контрареволюция при отменянето на наследството от 1989.

Източник



________________________________________
[1] Британско медицинско списание, Бел. пр.

когато подготвяме софрата за тази вечер, предлагам нещо от не толкова далечната 1996 година.
Какво се е случвало?
Ето:

https://www.youtube.com/watch?v=FTt1MyXCfzs&feature=player_embedded

Това се е случвало у нас и с нас.

Сложете си слушалките или поставете високоговорителите към компютъра, за да чуете с ушите си този невероятен цинизъм...на нашия министър на културата. Пък и на другите също.

Добро утро на всички!
Good morning everybody!
Здравствуйте товарищи!
Bonjour Mesdames et Messieurs

На всички членове на ЕСФ честитя Новата 2010 година! Сърдечни пожелания за здраве и щастие на Вас и на Вашите близки!
Навърши се една година откак Кибера стъпи на територията на този форум. Благодаря на собственика и уредника му Ригас за гостоприемството!
Ригасе,
пожелавам на теб и на семейството ти да бъдете здрави и да запазите жив интереса си към живота!

Празниците свършиха и аз отново отварям Кибера.

И в следващия постинг ще сервирам нещо за душата.

Защото празниците за душата си ги правим ние сами.

Ще прочетете нещо, което съм приготвила специално за вас. Това са спомени за Русенския комитет, които никога досега никъде не са били разказвани.
Това е нашата недалечна история, към която ни връща документалистката Малина Петрова.

1989-а

Разговор с Малина Петрова.

Малина Петрова е родена на 3 септември 1950 година в Бургас. Завършва Немската езикова гимназия в родиния си град ,(семстриално математика в СУ)* и режисура във ВИТИЗ, в класа на кинорежисьорите Христо Христов и Георги Дюлгеровл Автор е на 13 документални и 2 игрални филими, сред които „Пътешествие”, „Синът на Мария”, „Тетевенска 24”, „Пантеон”, „Фермата”, „Виновни няма”, „Сърцето умира последно”, „Реката”, „Балкански уроци по история”, „Духът и камъните” и др. Председател е на фондация „Утре”, която осъществява проекти в областта на културата и подпомага деца в неравностойно положение.Малина Петрова е първият носител на наградата „Паница” за гражданска доблест. За последния си филм „Приключено по давност”, чиято премиера се състоя през юни тази година в Бургас в рамките на Фестивала на европейските кинопродукции, първият й коментар бе лаконичен:”Това не е филм просто за пожара на една партийна централа, това е филм за нашия злощастен преход”

Малина Петрова:Като се създава Русенския комитет (Обществен комитет по екологична защита на Русе) толкова се изплашват, че зарязват цялата държава. И Политбюро, начело с Тодор Живков, свиква някакво зловещо заседание, защото там има нелегална организация, даже един от тях каза:”Бе те са като нас на 9-ти септември, тая работа има отзад много сериозна организация!” Дори не допускат, че от другата страна стоят всъщност едни аджамии, които абсолютно нямат понятие от подобна нелегална работа.

Разговарях с Малина Петрова в моя дом, не можеше да ме покани у тях – точно този ден умираше кучето й. Тя е един от основателите на Русенския комитет. Сега, двайсет години по-късно, не е министър, не е депутат в Народното събрание и няма частен хотел.
Продържава да прави филми, които продължават да стигат много трудно до зрителите. Филмът й за Трайчо Костов чака седем години (и то след промените) за да бъде показан на телевезионния екран посред нощ. За последния й документален филм за подпалването на Партийния дом „Приключено по давност” още се води мъчителна преписка с БНТ, която се суети и ослушва да го излъчи и сега, през 2009 година, въпреки огромния зрителски интерес на данъкоплатците. Малина Петрова разказва за онези времена без озлобление и с чувство за хумор.

Малина Петрова: Цялата работа започна от това, че много преди да бъде написано писмото на художниците, бяхме командировани в Бургас на един кинофестивал на любителските филми – някакви хора по улиците с кърпи на устите, млади жени с бебета и т.н...И се чудим какво става...

Ивайла Александрова: И това е преди „Дишай” на Юри Жиров?

М.П.:Юри Жиров още нямаше хабер да прави този филм. Бях много озадачена и си казах: „Аз живея в тази държава, а дори не подозирам, че съществува такова чудо” Връщам се в София и запоцвам да питам, толкова съм потресена от това. Междувременно се пояьвява писмото на Светлин Русев, след това и на младите художници – председател на Кабинета на младите художници беше Иван Русев. И разгеле, повод (Смее се). Вече беше започнал да се снима филмът на Юри Жиров. И ние решихме да обявим основаването на Обществен комитет за екологична защита на Русе на 8 март: случайно срещнах Юрий и го питам дали са готови с филма, и той ми отговори, че вече са го направили.Така включихме и „Дишай” в програмата. Всъщност ние, Кабинетът на младите филмови дейци, поканихме тези жени да дойдат от Русе, във фоайето на Дома на киното хората събираха пари, за да можем да им платим пътя.

