Зверствата на комунизма

komarKo написа:

Не знам защо още се занимаваш с тия отчаяни мастурбатори...

един евреин , иначе гражданин на Америка , е написал /припомням си селинДжърски/- не плюйте онанизъмът, човек се нуждае , от време на време , да контактува с нЯщо , което истински* харесва ...
стига да не е наистина истински отчаян ...
*освен костов, вкорс

Днес селото се води към общ. Габрово, обл. Габрово. Но то е променяло няколко пъти своята 'афилиация' , както се вижда тук:

http://www.nsi.bg/nrnm/show2.php?sid=55782&ezik=bul

Специално към 28.09.1949 г. то се води така:

АТУ_1949 -> Горнооряховски окр. (GO), Севлиевска околия (GO06), общ. Гъбене (GO0612)

http://www.nsi.bg/nrnm/show2.php?sid=55782&ezik=bul&e=77331

Следователно, gigatev може да е прав, когато споменава Севлиево, макар и като общинска, а не околийска афилиация.

komarKo написа:

Таки написа:
Ами сега? Има ли, нема ли..? Май има ..

не знам какво има и какво - не, ама твоите "другари" от МПФ печелят първа награда по извратеност - първо гонят някого от форума, а после го гонят и по целия Нет, да "дискутират" с него....


Не знам защо още се занимаваш с тия отчаяни мастурбатори...

Това си е/са си чисто и просто идеален/ни обект/и с образователна цел...

Таки написа:Днес - дует по Музга.

А защо не пишат вече Поли и Хоман ?

Сигурно щото им беше обидена - многократно - приятелката...

Апропо, кой му е обиден на Виктора ?

Обидил те е някой? Кажи му го, смъмри го или пък не общувай с него. Какво означава да прекъснеш контактите с всички по повод проблеми с един, пък дори двама или трима?

gigatev написа:

дечо написа:

Realistka написа:Пълен е с недомлъвки и подтекст този текст.
Защо не се говорят нещата по-директно?! По-категорично.
Добре. Смяташ, че положението на селяните у нас е било тежко и преди 09.09.44. Че техният бит е бил ужасен...Добре. Ами кажи го щом мислиш така...
Аз пък мисля не така...

а да ти идва на ум, нещо като отклоняване от заглавието на темата....как му викаха....спам ли беше???

Дечо, аз се опитвам да подходя КЪМ темата "Зверствата на комунизма" от гледната точка на "зверовете", на извършителите на зверствата. Защото се оказва, че много от тях са били селянчета, които в края на юношеството си са осъзнали че път в живота за тях няма (виж там в мемоара: "бъдещето се възприемаше като предварителнпо определено"). Интересно е, че (поне в Севлиевския край, за когото става дума в мемоарите които чета) сред партизаните са били най-образованите селски момчета, отличниците на севлиевската гимназия. И "най-будните" . В тия села много се пие ракия (сливова, защото там има много сливови "бахчи"). Та тези момчета са основали ''въздържателно дружество" за да се противопоставят на местната "култура на чашката". Интересно ми беше да разбера как това "въздържателно дружество" се е превърнало в марксически кръжок. Интересно ми беше да разбера как този зверски комунизъм е проникнал в тези села - на каква почва.
Реалистка: "Добре. Смяташ, че положението на селяните у нас е било тежко и преди 09.09.44. Че техният бит е бил ужасен..."Не забравяйте, че в онези години 90% от населението на страната е било селско население. Дори град Севлиево е бил "земеделски град" - т.е. болшинството от населението е имало доход главно от обработването на земята.Че от какво друго? Габрово е било индустриален град. Но...знам и как са живели работниците там. Знам и как са живели индустриалците.
Търся корените на комунизма в България.
Това дали е "отклонение от темата" ?

Гигатев,
не се съмнявам, че твоят чичо описва картината на живота в неговото село точно така, както я чувства...
Аз имам обаче усещането, че това селско черногледство е характерно за определена категория българи (аз бих ги нарекла доста прости хора) и освен това е подхранвано от настроенията на писатели -"народници" от онова време. Тези хора не си дават и до днес сметка , че животът и в другите страни по онова време не е бил по-лек. Говорим за периода 1920 - 44 година, нали, щото там трябва да търсим корените на комунизма в България. Нашите селяни, когато говорят за тежкия, непосилен селски труд през лятото не си дават сметка, че през цялата зима те не са работели, а са си стояли около огнището вкъщи...Това винаги се изпуска в разказите им...аз се сблъсках с тази селска психология, когато през 80-те си купихме къща в едно съседно на Севлиево село...
Не трябва да се забравя, че България е била 8 - 9-та по стандарт в Европа. Представяш ли си!
Една реколта от онова време е била достатъчна за изхранването на цялото население 7 (седем) години. Представи си!
Бях чела някъде, че в тези години (20-30-те години на миналия век) в Норвегия, например, са ядели херинги (без хляб) 6 дни в седмицата. И нищо друго. Така че за тях българското "коматче хляб с парче сиренце и домат" е било фантастична мечта...
Всичко е въпрос на образованост и инициативност. На интелигентност преди всичко. Аз не съм склонна да правя реверанси пред моя народ и да смятам, че той бил много мъдър. Не е вярно това. И не смятам, че народът е свещена крава, за когото не може нищо лошо да се каже. У нас масата от народа са доста прости хора, а интелигентните са били винаги малцинство.
И за да видиш разликата във възприятието ще постна тук словото на Константин Константинов, един изключително талантлив белетрист, незаслужено смачкан, но не загубил интелигентната си физиономия човек! Един от любимите ми писатели. Преводачът на Екзюпери. Да видиш как пише той за тези времена...и да оцениш.
И дано намериш време да прочетеш неговата новела "Кръв" , в която той търси корените на комунизма у нас. Комунистите не са му простили това никога.

