Място за изритани от гевезето Реалистка люде

TiUG написа:И един брадат:
Защо не вали бензин вместо дъжд!
Ми да не изтрие Иванушка дурака и клонингите на Мата Космата.

Помощ, граждани! написа:и някой майстор трябва да добави - разрешени са само смислени и информативни постинги:

На това място бе цитирано и коментирано клозетното извержение на един индивид от клоаката със затихващи функции. Постингът беше заличен по посочените малко по-горе хигиенни съображения.

Таки написа:Всички нормални люде са изгонени, напуснали или замлъкнали.

"все едно е минала цялата руска армия през устата й по чорапи"

Таки написа:

"все едно е минала цялата руска армия през устата й по чорапи"

Това ми е познато. Я ми напомни кой/коя го беше казал/а ?

Друг комунизъм няма -- всички са пещерни. Само дето някои негови рекламни форми
отначало са опаковани в целофан. А като падне опаковката -- вътре си е пак онова,
вонящото, човеконенавистническото. Без него тая религия не може да съществува.

Смея да напомня, че след Втората световна война и от СССР, и от неговите местни
губернатори в новозавоюваните от Москва земи бе тържествено обявено, че в тия
държави щяло да има многопартийна система, свободни демократични избори,
независим печат... Част от това донякъде стана единствено в Чехословакия за
две-три години, но и там "грешката" с изборите бе поправена, когато се оказа, че
на хората им харесва да избират демократи, а не комунисти. Партията раздаде една
нощ автомати "Шпагин" на своите хора, и те, маскирани като работници, направиха
преврат. А в останалите колонии на Москва още от първия ден целофанената опаковка
изчезна и започнаха репресиите, разстрелите и смазването на свободите и правата.

Olas написа:
А това какво е, ако не е пещерен комунизъм?

Друг комунизъм няма -- всички са пещерни. Само дето някои негови рекламни форми
отначало са опаковани в целофан. А като падне опаковката -- вътре си е пак онова,
вонящото, човеконенавистническото. Без него тая религия не може да съществува.

Смея да напомня, че след Втората световна война и от СССР, и от неговите местни
губернатори в новозавоюваните от Москва земи бе тържествено обявено, че в тия
държави щяло да има многопартийна система, свободни демократични избори,
независим печат... Част от това донякъде стана единствено в Чехословакия за
две-три години, но и там "грешката" с изборите бе поправена, когато се оказа, че
на хората им харесва да избират демократи, а не комунисти. Партията раздаде една
нощ автомати "Шпагин" на своите хора, и те, маскирани като работници, направиха
преврат. А в останалите колонии на Москва още от първия ден целофанената опаковка
изчезна и започнаха репресиите, разстрелите и смазването на свободите и правата.

blue написа:
прогнозите са чудовищни. истината е изключително грозна. че едно малцинство изнудва всички ни.


Грешиш, Blue, мнозинство са!

Наистина, нашите избиратели си ги харесват.
Те идват на власт чрез общо взето нормални избори...За тях гласуват мнозинството от избирателите, които имат носталгия по миналото, за което си спомнят с умиление. Тези хора, които гласуват за БСП никога не са им липсвали свободата на словото (защото те нямат потребност от интернет или от четиво, от филми, от друга гледна точка), свободата да се придвижват...те нямат потребност от това да се докоснат до други светове, защото даже когато видят Запада това провокира в тях отрицателни емоции, защото заговорва чувство за малоценност...-ето затова те все си говорят как при бай Тошо сиренето струвало 1.60 лева, как успяли да си купят лека кола (Москвич...а щастливците Лада), как им "дали" панелнен апартамент "в града"...

Съвсем неотдавна, минавайки през нашия подлез, чух разговор между полицая, който пази подлеза и продавачка от едно от магазинчетата там. Полицаят каза: - Дано да ни присъединят по-скоро към Русия!
А продавачката каза: - Ами дано!