Беше абсолютно гражданска проява. Наистина в навечерието на създаването няколко души се събрахме в кабинета на Петко Симеонов. Всички хора, които участвапа, бяха поканени от нас на нашето събрание – и Стефан Гайтанджиев, и Желю Желев, и Ивайло Трифонов...

И.А.: Обаче Петко Симеонов след това се е отказал. Защо?

М.П.: За Петко Симеонов трябва да питаш Петко Симеонов, ние една сега се изяснихме. Той не искаше да вземе участие и смяташе, че не е време, че народът не е узрял за такива акции,тогава влязохме в спор с него. Сега призна, че когато е видял колко е подготвен Стефан Гайтанджиев, е помислил, че това е провокация. И че всъщност, едва ли не Държавна сигурност се намесва и ни тласка към тази работа. Така ми го обясни.

И.А.: А какво се оказа със Стефан Гайтанджиев впоследствие?

М.П.: Той ходил и питал май Стоян Михалов, с някой се беше съветвал за всеки случай преди събранието, такова обяснение беше дал в един момент. Понеже след като вече направихме Русенския комитет и на Съюза на филмовите дейци беше наредено да се разправят с мен, при първата ни среща, като ме извикаха, казаха: „Какво сте направили вие? Вие сте направили Зелена партия!” (Смее се) От девет часа сутринта зазвъняха от ЦК...Сега много хора не искат да си спомнят оново време. Сякаш се срамуват от това, че са били толкова истински, мислят си, че са били излъгани в някои неща. Всичките сме били излъгани вероятно, но не може да се срамуваш от това, че тогава си бил толкова открит, че си бил гражданин. Всички тези години приличат наистина на пиянството на един народ, в хубавия смисъл на думата – с такава вяра, с такава откритост, с такова желание нещо да се промени най-после, сякаш бяхме излезли от мрачен тунел; усещането за нещо друго, че ние сме в състояние да го променим, хората се чувстваха силни. Около четиристотин души май се бяха записали, но според мен бяха повече, не знам дали не бяха към петстотин. Разбира се, имаше хора, които се изнизаха много бързо.

И.А: Уплашили са се?

М.П.: Имаше и хора, които се уплашиха, да, познава ги, видях как си тръгнаха.

И.А.: Кои се уплашиха?

М.П.: Кои се уплашиха? Ами хората се уплашват, когато имат какво да губят. Аз от какво да се уплаша, когато нямам какво да губя? Свободата си мога ли да я изгубя? Има си човек някакви ценни неща и ако това нещо се поставя под въпрос, тези твои ценности, разбира се, че ще избягаш. Имаше хора, които имаха работа в ЦК на БКП, естествено чиновническа, синекурна длъжност , но малко ли е, изхвърчаха бързо, бързо. Аз не мога много и да ги обвинявам, защото хайде, да речем мен ме познават, обаче излизат някакви други хора, които те не познават, кой тогава познаваше Стефан Гайтанджиев, кой познаваше Ивайло Трифонов, някакви, на които те с основание не могат да се доверят. И понеже хората са лъгани много – често впоследствие се оказва, че твой много близък човек, на който толкова вярваш, че дори си го превърнал в идол, е играл такава двойна игра, дори не можеш да допуснеш, че е възможно.

Сега в последния си филм, пожалих някои хора, пожалих ги, въпреки че стигнах до някои много неприятни истини. Отишли са си от този живот, трагично са си отишли, но са създали такъв ореол около себе си, че само при споменаването, че съм стигнала до нещо друго, виждах потреса и ужаса, като се разбере за какво става дума. Наистина има неща, които човек не може да повярва, че са възможни. Ето, ние сега си говорим, а представи си, че аз играя двойна игра и ти ми вярваш; гледам те в очите и те уверявам в разни неща. Ти ме възприемаш като съмишленик, а се оказва, че моите намерения са съвсем други. Но тогава болшинството от хората се изплашиха, включително и тези, които бяха членове на Управителния съвет, в момента, в който се разбра, че това не е паръчано от ЦК. Имаше хора, които какво ли не направиха на събранието, за да влязат в Управителния съвет, а след това изведнъж се дръпнаха като ужилени. Понеже ние все пак продължавахме да действаме – бяхме подвели, така да се каже, петстотин души, а Управителният съвет се изпокри, една нощ на един приятел му дожаля, като видя колко много се тюхкам и се чувствам отговорна, и ми предложи: „Абе, аз не влизам в такива работи, но ще ти помогна, искаш ли с моята кола да те водя хо адресите...” И с този човек започнах да обикалям по адресите на хората от Управителния съвет. Най-достойно се държа Вера Михайлова, химичката, има такава жена, проф. Вера Михайлова. Тя единствено ме посрещна много радостно и възторжено в дома си. Такива сцени имам! Помня една сцена, например, с един професор, който ме вкара в кухничката си и ме заби в едното кюше: „ Как може, вие, да ме викат, да ми търсят сметка, вие не сте питали ЦК, вие да ни заблузите...? „ Ама, казвам аз, мола ви се, кой ви е казал, че съм искара разрешение от ЦК?” Крещя! Имаше други, които ме посрещнаха на вратата много студено. И се оказа, че трябва да се направи нещо. С голям зор успяхме да съберем половината Управителен съвет в кафенето на студия „Екран” и там вече тези, които бяха привикани, започнаха да разказват кой, какво къде е бил извикан, какво му е било казано. Аз в един момент, напуснах, защото вече бяха намерили начин да ме извикат в ЦК на Комсомола като председател на Кабинета на младите филмови дейци, по линия на младата художествено-творческа интелигенция. И ме извика секретарят по идеологията, същият този Александър Мирчев, за когото става дума във финала на „Приключено по давност”, този същият, който е дал информация на Димитър Луджев за събитията около пожара на Партийния дом. Бяхме извикани с още някои от Кабинета и аз помолих Асен Владимиров, който ми беше заместник, да отидем двамата. Първоначално бяхме сами с Александър Мирчев. Направи ми впечатление, че като започнахме разговора, той пусна музика, някакйв джас май беше, и си казах: „Аааа, сигурно се плаши от подслушване, щом пуска музика.” Започнахме разговора, всичко много любезно, аз разказвам какво се е случило, че няма нищо особено, нали, всичко нормално, той проявява разбиране. И в един момент вратата започна да се отваря и да влизат някакви хора, които дори не казаха добър ден, седяха отстрани и гледаха страшно. И взеха да задават въпроси, от ЦК, от Градския комитет на партията, от не знам къде си...Изведнъж се оказах като на разпит, започнаха да се държат строго – как си позволяваме да прояваваме такива волности, и т.н., докато не решиха, че аз съм станала жертва на някакви тъмни сили.