ОТ ИЗВОРА
Слово-завет, четено на 5 октомври 1965 година в театралния салон на Сливен при чествуването по случай 75-те му години. От оригинала на Констан¬тин Константинов:

Другари,
Съграждани,
Приятели,
Моята първа дума днес е — благодаря. Мисля, че разбирате вълнението, което ме завъртя като вих¬рушка, откак се намерих отново, след толкова го¬дини в моя роден град, и ще извините липсата на официална протоколност, която е приета може би за подобни случаи. Аз не съм свикнал с шаблоните и затова ще ви говоря просто и съвсем искрено.
Благодаря на всички държавни и местни органи¬зации, специално на Сливенския градски народен съвет, на Сливенския градски партиен и на Сливен¬ския окръжен партиен комитет, по почин на които стана това чествуване, на техните млади и енергични ръководители и първенци, на моите скъпи колеги пи¬сатели, на артистите от Сливенския театър, на от¬делни лица, познати и непознати, на младежта, коя¬то е толкова далеч от моето време, но към която са насочени всичките ми упования. Благодаря за това тържество, което, без да скромнича лицемерно, да¬леч надхвърля значителността на моята личност. Ни¬що изключително не съм направил аз: помъчих се само да извърша това, за което съм дошъл на земята. Опитах се да възвърна на живота, преобрази но в по-хубаво, онова, което той ми бе дал. Успях ли, това другите ще кажат. Човек иде на тоя свят,' за да остави нещо от себе си, материално или ду¬ховно — все едно: да бъде майстор обущар или да посади едно дръвче, да разказва хубави приказки или да прави мостове — или най-сетне, ако няма ни¬що друго, да остави спомена за един добър човек. Всеки има дълга да се отплати за онова, което му е било дадено още с рождението. Който не стори това, е тунеядец, ограбва живота и е непотребен на земята. И ако човек е изпълнил, според силите си, тоя дълг, в това няма нищо необикновено, то не е никаква особена заслуга; то е толкова редно, както и да има чисто чело.
Ето затова така ми е стеснително днес,. затова чествуването на моето незначително литературно де¬ло добива за мен друг смисъл и аз искам да го пре¬върна в един малък празник на българската култу¬ра. Празник на всички, които от векове до вчераш¬ния ден създаваха духовния облик на тоя град, с който съдбата свърза и вашето, и моето същество¬вание. Трябва веднага да подчертая, че в моето съз¬нание това са преди всичко вдъхновените носители на българската творческа мисъл, на българското сло¬во, на българското изкуство. Политическите въпроси не" можаха да съблазнят нито на младини, нито по-късно моите духовни търсения, стопанските и техни¬ческите — тях и до днес мъчно проумявам. За тях други, по-способни, пишат и ще пишат отсега на¬татък. Онова, което от началните ми дни и до края ме обсебва изцяло, то е геният на народа ни в не¬говите най-различни духовни преображения. То ста¬на моя съдба.
И ето, те изникват в тоя миг пред мене — дълга редица лъчезарни образи на редки мъже и жени, които тоя град роди и откърми (не бих могъл да изброя всички), някои останали тук, други тръгна¬ли из големия свят, върнали се по-късно тук, за да служат „роду си" и да станат светлини не само на един град, а на цяла нация. Ето де е истинската сла¬ва, пред която ние се стопяваме като сенки и за която няма да се уморя да повтарям, Докато СЪМ жив. Тук е гигантската фигура на д-р Селимински, комплицираният образ на Добри Чинтулов, неспо¬койните натури на Колони и Добрович, забравеният Великсин, мъдрият д-р Миркович, една от първите учителки в страната Аргира Жечкова, просветеният социолог-моралист Стефан Гидиков, големият худож¬ник и очарователен човек Йордан Кювлиев, необик¬новено одареният писател-историк. д-р Симеон Та¬баков, художникът и художествен критик Сирак Скитник, учителите Илия Гудев, Михаил Райнов, За¬хари Киров, забележителната българка, починала миналата година, Тод. Хаджи Димитрова, а в още по-голямата дълбочина