Това не съм го измислила (нямам толкова фантазия!) Ето за това мечтаят...толкова им е мозъкът, толкова им са гънките на мозъка...
Ето - това е!

Какво се случи на българската демокрация?

В онзи мек ноемврийски ден на 1989 година на пленум на ЦК на Българската комунистическа партия бе огласена оставката на несменяемия цели три десетилетия пръв партиен и държавен глава Тодор Живков, което се оказа не просто смяна на властта, а смяна на обществено-икономическата формация.
Един личен момент:
Някъде по обед вървях по улица „Раковски“, когато научих радостната новина от случайно срещнат колега. Прегърнахме се и в скоропоговорка наченахме разговор за свободата, за предстоящото народовластие, за волността на душите ни, за слънчевите дни в новия живот, за песента на птиците по оголелите клони на дърветата, ецетера.

Отбихме се в близкото заведение да се почерпим.
Поривни наивници! Ще проумяваме поведението си насетне, когато вкусихме от „плодовете“ на наложения ни либерален обществен модел.
Какво всъщност се беше случило на управленския връх? Официалният „разказ“ го имаше в „Работническо дело“ на следващия ден в този лаконичен вариант:
„Решение на пленума на ЦК на БКП: 1. Удовлетворява молбата на другаря Тодор Живков да бъде освободен като генерален секретар и член на Политбюро на ЦК на БКП и му изказва дълбока благодарност за дългогодишната всеотдайна дейност и служба на партията и народа. Предлага на Народното събрание да удовлетвори неговата молба за освобождаването му като председател на Държавния съвет на Народна република България. 2. Избира за генерален секретар на ЦК на БКП другаря Петър Младенов.“
Зад протоколните думи бе скрита съдбата на България и народа й.
Тогава обаче не мислехме над това, тогава мечтаехме прави. Аз лично виждах в близко бъдеще България като просперираща социална държава с демократично управление, изградено по законите на конвергенцията с най-доброто от пазарната икономика и най-доброто от реалния социализъм. (Нещо като китайското чудо в умален вид. Или формулата на руския дисидент акад. Сахаров.)
Това не се случи обаче. Режисьорите на „сдаването“ у нас, изглежда, са имали съвсем друго предвид. Започнаха инициирани масови антикомунистически протести, подплатени финансово от западни идеологически централи. Общественото пространство за броени дни бе превзето от силов антисоциален модел на промени. И тъй като в България дотогава не бе имало истинско дисидентско движение закуските на малцина инакомислещи с президента на Германия Рихард фон Вайцзехер през есента на 1988 г. и с френския президент Франсоа Митеран през януари следващата година едва ли можеха да минат за борба срещу режима, заинтересованите централи отпочнаха „демократизиране“ на политическия ни живот с „подръчни средства“, т.е. със самопредложил се човешки материал, имащ пиетет към изгодата. (Това не значи стихийно, обаче, всичко щяхме да го проумяваме на порции се вършеше по сценарий.) Митинги срещу управлението на комунистите, стачки, организирани от политсиндикалното формирование на Константин Тренчев, наречено
„Подкрепа“, което в определени моменти повече наподобяваше шпицкоманда, отколкото профсъюз, кръгли и четвъртити маси, край които новоизлюпени родни политици репетираха свои политически щения от името на народа, спектакли на живо като подпалването на Партийния дом с участието на лумпени срещу заплащане в долари...
Зад тази пушилка, която преследваше определени цели, но и отклоняваше вниманието на българина от същността на процесите, истинските реформатори чертаеха пътя на обновлението.
Редовият българин бе оставен в пълно неведение за истината на промените, наричани „демократизиране“.