Следващата среща беше след известно време при Георги Йорданов. И беше много смешна тази среща. В книгата си той разказва пред Политбюро как първоначално съм се държала дръзко, като Смолянов, но постепенно, в хода на разговора, вече не съм била толкова уверена и как съм започнала да се изчервявам (смее се...) , а който не ме познава, само той не знае, че моето състояние е такова постоянно. Истината е друга. В началото той започна да ми докладва какво всъщност са извършили ЦК и Политбюро.
Аз дори се учудих защо така подробно ми обяснява как другарят Живков, който има такива възможности, какво ли не е правил, но не е могъл да постигне нищо, а ние какво си въобразяваме, че можем да постигнем, че ето вече има някакви договорености с румънците, вие знаете ли, много хубаво, нали?” – Да! – Вие мислите, че е хубаво, обаче има други хора, които не се радват на това, и има други тъмни сили, които се стремят към власт, вие може да сте заблудена от тъмни сили. И аз казах по едно време: „Абе всички ми говорят за тъмните сили, ама кои са тези хора, които не се радват, че ще спре обгазяването, кои са тези?” Казва: „Не мога да ви кажа имената, защото това са хипотези” И продължава „ Това са тъмни сили, които еди-какво си, еди-що си” Аз реагирам: „Другарю Йорданов, всички ми говорят за тъмни сили, ама не мога да разбера кои са тези сили, може ли да ми ги обясните вие или може би това отново са хипотези?” И изведнъж този човек скочи и започна да крещи:” Не са хипотези, не са хипотези, не са хипотези!”

Те изкараха по едно време, че аз съм ченгето, ченгетата изкараха, че аз съм ченгето. А аз се чудя защо хората се плашат от мен. Докато най-сетне поумях, когато един познат ми обясни те говорят това, и това, е това, за да хвърлят съмненията върху теб. Как тогава всички няма де се отдръпнат, ами ще се пазят, и се пазеха, и близки се пазеха. Така че някои от тях не мога и да обвиня, кой знае какво са им говорили. Хората са били спонтанни, дошри са, самият факт, че дойдоха на това събрание, седяха на опашка, подписваха се, а след това излезе, че те са вкарани. Доскоро вървеше мълвата, че Русенският комитет е направен от ченгетата. Бяха извикали Ивайло Трифонов и му бяха казали: ти знаеш ли там е еди-каква си организация?! Аз го репликирам: „ Недей така, братко, аз ви поканих, не ги слушай, поне ме познаваш!” И той ще повярва на мен? Как ли не – там са се събрали хората от Политбюро, казват – така и така, ти ще вярваш на тях, така е...(смее се)

Имаше друг тригикомичен случай. Не ми казват какво готвят да направят в Университета. Обажда ми се кинокритичката Светла Иванова, моя приятелка. Аз обикновено мълчах на телефота, да не вземе някой да се закачи за нещо, и бързах да приключа разговора. Тя каза: „Хайде добре, няма да говорим, довечера ще се видим в Университета.” „Какво ще има в Университета?”- питам. „Ами ти не знаеш ли? Добре, добре, добре” и затвори телефона. Смешното беше на следващия ден вечерта. Бяхме с Петър Берон и с Джуто, Юлия Папазова. Берон сладкодумно разказваше нещо забавно за преживяванията си в Азия. По едно време, късно вечерта, се обади Мария Желева, за да съобщи, че са създали Клуба. Сутринта, като отворих в Студия „Време” в една от стаите събрани всички – редактори, режисьори, почти всички били на събранието за създаването на Клуба. И аз казвам: „Сега ще видите как Държавна сигурност ще ме призове”. Реакцията беше: „Хайде сега, ще те призове. Ами ти нали не беше снощи?!” – „Ще видите!”