на времето — потъмнелите ликове на други редки мъже — в Брашов, Браила, Петербург: Антон Иванов, Камбурооглу, Димитър Диамандиев, Мина Пашов и мнозина други. Това са богатствата само отчасти загатнати, които чакат да бъдат открити. Те се възправят, тия изключителни българи, с мълчалив укор в очите, укор не за себе си — тям вече нищо не им трябва, а за своето де¬ло. И аз си присвоявам правото (мои съграждани, простете ми тая дързост) да попитам какво напра¬вихме ние тяхното дело да бъде познато, да бъде прието като златно наследство от новите хора? Та само някои от тях имат като паметник един бюст или един портрет, или една улица. Още веднъж, про¬стете ми, но всеки нов случай на празненство като днешното трябва да ни напомня дълга, който имаме към миналото и към бъдещите хора на тоя град. И аз съжалявам, че нямам още един живот, за да го посветя за измъкването в светлина от мътния по-лузрак на годините на ония събития, на ония хора. Защото наистина Сливен, който още преди осемде¬сет години имаше три печатници и едно читалище с периодична литература като Народната библиоте¬ка в София, е един от малкото градове, които могат да се гордеят с духовни ценности, отредени им от съдбата. Спомнете си само колко от по-новите бъл¬гарски писатели са свързали, по един или друг на¬чин, името си с града: Г. П. Стаматов, Кирил Хри¬стов, П. К. Яворов, Димитър Полянов, без да из¬реждам живите.
Моята втора дума днес е — израз на възторг и изненада. Когато тръгвах насам, знаех, че ще намеря един град почти съвсем нов, импозантен, с неве¬роятно големи материални, социални и технически успехи. Но не допусках, че културният устрем, че ду¬ховният живот върви с такъв усилен и сигурен темп, че перспективата на тоя здрав растеж е осигурена с упоритите усилия на ръководителите на града и окръга и на групата вдъхновени млади работници от всички области — литература, театър, изобразител¬ни изкуства, — особено за грижите им по опазва¬не на нашето богато духовно наследство. Ние ня¬махме възможност да видим всичко направено и онова, което е на път да се прави, но и онова, кое¬то непосредствено досегнахме, изпълва сърцата ни с радост и доверие за утрешния ден. Хвала на всички, които участвуват в тоя благороден и толкова не¬обходим за нашето време труд.
Моето вълнение не се измерва днес с обикновен мащаб, не може да се изрази с банални слова. Аз 1 съм отново „там" — както казва Ботев -• „дето съм аз пораснал и първо мляко засукал". Аз съм отново — както казва Лилиев — „невръстно дете, което срича своята първа книга". Всяка стъпка тук разбужда и носи чувства, размисли, картини. И става нещо необикновено: всичко е друго, съвсем ново, изумително и непознато — и в същото време всичко е старото, досъщ познатото и безпределно мило на сърцето ми. Защото пред човешката памет времето се стъписва.
Тук, на тая съща сцена на читалище „Зора", ре¬цитирах за първи път като седемгодишно дете „Хай¬дути" на Ботев. На тая съща сцена, при тържестве¬ното откриване на театралния салон, моята майка игра кралицата от „Рюи Блас". В същия тоя са¬лон дойдох да гледам нашия любим учител Йордан Кювлиев, който рисуваше театралната завеса. Ето там, до новоиздигнатия тогава паметник на Стоил войвода, друг мой незабравим учител, който ни во¬деше на разходка, сядаше и ми четеше първите раз¬кази на Алфонс Доде и Мопасан. Там, по алеята към Аязмото насаждахме дръвчета — помислете, — преди близо седемдесет години! — по почина и ръ¬ководството на Илия Гудев и д-р Захари Димитров. По-отвъд, в полите на Сините камъни, се спускахме със свещи и въжета, за да изследваме пещерите на Змейови дупки. Чувам отново сутрешния звънец от старото здание на гимназията, а по коридора на но¬вото, украсен с портрети на Левски, Хаджи Дими¬тър, Раковски, Любен Каравелов, нашите учители, почти всички свършили университети и академии на Париж, Петербург, Прага, Лайпциг и които ни го