А всъщност те представляваха планирано и осъществявано поетапно сриване на социалната държава, която до средата на 90-те години на изминалия век продължи благодарение на инерцията да осигурява на всички безплатно здравеопазване, безплатно образование, евтини енергийни и всякакви други битови услуги. Всички средства за масова информация и всички партийни централи обясняваха на народа, колко вредна икономическа политика е водила 45 години Българската комунистическа партия, как е съсипала народното стопанство и отнела щастието на българите и в същото време отделни управленци ключовите играчи на прехода, подеха източването на националните фондове и превръщането им в свои лични капитали. Несметните богатства на социалистическата ни държава се оказаха достатъчни за един безкраен грабеж, който продължава и днес.
Всъщност социално-икономическото преустройство на България бе започнало да се извършва по предварително подготвен „проект“, изработен от 34 американски и 29 български икономисти под прякото ръководство на Ричард Ран и Роналд Ът и с пълното съдействие на Националната камара на САЩ, както щяхме да научим по-късно.
И стана като в пиеса:
докато партийното ръководство на БСП пишеше програмата си за „демократична социалистическа държава“, с писмо е поискана „методическа помощ“
за построяване на „демократичен капитализъм“!
И един детайл от картината: внуците ни трябва да знаят, че този „проект“, който е в основата на всестранната съсипия на стопанския, културния и духовния живот на българите, е приет с овации от българския парламент. Всеки от тогавашните депутати е разполагал с екземпляр от проекта.
Изпълнението му продължи и с известни „нетипични отклонения“, поради националните ни особености, а и заради управленски „своеволия“, но в основни линии се
спазваше, щом резултатите са днешните. Такива са, защото икономическият удар върху българина бе планиран. Защото много скоро след началото на промените бе ликвидирано модерното кооперативно земеделие, печеливши промишлени предприятия бяха доведени до банкрут, за да бъдат приватизирани след това на безценица от подставени лица, притежаващи вече „първия милион“.
И така българите бяха лишени от статута им на собственици върху средствата за производство,
като бе „прехвърлена“ тази собственост на група хора, определени за играчи в новата икономическа реалност.
Катализатор в усвояване на процеса „разграбване на общото“ бе т.нар. реституция на имоти, придобити още в царство България по спекулативен път. На определен етап реститутите станаха социални победители и морално обезвъзмездени герои. Внуците на някогашни фабриканти и на отявлени фашисти освен пари, заеха и ключови места в ръководството на антикомунистическата идеологическа формация, неречена Съюз на демократичните сили, за кратко СДС, която трябваше да вземе властта завинаги.
Да, но това го нямало в сценария!
Играта на демокрация изключва еднопартийно ръководство завинаги. И започнаха луди боричка
ния за властови постове. Управлението от която и политическа сила да бе излъчено след поредните избори, неотклонно следваше напътствията на новия Голям брат САЩ. (Нали гледате нескончаемата еуфория на журналистическия ни слугинаж след избора на поредния американски президент. Сякаш Бог е слязъл на земята!) В напътствията на Големия брат се проектираше икономическата ни зависимост. Външният дълг от осемдесетте години на миналия век, превърнал се в клеймо на челото на левицата, при новите условия растеше главоломно. Растеше инфлацията, растеше и корупцията. Управляващите лъжеха народа, че няма пари за пенсии, заплати, за здравеопазване и образование, а в същото време грабеха и живееха разгулно като за последно. (Но защо казвам „живееха“, когато и сега продължават да живеят така!)
Българският преход към „демокрация“ ще запише в историята и още едно уродливо социално явление мутрите. Това съсловие от примитивни борчаги, някои от тях доскорошни медалисти от различни първенства, по силов път се сдоби с много пари и завладя възлови икономически позиции за множене и отстояване на капиталите си. В последвалия период на преразпределение на сивия бизнес те започнаха да се отстрелват като диви зайци и тази стрелба още не е приключила ето вече 19 години. С тях и с останалите крупни грабители българската икономика стигна до положение, при което скритият капитал надхвърляше официалния и трябваше да се наложи международен контрол за въвеждане на приемливи правила на играта. (От световната история пък знаем, че подобни картини е раждало всяко първоначално натрупване на капитали, т. е. всяка зора на капиталистическия ден.)