В обедната почивка се появява един човек , облечен туристически. Гледа в едно листче и пита: „Коя е Малина Петрова, ако обичате, излезте навънка!” Подаде ми една призовка и каза, че след два часа трябва да бъда при прокурора на републиката.

Оказа се, че са повикани четирима души, тримата са участвали, а четвъртия, сиреч с мен провят гаф, не допускат, че аз може да не съм там. На улицата срещат Желю Желев, опитват се да му връчат призовката, но той като по-опитен, отказва да я приеме: „Не мога да я получа на улицата!” И те викат Мария Бойкикева, която е първият председател на Клуба, Ивайло Трифонов и мен. И докато Мария е вътре, пристига Ивайло, когото накарали от лекции да се върне вкъщи, за да му връчат призовката; пристига той и като ме вижда при секретарката, пита: „Какво правиш ти тука, ти нали не беше?” Като дойде моят ред и влязох – голям кабинет, масичка с диван, друга голяма заседателна маса и бюро, пред бюрото сложен стол. А аз не знам за какво точно съм там, и нали много приказвам, все някой нещо може да е казал и кой знае какво може да произтече; ако е казал нещо за Тодор Живков – ами казвала съм не един път, хиляди пъти съм казвала, но не знам за какво точно ме викат. Прокурорът седи зад бюрото и пита: „ Къде бяхте на еди-коя си дата в еди-колко си часа?” О, казвам си, значи те бъркат, не са разбрали. И отговарям:” Аз не знам. Вие може би знаете по-добре от мен”. И той започва да тупа по папките: „Тука всичко е написано. Ние всичко знаем”.

Докато снимах филма за Трайчо Костов, се срещнах с много следователи от оново време и питах по-откровените: „Как успявате да накарате хората да говорят, да говорят и нелепици, по какъв начин?” – „Много просто , между няколко листа хартия слагаме вестник, за да изглежда по-дебело, и почваме да тупаме по масата и да викаме: ‘Кажи, кажи, кажи, всичко знаем!’” И като видях този номер си казах: охоо, аз тия номера ги знам, и изтърсих: „ Добре, щом вие знаете, значи знаете повече от мен, защото аз не съм била там”. „Не, вие трябва да си признаете...” - по еди-кой си член, имаше един член 272-ри иби 293-ти, не знам кой беше, за контрареволюционна дейност, против държавата. „За последен път ви викаме, за да ви предупредим.” Аз разбира се веднага го разказах на Желев и те пуснаха по западните радиостанции, че все пак са направили гаф. И това беше моето участие. Те непрекъснато ме визират като участник, като запаметен в списъците на Клуба за гласност и преустройство, ама аз никога не съм била, нямам участие там.

Постпродукция – Ина Вълчанова
Радиотеатър.
Излъчено на 30 ноември 2009 в предаването „Добър ден” на програма „Христо Ботев”

Преди време споделих с вас впечатлението си от филма на младия режисьор Камен Калев "Източни пиеси"...
Сега с радост научавам страхотно подробна информация за успехите на този филм.
Ето какво прочетох от един блогър, който най-вероятно професионално е свързан с киното:



В навечерието на 13 януари, официалният празник на българското кино и на всички хора, които участват в създаването на филмите у нас, представяме трите най-успешни творби, създадени в последните две години – „Източни пиеси”, „Дзифт” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Успехът се базира на следните показатели: участия на международни фестивали и награди, зрители в България от киноразпространение, продажби извън територията на България за кино и други форми на разпространение. Трите филма могат да бъдат гледани в Дома на киното на 13.01 на промоционални цени.

Българската публика имаше възможност да се увери, че „Източни пиеси” на Камен Калев е най-успешният български филм за 2009 година – за три месеца със седем копия на екран в България са имали възможност да го видят повече от 15 000 души. Стартирал като проект в „София Мийтингс” през 2008 г., „Източни пиеси” дебютира през май 2009 г. на филмовия фестивал в Кан като част от програмата „Петнайсетдневката на режисьорите”, първо участие на български филм в тази престижна програма за последните 20 години. Филмът плени сърцата на публиката, прожекциите минаха при голям интерес и заинтригува медиите в Кан. “Ако пропуснете това заглавие, ще изглеждате глупаво след 5 години”, пише френския вестник „Liberation”. В декемврийското си обобщение на годината, „Screen International” обръща специално внимание на „новите таланти на 2009 година” и сред 16-те имена откриваме Камен Калев, като авторката на статията (Сара Купър) отбелязва очакванията към българския режисьор, особено след като получи награда за своята работа на престижния фестивал в Токио.