вореха на „Вие", идеха в класните стаи, за да ни открият чудесата на света. А в студените сутрини на гроздобера, още в тъмно, свити в шаранханите, които ни се струваха огромни, потегляхме, возени от биволите на слезлите от Тузлука турци, към Рамануша, Дивичково и Саръ-меше, дето вече пламтя¬ха в лозята огньове с печена пастърма за закуска¬та. И още усещам приятния мирис на черупките по земята от обрулените орехи, виждам падналите в пръстта изсъхнали дренки и чувам далечния вик на пъдаря от насрещния баир . . . Възкръсва целият он¬зи непостижим свят при „изворите на живота", как¬то казва Иван Бунин, в който ние непрестанно се възвръщаме.
То се знае, всичко това не е днешна действител¬ност, то няма вече да се върне, но нищо не му пре¬чи да бъде в своята дълбока същина толкова значи¬телно, колкото например книгите на Вазов или пор¬третите на Станислав Доспевски.
В моята литературна дейност не са спомените, които дават нейния пълен облик. Но за Сливен, за сливенци и особено за днешния ден, като че върху тях именно пада акцентът на чествуването. И трябва да кажа няколко думи за тоя повод. Защото дума¬та „спомени" за младите като че винаги лъха на архива, на отживели и непотребни вече неща. Понякога ме укоряват, че доста често съм обръ¬щал поглед към миналото, вместо да се занимавам с днешния и утрешния ден. Което, разбира се, е на¬пълно невярно, и за това свидетелствува втората част на „Път през годините" с есетата за Асен Разцветников, за Мария Димова, за Едуард Багрицки,
статиите ми за Никола Вапцаров, за Антоан дьо Сент-Егзюпери и други. Но аз нямам нужда от оп¬равдание: трябва само да обясня какво всъщност е минало, настояще и бъдеще. И в обществения жи¬вот, а особено в културния, тия понятия са твърде комплицирани, за да се дефинират категорично и оп¬ростено. Приемствеността е първият закон на време¬то. Животът е огромна, несвършваща река, носи во¬дите си от памтивека, през всички столетия, режими и доктрини, оставя в дъното на всеки период от време — и тиня, и златен пясък. Няма отрязък от време, който съществува сам за себе си. Никоя епоха не виси във въздуха: епохите се преливат една в друга, секундата, която току-що е изтекла, става минало, мигът, който настъпва, се превръща в на¬стояще, не е вече бъдеще. Кой ще ни каже де свърш¬ва миналото и кога започва бъдещето, защото, по¬гледнато строго — настояще няма: то мигновено се превръща в минало и се ражда от бъдещето, за да стане след миг близко минало. Така чрез спомените ние задържаме тоя бяг назад. И нашите спомени не; са, както казваше Марсел Пруст — „търсене на загубеното време", — а откриване на значителното, на красотата, на вечното във всички времена. Защото ; всяко време, както всяка възраст, както всеки сезон е хубаво. Защото, ако беше иначе, как биха съществували нещата, които наричаме вечни? Какво биха били Омир, Шекспир, Сервантес, Данте, Пушкин, Толстой? Какво бихме казали за Рембранд, за Леонардо, за Греко, за Веласкец, за Ван Дайк, че дори за Сезан, Мане и Моне, които са почти едно столетие назад? Ако те бяха само архивно минало, как могат те да ни вълнуват и днес? Какво би бил Ботев, който живя пре¬ди един век, а и днес е по-жив от мнозина живи? ! Вярно е, че всички, които споменах, са върхове, но епохите се мерят само с върховете — не с низините си. В 1830 г. Стендал пише: „Моите читатели ще дойдат след сто години." И не се излъга. Времето на Антоан дьо Сент-Егзюпери още не е настъпило. Ето — колко сложен е тоя въпрос за минало и бъ¬деще. А чрез спомените ние правим миналото наша съвременност — и така то добива своята истинска цена. В края на краищата, когато става дума за художествена литература, няма никакво значение ка¬къв етикет ще се лепне на отделното произведение: спомени, роман, разказ, пътепис или есе — важна е същината, всичко останало е видимост, номенклату¬ра, съвсем излишна за стойността на нещата.
(Следва)