И тъй като само с хляб не се живее, нека оставим икономиката и погледнем какво се случи в духовната сфера. Случи се пак онова, което бе написано в сценария. За броени дни подир избухването на „демокрацията“ книжарниците, от които редовно купуваха книги всички четящи българи, бяха затворени и в просторните помещения бяха вкарани лъскави западни автомобили. По-малките книжарници пък се превърнаха в сексшопове. Културните зали в по-големите български градове станаха бингозали, Националният дворец на културата отдаде десетте си етажа на търговци на трикотаж вътре непрестанно ехтеше чалга, сякаш и тя да внуши не само новия стил на живот, но и непоколебимата воля на господарите да ни променят. (Нали политици от демократизиращите ни сили често повтаряха като рефрен на песен, че трябва да подменим старите с нови ценности.)
Междувременно двете национални телевизии, без каквато и да е бременност родиха още стотина тивикабеларки за това се намериха стотици милиони лева въпреки недоимъка, и започна денонощната електронна канонада по ошашавеното съзнание на недояждащия си българин. Излъчваната продукция бе изцяло американска, евтина, разбира се, целенасочено пошла и мръсна. Секс, насилие, кръв и всякакви други извратености показваха сините екрани на жадните за „невидяното“ българи. В паузите реклами и новини, почти изцяло измамни.
Лумпенизирането на народа бе едно от най-важните изисквания
Само за десетина години (защо казвам „само“, когато десет години за съзнанието на подрастващите е цяла епоха!) голяма част от народа ни постепенно оглупя и се превърна в електорат, благодатен за всички изборни спектакли, а т. нар. демокрация изобилства с избори. (У нас единствено те, изглежда, оправдават името й.)
Мене обаче повече ме вълнува онова, което стана с мислещите българи, защото тяхната участ винаги е била в най-голяма степен драматична. По-чувствителните бяха смачкани от безцеремонността на новите житейски дадености те просто не можаха да оцелеят в инфлационните вихрушки, а по-крепките духом бяха принудени да се консервират в тесните семейни клетки или в малките професионални общности, където всеки се опитваше да внася измислена бодрост едно от лекарствата против реалната лудост. И се стигна до парадокса: сред толкова много приказки за демокрация и свобода на личността тя, личността, да не може да мисли. (Великата цел на сценария!)
Тази страница е отделена за урок по родна история, а на нея тече непрестанна болка. Годините на започналия преди 19 есени преход са пример на нарастващо народно страдание, в което нацията ни губи много ценни хора, а всеки от нас човечността си. (Няма как две десетилетия всекидневно да те затрупват с безчовечие и ти да съхраниш тази най-ценна добродетел.)
Тези мисли ми се иска днес да споделя с онзи мой колега, с когото така възторжено посрещнахме новината за „сдаването“ на властта, но за жалост това не ми е възможно преди десетина години той умря от липса на средства за хляб и лекарства. Ето защо, когато прочета или чуя нещо за тази историческа дата, неизбежно се сещам за неговата трагична поанта, дошла заради алчността на архитектите на новото време. (Историята трябва да знае и за погубените лични съдби. Защото в отделния човек живее метафорично и реално цялата вселена.)

Написано от Цветан СЕВЕРСКИ

Д. Боян написа:
Realistka написа:
За какво да му завиждам...?!

За това, че хората го уважават, без да се бие в гърдите какъв непорочен светец е... Wink

Това са всички сътрудници на Държавна сигурност...все непорочни и все не знаели...
Агенти...нещастници.
Тоя си разговаряше с жена си чрез вестниците...вместо да седне в дома си и да си поговори човешки и мъжки...
Жалък човек и много го съжалявам...!
_________________

Интересно е, че дори Реалистка не намери за необходимо да посочи гнусната подмяна. Която, в едно общество на истинска почтеност, а не на нейна легионерска имитация, би била остро и масово порицана.