„Източни пиеси”, копродукция на България и Швеция, има в актива си 30 фестивални участия досега, част от тях са предвидени за началото на новата година. През октомври 2009 г. филмът победи в конкурса за първи и втори филми на Варшавския фестивал и предизвика фурор в Токио – получи голямата награда „Сакура Гран При” с финансово измерение 50 000 щатски долара (най-престижното отличие за български игрален филм през последните 20 години!) и наградите за най-добър режисьор и най-добър актьор (Христо Христов). Начело на журито в Токио беше мексиканският режисьор Алехандро Гонзалес Иняриту, който отбеляза, че Камен Калев е създал филм, „който истински се отличава от другите филми в конкурса”. Международния фестивал в Братислава също присъди три награди на „Източни пиеси” – за най-добър режисьор, най-добър актьор (Христо Христов) и наградата на екуменическото жури. Към списъка с признания за българският филм на 2009 година се включват и наградата на журито на фестивала в Ещорил, Португалия; наградата на младежкото жури от международния филмов фестивал в Анталия, наградата CICAE от Сараево, както и номинация за наградата LUX 2009.

В първите месеци на 2010 година филмът ще участва в програмите на фестивалите в Палм Спрингс, Барселона, Вилнюс, Техеран, Маями.

Държави, в които „Източни пиеси” е купен за киноразпространение
Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Норвегия, Турция, Босна и Херцеговина, Хърватска, Македония, Черна гора, Сърбия, Словения, Унгария, Австралия, Нова Зеландия.

Международни награди
Най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър актьор (Христо Христов) - МФФ Токио
Най-добър филм в „1-2 competition” – МФФ Варшава
Най-добър режисьор, най-добър актьор (Христо Христов), награда на екуменическото жури – МФФ Братислава
Награда на журито – МФФ Ещорил
Награда на младежкото жури - МФФ Анталия
Награда CICAE - МФФ Сараево
Номинация за наградата LUX 2009

Фестивални участия
Маями МФФ – от 5 до 14 Март 2010 - http://www.miamifilmfestival.com/index.cfm
Фаджр МФФ, Техеран – от 1 до 11 Февруари 2010 - http://www.fajrfestival.ir/28th/en/index.php
Вилнюс "Ecrans d'Hiver" – 23 януари 2010 – 1 февруари
Барселона CINEAMBIGU – януари 2010
Палм Спрингс МФФ – 8-19 Януари 2010 - http://www.psfilmfest.org/index.aspx
Тайпе Spot House – декември 2009 - януари 2010 - http://www.spot.org.tw/index_e.htm
Барселона LUX Награди – 1 и 2 Декември
Талин „Черни Нощи” МФФ – от 27 Ноември до 4 Декември - www.poff.ee
Братислава МФФ – от 27 Ноември до 4 Декември - www.iffbratislava.sk
Солун МФФ – от 13 до 22 Ноември - www.filmfestival.gr
Тайпе „Голдън Хорс” МФФ – от 6 до 26 Ноември - www.filmfestivalworld.com
Севиля Европейски Филмов Фестивал – от 6 до 14 Ноември - www.festivaldesevilla.com
Мостра МФФ - от 23 Октомври до 5 Ноември - www.mostra.org
Токио МФФ – от 17 до 25 Октомври - www.tiff-jp.net
Варшава МФФ - от 9 до 18 Октомври – www.wff.pl/
Хайфа МФФ – от 3 до 10 Октомври – www.haifaff.co.il
Калгари МФФ – от 25 Септември до 4 Октомври – www.calgaryfilm.com
Хелзинки МФФ – от 17 до 27 Септември – www.hiff.fi
Синефест МФФ – от 11 до 20 Септември – www.cinefest.com
Сараево МФФ - на 16 Август - www.sff.ba
Мелбърн МФФ – от 24 Юли до 9 Август - www.melbournefilmfestival.com.au
Мюнхен МФФ – от 24 Юни до 4 Юли - www.filmfest-muenchen.de
Бюксел в „Аренберг” - от 24 Юни до 1 Юли - www.arenberg.be
Милано - от 10 до 16 Юни - www.agisanec.lazio.it
Рим - от 5 до 11 Юни
Париж във „Форум дез Имаж” - на 3 и 5 Юни
Марсилия в Аламбра - от 26 Май до 31 Юни - www.alhambracine.com
Кан МФФ – май 2009 - http://www.quinzaine-realisateurs.com/films/14188/Eastern-Plays.html


Когато става дума за шествието на българското кино през 2009-та година, не можем да пропуснем още две български заглавия, макар и излезли на екран през 2008 година – “Дзифт” на Явор Гърдев и “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” на Стефан Командарев. 2009-та година се оказа особено добра за тях, защото продължиха да носят награди от международни кинофоруми

Поздравления за Камен Калев! Искрени поздравления за това талантливо момче! Дано да издържи...на всичко!

А за Христо Христов - дано душата му да е намерила покой. Дано мястото, където се пресели да е по-дружелюбно и да му дава уюта, който му е липсвал тук, на земята. И дано е намерил там любовта, която му е била потребна.
Дали гледа отгоре сега?!
И дали го радва успехът на неговия филм?!
Никой не казва...защото никой не се е връщал от там...

Малина Петрова написа:Най-достойно се държа Вера Михайлова, химичката, има такава жена, проф. Вера Михайлова. Тя единствено ме посрещна много радостно и възторжено в дома си.