(Продължение)

И тъй като става дума за моите спомени около Сливен, позволете ми сега една малка нескромност. Когато излезе първата част на „Път през годините", много писатели ми се обадиха — с писма, по теле¬фона, на улицата, познати и непознати. Не казвам това, за да се похваля — ще видите след малко, че искам да подчертая нещо друго. Един ден в къщи дойде писателят Димитър Талев, за да ме поздрави с едно възторжено учудване. „Аз не познавам ва-шия роден град — каза ми той, — бил съм там само за един ден. Но това, което сте написали за него — то всъщност е за моя роден град Велес (или може би беше Прилеп, не си спомням). Целият бит, атмосферата, хората — то е моят град. Колко уди¬вително е това!" Няколко дни по-късно непознат мъж ме спря на улицата, за да ми каже почти съ¬щото, само че за своя град — Враца. Обади се по телефона друг непознат, за да каже същото за не¬говия град — Кюстендил. Едно младо момиче дойде в къщи и ми каза: „Аз съм родена в Панагюрище, но живея главно в София и рядко си спомням род¬ното място. Когато прочетох вашата книга, извед¬нъж си казах: ами че това е Панагюрище — и мно¬го се зарадвах." Попитах я: „Вие обичате ли род¬ния си град?". И тя ми отговори буквално: „Изглеж¬да, че съм го обичала, но не съм знаела това. Едва сега го усетих тъй силно! А след известно време един млад германец-българовед и преводач искаше да преведе цялата книга на немски (това не стана по независещи от него и от мене причини) и кога¬то му възразих, че това няма да бъде интересно за германската публика, той ми отговори: „Не е тъй, най-първо една художествена книга е интересна за всички, независимо от сюжет, тема и национален ко¬лорит, а освен това малките градчета от онази епоха, макар и в различни страни, имат нещо общо, което ги сближава, дори и да не са на общи меридиани." Така моят разказ за Сливен се превръща сега в някакъв фокус, дето се събираха характерните чер¬ти на всички български провинциални градове, т. е. — един синтез в национален и донякъде в общочовешки аспект. Това, разбира се, се отнася само до външния облик, то не включва духовните съкровища на Сливен, които са единствени. Но и в това ограниче¬но значение, ако книгата има някаква цена, тя е в голяма степен — и тук. Трябва да призная, че то беше съвсем изненадващо и за самия мен.
Сега, приключвайки, имам няколко думи към младите. Поколението, на което принадлежа, имаше не¬лек, но в същото време щастлив жребий. То из¬търпя четири войни — две национални и две светов¬ни—и два погрома. Но епохата, в която живя, бе наситена със събития от планетарен мащаб, и ние имахме за съвременници личности, които бяха гор¬достта на два века. Тия съвременници бяха обкръжени от безпределна почит и за да бъдем поне от¬части приобщени с тях, ние се убивахме да учим, да се вглъбяваме в миналото и да търсим смисъла на съществованието си в една целомърдена жертвеност.: Може би в това имаше известна книжност и повече екзалтация — но и събитията, и хората оправдаваха тая младежка прехласнатост.
Аз помня, когато излезе знаменитият протест „Аз не мога да мълча" на Толстой, и смъртта на гени¬алния писател. Аз гледах чудото на онова време — Сара Бернар — и нейният глас още трепти в ушите ми като звънче. Аз видях и слушах Рабиндранат Тагоре, Качалов и Германова, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Димитър Бояджиев, бях другар на Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, на Иван Милев, на Сирак Скитник и Георги Машев, на Йов¬ков, Георги Райчев, Христо Ясенов и на мнозина още други вече покойници. Излязло на жизнената сцена едва трийсетина години след Освобождението, това поколение носеше в своята глъбина патетичните на¬чала и традиции на Възраждането. Тая непрекъсваща се, дори през петте робски столетия духовна нишка, която води от нежните поетични слова в IX век на Епископ Константин, църковното име на Кирил от братята Кирил и Методий, минава през История славянобългарска, през песните на Чинтулов, през Ботев, Славейков, Яворов и Дебелянов, за да за¬върши засега до Никола Вапцаров.
Поколението, на което принадлежа, не познаваше — за своята съкровена работа — думата занаят: то вярваше само в призвание. Но тогава смисълът на призванието не се заключаваше в притежанието на лека кола и на вила, в командировка или служба в чужбина. Ние вярвахме в първичното значение на думите — свобода, достойнство, чест, дълг и чове¬щина — и направихме от тая вяра смисъл на живота си. Това поколение не искаше от никого да му д а в а — то знаеше, че трябва да служи на тая земя и на тоя народ, за да им се отплати за щастието, че
. са го въвели в живота. Така беше тогава. Пътят бе¬ше каменист, нозете се израняваха, но това нямаше значение: защото повече от оскъдицата и от физиче¬ските болки нас ни мъчеше духовен глад. Ние нямах¬ме учители в призванието си и трябваше сами да се сътворяваме. Но през това полустолетие поколение¬то преди нас и това, на което принадлежа, цъфнаха с такъв блясък, какъвто българската художествена реч, българските изобразителни изкуства и театрал¬но творчество не помнят. Трябва ли да изброявам от¬ново имена, които вие знаете? Поколението, на кое¬то принадлежа ... от него са останали сега само ня¬колко книги и картини и два-три тома спомени.
Днес всичко вече е съвсем друго. Нашата нова държава, народната власт на републиката, постла, да се изразя с баналната фраза, пътя на български¬те културни работници с рози. Независимо от това ние получихме едно богато наследство. Ония, които минаха преди вас, ви оставиха, най-напред, един изу¬мителен език, готов вече за всички чудеса, начертаха пътеки за нови открития, дадоха ви отправни точки и образци в изобразителните изкуства и теа¬търа, тласнаха българската музика към невероятни завоевания. Сега е ваш ред да поемете това благо¬родно бреме, това вълшебно ковчеже, в което е скрита душата на нацията, и да го предаде на ония след вас увеличено с нови съкровища, чисто и лъ¬чезарно, както сте го получили. Ваш дълг е да се отплатите за всичко, което ви се дава с пълни шепи. И да пазите непокътнати миналото и традициите на народа. Народ без пиетет към миналото си е осъ¬ден народ.
Някога Петко Рачов Славейков писа:
Нас неволи надделяха.
Вази те да не смутят
Уморените — заспаха,
Живите — те нека бдят.