Реалистке, зарадва ме това признание от жена, на която мога да вярвам! Не ме учудва твоята позиция през 1989. Надявам се, че отминаваш със заслужено самочувствие оплювките на тия, които тогава здраво бяха захапали гърдата на Партията-кърмилница. Та и до днес се въргалят на топло в скута й. Все пак, понеже вече е 2010, позволи ми да попитам, какво търсиш в тяхната компания?

Realistka написа:Това е статията за Китай... Дълга е, но си заслужава.

Култура - Брой 43 (2570), 10 декември 2009
Китай: животът като "zoe", животът като "bios"

Димитър Камбуров

Реалистке, както разбирам, статията на Камбуров ти е харесала. Единствено този факт и нищо повече ме накара да я прочета и дори - в духа на присъщия ми академизъм - да видя какво друго е понаписал маститият професор-литературовед. Ето например цитат от негова пространна студия за Вапцаров:

Логиката на припознаването на Вапцаров като религиозен поет неминуемо води до точно това деконструиране на самия религиозен фундамент, по начало търсен като спасително решение. В този смисъл всеки текст, разпознат като потенциално религиозна алегория, ретроактивно поставя под въпрос авторитета на свещеното слово в основата си, доколкото автентиката на последното бива демистифицирана до контролиран ефект на интерпретируемо до него самото слово. Ако Вапцаров се редуцира до форма на светото писание, то това поставя под въпрос не значението на тази поезия, а автентиката на въпросното писание, при което последното ще се принуди да си потърси нова артикулация, за да запази статута си на автентичен смисъл.

Ето и откъс от неговата студия "Ботев между виното и истината":

Но дали психосемиотичната структура на пиянството е толкова еднозначна? Изключва ли тя рефлексивната неприсъединеност към масата или, напротив, това прескачане между вий (вино дайте!), аз, вий (глупци), тях (милите ми), вий (грабителите), той (народът), ний (всинца), той (тиранинът), той (народът), вий (налейте), аз (ще да пия), той (врагът), вий (патриоти), аз, вий (идиоти) крие една от решаващите структурни особености на пиянството, тази маниакална машина за разделяне, отграничаване, тотализиращо втвърдяване на групиранията и после колкото изненадващо, толкова и симптоматично присъединяване към обособените като чужди. Иначе казано, дали не трябва да прочетем решаващия момент около първоличната множественост буквално, а именно като видова идентификация, предварена и следходена от себеспасителни жестове на разграничаване. Не се ли налага да видим ситуативната жестовост на граници и разграничения в контекста на тяхната пиянска условност, още по-условна, защото е рефлектирана през мъглата на пиянството.

Ей Богу, като чета тия словеса, си мисля, че самият Камбуров е някъде между ракията и истината, но по-близо до първата! За съжаление словослагателският нагон на литературоведа няма граници в буквалния смисъл на думата и затова се опитва да залее целия Китай. Китай за него е някакво унизително недоразумение на човечеството, което Камбуров така и не могъл на хареса. Какво прозрение след две години живот в Пекин! Ето как се пише за китайците:

От всичко струи поддържаност и чистота, тъй че човек се заставя да пренебрегва дреболии, като неуморните ремонти, вонята от скарите за обезмесени салами и натрапчивостта на безчет ухилени пекинци, които настояват да се снимат с теб, докато държат с бацилни пръсти с кални нокти ръчичките на невръстната ти щерка.

Следва натруфена структуралистка композиция на тема "китайските паркове". И понеже в прочутите паркове нашенецът не може да изрови гюбре, той си го носи от България:

Милитаризмът на нацията личи най-ясно в начина, по който самата природа е накарана да прилича на спретната полицайка, на набързо наплискана и наплескана служебна жена. Но по-страшно от унижението и слепотата за него, което излъчва окастрената и сложена в циментови бандажи природа, е невъзмутимото чувство за безалтернативност, което излъчва самият китаец по отношение на собственото си поведение спрямо природата. По-отвратително от тялото и лицето на китайската идея за природа може да бъде само ведрото доволство, което струи от лицата на служителите и на благодарните ползватели на обществените паркове и градини.

И като се юрва из китайските паркове, уйде коньо в ряката:

Покрай липсата на модерна идея за природа, човек може да осъзнае и липсата на зряла идея за смърт, а оттам и за трагика поради вече загубените природа и живот. Оттам и усещането за занаятчийство без изкуство; за занаятчийство, което идва от немарата спрямо смъртността, проявена най-пълно в осъзнаването на трагичната разлъка с природата. Изкуство без усещането за смъртност и съответно за трагично съзнание на отделеност от природата автоматично се превръща в занаятчийство на ръба на кича

Китай не притежава изкуство! Има занаятчийство, и то на ръба на кича! Чест и слава на мислителя, който не само доказва нищенството на китайската цивилизация, но експонира и причините:

Източният мимезис подобрява оригинала, за да компенсира остъргването на аурата му. Леснината на справянето със смъртта и природата са превърнали Китай в трагично нетрагична страна на оперираната тревога около душата и духа, взети или за абсолютна даденост, или за радикално отсъствие.

Извинявай, Реалистке, нямам нито време, нито желание да изтърбушвам изречение по изречение това скудоумие. Мога само да напомня известната басня, но с едно съществено допълнение: в първоизточника жабата се надуваше, за да достигне вола, докато нашият автор, преди да се спука от надуване, се мъчи да смали размерите на вола. Хитро, нали? Само че все пак се пуква! Безкрайно ми е странно, че именно вестник "Култура" е публикувал тази самовлюбена простащина!

Логик,


мисля, че не трябва да му придиряш толкоз на човека.

Ако си прочел внимателно текста, би трябвало да видиш , че изобщо не става дума за Китай
(който той от самото начало се отказва да разбира),

а за смешно-тъжните комплекси и скрупули на автора -

не е американец, ама на пазара го лъжат като такъв,

не е баш Европеец, ама е "по-католик и от Папата" и т.н....

И тая сапунена драма съвсем не е оригинална, в нея участват хиляди български "интелектуали",

излъчва се и он-лайн, в много от познатите ни вече форуми

Логик написа:

Малина Петрова написа:Най-достойно се държа Вера Михайлова, химичката, има такава жена, проф. Вера Михайлова. Тя единствено ме посрещна много радостно и възторжено в дома си.

Реалистке, зарадва ме това признание от жена, на която мога да вярвам! Не ме учудва твоята позиция през 1989. Надявам се, че отминаваш със заслужено самочувствие оплювките на тия, които тогава здраво бяха захапали гърдата на Партията-кърмилница. Та и до днес се въргалят на топло в скута й. Все пак, понеже вече е 2010, позволи ми да попитам, какво търсиш в тяхната компания?

Благодаря ти, Логик!
За мен беше много интересно да наблюдавам реакциите...или по-скоро отсъствието на такива!
В началото...и в двата форума, а след това изригването на оплювки в другия, и мълчанието тук.
Това за което Малина говори... се е случило преди почти 20 години...
А аз съм в този/тези форум/и почти 10 години.
И ги гледам и ги слушам, и се чудя...
Знаеш ли, ако имаше атмосфера тук, ако имаше хора, които да чуят, хора, които да осмислят, аз можех да разкажа една много по-драматична (пред)история...в която като жертва участваше тогава почти цяла София, когато се опитах да помогна...ама кой да те чуе...
И надявам се, че можеш да си представиш колко снисхождение има изписано на лицето ми, когато някой тук твърди че съм искала да се издигна на пиедестал...
Представяш ли си?!
Пиедестал в тези форуми?!
Какво си казвам в такъв момент ли?!
Ами какво да кажа ?! Казвам си :"Нещастник...или нещастница" по адрес на тези тукашни корифеи, което е еквивалент на нали знаеш на какво....

Да ти кажа ли кое е по-важно за някои тук ?!
Хайде, и този път няма да кажа...хайде, пак ще се отнеса със снизхождение ...отново...снисхождение към тези наистина сакати хора, които Господ е лишил от способността да забелязват важни подробности от "пейзажа".
А пък за тези, които си го преместват от единия крачол в другия...?!
Ами да си го местят...

Realistka написа:За мен беше много интересно да наблюдавам реакциите...или по-скоро отсъствието на такива!
В началото...и в двата форума, а след това изригването на оплювки в другия, и мълчанието тук.
.....................................................................................................................................................
И надявам се, че можеш да си представиш колко снисхождение има изписано на лицето ми, когато някой тук твърди че съм искала да се издигна на пиедестал...

Реалистке, съзирам известно противоречие между двете твърдения. Хем да мълчат тук, хем да те обвиняват в наполеонов комплекс пак тук, някак не става. Мисля, че правилната разстановка на обстоятелствата за място е друга. Поне едното тук трябва да бъде заменено с там. Забелязал съм тук да те бичуват за минали форумни грехове, в които така и не съм проникнал, но не съм усетил някой да отрича миналите ти заслуги. Не мога да не отбележа упоритостта, с които политическите комплексари затвърждават своята тактика: "Тогава нас ни нямаше, защото цицахме от Партията, но сега ни е ясно кои бяхте ония, тогава!"

Логик написа:
.....
Забелязал съм тук да те бичуват за минали форумни грехове, в които така и не съм проникнал, но не съм усетил някой да отрича миналите ти заслуги...

бичуване ми се струва доста пресилена думичка за това, което описваш...

komarKo написа:Ако си прочел внимателно текста, би трябвало да видиш , че изобщо не става дума за Китай...

Драги Комарко, ама па съвсем точно си посочил какво ме подразни! Същата боза можеше да потече от италианското клозетно казанче на Димитър Камбуров: "Като пускам водата след успешно изхождане, си мисля за тия жабари, които се имат за наследници на римляните, които, както е известно, издигнаха смъртта в култ - спомнете си Нерон и Калигула..." Произволна теза, започната по произволен повод и с произволни изводи. С очаквано претенциозен завършек, например в студията за "Механата" на Ботев:
"Това е стихотворение колкото за Ботев, толкова и за Бенковски и Стамболов. Колкото за Константин Павлов, толкова и за Иван Костов. Защото то е за структурния провал на Аз-а пред ада на вий."
Майко мила, и тая нула преподава литература на филолозите!

chocho написа:бичуване ми се струва доста пресилена думичка за това, което описваш...