Не зная за кого е писал това старият поет. Но ония, с които вървях аз — о, не, те не се умориха. Неволите ги гнетяха наистина, но не можаха да ги надделеят. Те не се умориха и не измениха на своя¬та младост. Едни от тая дружина загинаха по бой¬ните полета, други — сразени от физически недъзи, трети бяха унищожени в затворите, най-сетне дру¬ги минаха през толкова преображения, че загубиха всякакъв образ. Останалите — само двама-трима — вършат още делото, на което служиха. В то¬ва е единствената нравственост и достойнство на чо¬века.
Колкото се отнася до мене, ще повторя думите на Ботев: „Добро ли сме, зло ли вършили — потом- , ството нази ще съди." Но ако би трябвало да за¬почна един втори живот, бих избрал въпреки всич¬ко отново тая земя, тоя път и тая съдба. — Свърших

http://mediapool.bg/show/?storyid=149634&srcpos=3&p=4#msgs
""Като специалист по темата участвах в изготвянето на повечето текстове на неформалите, които касаеха правата на човека и правата на малцинствата.
Впрочем в един момент тогавашният министър на МВР Димитър Стоянов беше поискал от председателя на БАН да бъда уволнена от Института по балканистика, “защото вашата учена дамичка руши пропагандата, която ние с труд градим…”
Истината е, че моето научно ръководство и колегите ме подкрепиха и защитиха. А и академията тогава като цяло беше зона на свободен обмен на мисли. Именно през 80-те години бяха създадени летните школи за млади учени, които де факто се превърнаха в школи по волнодумие и разкрепостени разговори между две поколения учени. Там нямаше забранени теми и доста млади учени именно там се настроиха да мислят свободно, критично и по-късно се включиха в гражданските организации. ""

Интересно. Аз имах друго мнение за комунистическата академия...

gigatev , пичитления имаме всички , ти , наблюдения имаш ли ?

nikiforov написа:gigatev , пичитления имаме всички , ти , наблюдения имаш ли ?

Ако е за наблюдения - аз съм насреща!
Нямаш проблеми! Всичко. Искрено и лично!

nikiforov написа:gigatev , пичитления имаме всички , ти , наблюдения имаш ли ?

Имам аз един спомен от последния клас на гимназията, всъщност от СЛЕДгимназията. Тогава бяха въвели "матура по желание" - който иска "да си поправи успеха" (в окончателната диплома), можеше да се яви на изпит по 1-2 избрани предмета. По български и литература имах много добър, а усещах в себе си сили за нещо още по-добро.
И така, явих се аз на доброволен изпит.
Екзаминаторката беше др. Пчелинска, "силна по партийна линия", неприятна особа (но няма да я описвам тук). Два въпроса - граматичен и литературен. Граматичния сега не си го спомням, нелюбимите неща лесно се забравят. Но литературният беше прелест: "Образи от "Българи от старо време" " ! Впуснах се аз в описание на тези колоритни герои и особено на дядо Либен с рунтавите му къдели-мустаци, с кръвнишкия му поглед, когато хаджи Генчо го ядоса, с неговите кръстосани по стените ками и пушки-кремъклийки от хаидушките му години, с пивките му домашни вина.. Пчелинска изслуша хладнокръвно всичко това и попита:
"Но с какво ни е особено симпатичен дядо Либен?"
Аз:...амиии, неговата волност и юначество, нетърпящия му противоречие нрав...
"Не, ти кажи с какво ни е ОСОБЕНО симпатичен! На нас, българския читател."
Аз: тревожно ровичкане из паметта,мънкане... (Знаех едва ли не наизуст тази част от книгата и... бях си казал всичко.)
"С какво ни е ОСОБЕНО симпатичен този образ?", потрети тя почти гневно.
Аз я гледах изумен от този непонятен въпрос
"С любовта си към Русия, - каза тя назидателно. - Жалко, Гигатев,четворка!"
--------------
Така зверски бе постъпено с мен.
Но...въпреки това си я обичам аз нея - Матушката, Освободителката.
И си я чествувах аз нея с много дядолибеновски вина и ракии на вчерашния празник!

Така зверски бе постъпено с мен. Sad
Но...въпреки това си я обичам аз нея - Матушката, Освободителката.
И си я чествувах аз нея с много дядолибеновски вина и ракии на вчерашния празник! Very Happy

Ами ти направо си бил репресиран, човече!

Но...въпреки това си я обичам аз нея - Матушката, Освободителката.

Наистина ли мислиш, че някой се съмнява.......

дечо написа:

Така зверски бе постъпено с мен. Sad
Но...въпреки това си я обичам аз нея - Матушката, Освободителката.
И си я чествувах аз нея с много дядолибеновски вина и ракии на вчерашния празник! Very Happy

Ами ти направо си бил репресиран, човече!

Но...въпреки това си я обичам аз нея - Матушката, Освободителката.

Наистина ли мислиш, че някой се съмнява.......

Аз обичам и американските братушки - освободителите ни от комунистическото робство и чествувам по същия начин (виж по-горе) зъ форс оф Джулай.

gigatev написа:

дечо написа:

Така зверски бе постъпено с мен. Sad
Но...въпреки това си я обичам аз нея - Матушката, Освободителката.
И си я чествувах аз нея с много дядолибеновски вина и ракии на вчерашния празник! Very Happy

Ами ти направо си бил репресиран, човече!

Но...въпреки това си я обичам аз нея - Матушката, Освободителката.

Наистина ли мислиш, че някой се съмнява.......

Аз обичам и американските братушки - освободителите ни от комунистическото робство и чествувам по същия начин (виж по-горе) зъ форс оф Джулай.

.......повече празници!

Намерено във форум Дума:

НАЙ ГОЛЕМИТЕ КАСАПИ







Списък на най-бруталните масови убийци през XX век
На първо място в списъка, съдържащ имената на хора, отговорни за смъртта на 133 млн. души, е китайският диктатор Мао Дзедун



Германското списание „Билд” състави списък на най-големите масови убийци от 20 век, които са отговорни за смъртта на 133 милиона души.

Списъкът се основава на данни на Организация за помощ на жертвите на политическата мощ в Европа.

Убедително на първо място в списъка е китайският диктатор Мао Дзедун. Политикът, военачалникът и държавник Мао, смятан за най-важната личност в модерната китайска история, е виновен за смъртта на 50 милиона китайци по време на изкуствено предизвикания глад през 50-те години, както и мъченията и преследванията от 1966 г. до 1969 г. по време на Културната революция. В Китай той е смятан за най-голям национален герой, а по света, особено антикомунистическата общественост, го приемат като един от най-големите престъпници на миналия век.

На второ място се оказва Сталин. Съветският диктатор е отговорен за смъртта на 40 милиона души. Като се вземе предвид, че „убийството на един човек е трагедия, а убийството на много хора е статистика”, той вероятно е починал с чиста съвест.

Третото място заема Хитлер, обвиняван за смъртта на 20 милиона души. Китайският диктатор Чан Кайши е на четвърто място и е посочен като виновен за смъртта на 10 милиона души. Иронията е, че на Запад той е бил честван като един от лидерите на демократичната коалиция.

Следващ в списъка е Ленин /4 млн. души/.

Авторите от „Билд” са поставили на десетото последно място маршал Йосип Броз Тито, за когото се посочва, че е отговорен за смъртта на 1 милион души.


Моля продължете.....

Младите хора в Русия се отнасят с признателност и благодарност към Й.В.Сталин и Ленин.

КОМУНИСТИ-ТЕРОРИСТИ



Атентат в църквата „Света Неделя“

Атентатът в църквата „Света Неделя“ е най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по това време и в света, доколкото под терористичен акт се има предвид действие на отделна въоръжена група.

Извършен е на 16 април 1925 г., Велики четвъртък, когато група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривява покрива на църквата „Света Неделя“ в София. По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев, убит на 14 април същата година от други дейци на комунистите. Целта на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително цар Борис III.

Към Централния комитет (ЦК) на БКП е създадена Специална наказателна група, включваща Яко Доросиев, о.з. капитан Иван Минков и Вълко Червенков, със задача извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. Военната организация на БКП, ръководена от о.з. майор Коста Янков и Иван Минков, организира малки терористични групи („шесторки“).

През декември 1924 година група дейци на Военната организация вербува Петър Задгорски, клисар на църквата „Света Неделя“. Димитър Хаджидимитров и Димитър Златарев, ръководител на секцията по въоръжението във ВО, предлагат да се убие директорът на полицията Владимир Начев и по време на опелото му да се извърши мащабен атентат. Те се надяват по този начин да ликвидират голям брой ключови фигури в полицейската и военната йерархия и да намалят натиска, оказван върху БКП от властите. Според историка Георги Марков, идеята е приета ентусиазирано от Станке Димитров, секретар на ЦК, който в началото на 1925 година я излага в срещи с Георги Димитров и Васил Коларов, по това време генерален секретар на Коминтерна. Те не одобряват предложението, тъй като смятат, че подобно действие трябва да бъде предшествано от подготовка за мащабно въстание

Атентатът е добре планиран двустепенен акт. Първо се убива достатъчно високопоставена жертва, чието опело да събере политическият и военен елит в църквата „Света Неделя“ и тогава тази църква се взривява.

Ръководството на Вонната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев, който влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 kg експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 m, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат.

Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, Вонната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата. В 20 ч. на 14 април о.з. генерал Константин Георгиев, депутат от управляващия Демократически сговор, е убит от Атанас Тодовичин пред църквата „Свети Седмочисленици“, където отива за вечерната служба, заедно с внучката си.

Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. За да увеличат броя на жертвите сред офицерството, организаторите разпращат фалшиви покани от името на Дружеството на запасните офицери. В 7 часа сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийският митрополит Стефан, бъдещ български екзарх. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.

Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20 часа. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.

При атентата в „Света Неделя“ загиват около 150 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213. Ранените са 500.

Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати ( д-р Недялко Колушев, адв. Н. Рачев и Хр. Цанев) и множество граждани, включително деца. По случайност, всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.
Сред жертвите са героите:

генерал от пехотата Стефан Нерезов, командвал Първа българска армия при Дойран
генерал-лейтенант Калин Найденов, военен министър по време на Първата световна война
генерал-лейтенант Кръстю Златарев, командвал Единадесета пехотна македонска дивизия по време на Първата световна война
генерал-майор Иван Попов, командвал Първа пехотна софийска дивизия по време на Междусъюзническата война

Защото между първото и второто има голяма разлика.
Трябва внимателно да се прочете реакцията на ръководството на БКП по отноошение на този атентант извършен от, както пишете, "отделна въоръжена група" за да се прецени дали извършителите са "комунистите".

Атентатът в църквата „Света Неделя“ е

най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по това време и в света

, доколкото под терористичен акт се има предвид действие на отделна въоръжена група.

Ние българите все се натискаме да влезем в книгата на Гинес.
Първи в света извършили въздушна бомбандировка.
Първото антифашистко въстание в света (септември 1923 г.).

В скоби: В това въстание (което сега наричат "метеж"), са загинали няколко хиляди души. За кланетата след него чети "Хоро" на А. Страшимиров и (още по-добре) "Септември" на Гео Милев ( ликвидиран в зверствата извършени от властите като отмъстителна разправа след атентата в "Света Неделя". За въстанието Антон Страшимиров пише "клаха народа, както и турчин не го е клал").

(Споменавам Септемврийското въстание, защото то има тясна връзка с атентата. Вижтее и Владайското възстание (бунт) в което са разстреляни около 400 бълг войници завръщащи се от фронта. А вижте и стотината хиляди (?) млади българи загинали в 1-ва св. война)

България участва в три последователни войни (Балканска, Междусъюзническа, Първа световна)

След края на войната страната преживява т.нар. втора национална катастрофа.
Освен крушението на националния идеал, България губи ѝ половината от землището си - българската етническа територия е разпокъсана между всички съседи на България...Вътрешното състояние на страната е ужасяващо. Инфлацията расте непрекъснато. Стопанството следствие от войната с наложените репарации е в упадък.
В тази следвоенна обстановка правителството на БЗНС обвинява управлявалите страната по време на Първата световна война за безпрецедентната национална катастрофа, завършила с крушение на така желаното национално обединение. Започва приемане на извънредно наказателно законодателство от управляващото БЗНС, чиято цел е дирене на отговорност от бившите управници

Не че одобрявам терористичните актове, но...смятам че трабва да се види и какво ги предхожда, и в каква историческа обстановка се случват. И точно кой ги извършва.

Историята е сложно нещо, (особено най-новата българска история) и трябва да се коментира само от непредубедени хора

Също трябва да се прочете и "Кръв" на Константин Константинов. Комунистите никога не му прощават написването на тази книга...

Realistka написа:Също трябва да се прочете и "Кръв" на Константин Константинов. Комунистите никога не му прощават написването на тази книга...

И Йосиф Бродски, дето сега паметник му издигат антикомунистите в руската столица. Че няма само Сталин да се почита в Русия, я!
Не тъй обаче стоят нащата тук с нашия народен вожд Вълко Червенков, за съжаление. Един единствен паметник в родния му град остана, издигнат неотдавна по повод 100 год. от рождението му. Това е! Неблагодарен е нашият народ!
Скоро слушах проф. Юлиян Веучков да казва, че Т.Живков имал по-големи заслуги от Г.Димитров -"абсолютен московски агент"-каза професорът, при това според него "алкохолизиран" Той трябвало да влезе в нашата история като национален предател, щото бил сталинист. Нито дума за Лайпцигския процес и героизма на Димитров по време на процеса, за морално-политичския удар, който нанесе 1933 г.,същия този "алкохолик", на фашистите..
Това са нашите интелектуалци, които в днешно време се считат от мнозина за народни будители. Срам и позор!!!

Снощи бях в НДК на откриването на изборната кампания на СДС. Чудесно ! Пълна зала но.1 Настроението почти като1990 г.
Обаче: пак познатите антикомунистически заклинания.
Помислих си: в 2009 г. с остарял антокомунизъм избори не се печелят.

Искаш да кажеш "на Синята Коалиция".

Realistka написа:Също трябва да се прочете и "Кръв" на Константин Константинов. Комунистите никога не му прощават написването на тази книга...

Гугъл:
""Константин Илиев Константинов (1890–1970) е български писател и преводач, автор на разкази и пътеписи, на детска литература, както и на един роман („Кръв“, 1933). В историята на българската литература Константинов остава преди всичко с разказите си, в които най-добре се изявява пестеливият му, точен стил, умелото структуриране на сюжета и тънкият усет към психологията на героите.""

Реалистке, е,какво не са му простили
Тези комунисти - зверове са го оставили безнаказано да си публикува разказите, пътеписите ( охооо, значи на всичко отгоре е и пътувал ), детската л-ра и да си поживее до 80- годишна възраст

Таки написа:Искаш да кажеш "на Синята Коалиция".

Да! По-точно на синьо-оранжевата, както каза присъединилата се г-жа Мозер