Как да определя думичката "гевезе", Чочо? А "интригантка" и нейните синоними?

Логик написа:

chocho написа:бичуване ми се струва доста пресилена думичка за това, което описваш...

Как да определя думичката "гевезе", Чочо? А "интригантка" и нейните синоними?

думички, думички...

Логик написа:

Realistka написа:За мен беше много интересно да наблюдавам реакциите...или по-скоро отсъствието на такива!
В началото...и в двата форума, а след това изригването на оплювки в другия, и мълчанието тук.
.....................................................................................................................................................
И надявам се, че можеш да си представиш колко снисхождение има изписано на лицето ми, когато някой тук твърди че съм искала да се издигна на пиедестал...

Реалистке, съзирам известно противоречие между двете твърдения. Хем да мълчат тук, хем да те обвиняват в наполеонов комплекс пак тук, някак не става. Мисля, че правилната разстановка на обстоятелствата за място е друга. Поне едното тук трябва да бъде заменено с там. Забелязал съм тук да те бичуват за минали форумни грехове, в които така и не съм проникнал, но не съм усетил някой да отрича миналите ти заслуги. Не мога да не отбележа упоритостта, с които политическите комплексари затвърждават своята тактика: "Тогава нас ни нямаше, защото цицахме от Партията, но сега ни е ясно кои бяхте ония, тогава!"

Логик,
моите текстове не са особено прецизни, което не рядко води до погрешна интерпретация. Но това категорично е моя вина или недостатък, за което се извинявам, разбира се...
И в дадения случай е така.
Оценката за моя стремеж да се поставя на пиедестал не е свързана с казаното от Малина, а беше оценка за цялостното ми форумно поведение...
То затова е и толкова смехотворно.
Ще влезеш в едно форумче по силата на външни обстоятелства. Ще се наречеш "кафеджийка".По силата на случайни обстоятелства ще създадеш темата "Кибер" ...и след това вече ще се задейства този мой неукротим стремеж за водачество и за за издигане на пиедестал...
Ами качете се на този велик пиедестал...стойте там, херои ненагледни!
Егати фантасмагориите!
Трябва да си луд, за да го мислиш сериозно това...
Така са нещата.
А аз наистина смятам, че двата форума са на две кликвания разсояние.
Тук и там...там и тук!
Наистина си прав, че тук има двама - трима, с които мога да си говоря. Да не изреждам, за да не пропусна някого, но да започна с теб, с Пепеляшка...и няколко още.
Там са също двама-трима.
Там хората просто не искат да влизат в конфликт с някакви заядливци...и сигурно са прави за себе си.
Ние, българите, в голямата си част, много се гордеем с умението си да оцеляваме...нещо, което аз винаги съм презирала...

chocho написа:

Логик написа:

chocho написа:бичуване ми се струва доста пресилена думичка за това, което описваш...

Как да определя думичката "гевезе", Чочо? А "интригантка" и нейните синоними?

думички, думички...

Чочо,
мога ли да ти препоръчам да си го преместиш в другия крачол...

Realistka написа:Наистина си прав, че тук има двама - трима, с които мога да си говоря. Да не изреждам, за да не пропусна някого, но да започна с теб, с Пепеляшка...и няколко още.
Там са също двама-трима.
Там хората просто не искат да влизат в конфликт с някакви заядливци...

Реалистке, естествено не визирах Малина Петрова, когато обсъждах "пиедестала".
Ако ми разрешиш, ще отбележа следващото противоречие, което вероятно също се дължи на непрецизен изказ. Интересува ме как общуваш с "двама-трима там", които не искат да влизат в конфликт със "заядливците"? За последните се досещам кои са. Но кои ли ще са първите? Що за общуване е, щом мълчат?

Логик написа:

Realistka написа:Наистина си прав, че тук има двама - трима, с които мога да си говоря. Да не изреждам, за да не пропусна някого, но да започна с теб, с Пепеляшка...и няколко още.
Там са също двама-трима.
Там хората просто не искат да влизат в конфликт с някакви заядливци...

Реалистке, естествено не визирах Малина Петрова, когато обсъждах "пиедестала".
Ако ми разрешиш, ще отбележа следващото противоречие, което вероятно също се дължи на непрецизен изказ. Интересува ме как общуваш с "двама-трима там", които не искат да влизат в конфликт със "заядливците"? За последните се досещам кои са. Но кои ли ще са първите? Що за общуване е, щом мълчат?

Ами отвреме-навреме са ми писали симпатични бележки!
А мен не ми е удобно да ги питам що са такива... (да не казвам лоши думи!) л****, имах предвид...
На всичко отгоре (не знам защо?) започват след това да "махат опашки" на ония "властелини"...да им умра на властта, то една власт...но е факт...

Realistka написа:На всичко отгоре (не знам защо?) започват след това да "махат опашки" на ония "властелини"...

Е, щом ти е драго да общуваш с хора, които се изказват само "насаме", а после махат опашка пред ония, които вдигат опашка край краката ти...